Определение № 50141 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1460/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 1728 от 21.02.2022 г., подадена по пощата на 18.02.2022 г. от П. Т. К. чрез адвокат Н. Х. от АК - Л., която е насочена против въззивно Решение № 12 от 14.01.2022 г. на Окръжен съд - Плевен, ІV възз.гр.състав, постановено по в.гр.д. № 786/2021 г. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответникът по касация М. Н. И. е подал отговор на жалбата чрез адвокат С. С. от АК - Л.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. Ответникът по касация Л. Д. Т. не е подал отговор на жалбата. Третото лице-помагач на ищцата – Л. Н. Л., не е подал отговор на жалбата. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, Окръжен съд - Плевен е потвърдил Решение № 260116 от 16.06.2021 г. по гр.д.№ 1567/2020 г. по описа на РС - Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от П. Т. К. против М. Н. И. и Л. Д. Т. иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване право на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-1 от 12.01.2009 г. на ИД на АГКК, находящ се в местността „Л.”, с площ от 1,041 дка, с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: ливада, категория на земята при неполивни условия ІХ-та, с номер по предходен план *, при съседи имоти с идентификатори ***, ***, *** и *** и за установяване на грешка в КК на [населено място], изразяваща се в неправилното му заснемане като част от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място]. Въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК и е препратил към мотивите, изложени от РС – Ловеч, като е приел за установено, че по силата на решение № РР 396 от 25.07.1995 г. на ОСЗ Тетевен, наследство от баща й Т. Л. Т. (починал на 05.09.2011 г.) и дарение от 12.05.2016 г. на 1/2 ид.ч. от брат й Л. Т. Л., ищцата (сега – касатор) се легитимира като собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. От своя страна, въз основа на решение № РР 301 от 25.07.1995 г. на ОСЗ Тетевен, наследство от Д. Т. П. и дарение от 03.02.2009 г., ответниците по иска (и по касация) се легитимират като собственици на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място] при квоти 2/3 ид.ч. за М. Н. И. и 1/3 ид.ч. за Л. Д. Т.. Спорът между страните е породен от обстоятелството, че фактическата власт от страна на ищцата и нейните праводатели е установена в момент, предхождащ постановяването на решенията на ОСЗ Тетевен от 25.07.1995 г. и не върху територията, нанесена в КК като ПИ с идентификатор ***, а върху реална част от ПИ с идентификатор ***, отстояща на около 13,20 м. източно от ПИ с идентификатор ***. По заявените като главни придобивни основания (реституция по ЗСПЗЗ, наследство и дарение) е прието, че няма „непълноти или грешки” по смисъла на § 1, т. 16 във връзка с т. 21 от ДР на ЗКИР, тъй като няма несъответствия в границите и очертанията на недвижимите имоти, собственост на ищцата и ответниците, които в КККР са посочени съобразно границите и очертанията им по двете решения на ОСЗ Тетевен от 25.07.1995 г. и изготвената карта на землището. Във връзка с придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС е прието, че свидетелските показания (кредитирани като обективни) установяват, че ищцата и праводателите й са упражнявали фактическа власт върху част от ПИ с идентификатор ***, измерена от вещото лице с площ от 0,976 дка, от преди възстановяването на собствеността с решенията от 1995 г., като предвид чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ правно значение би могло да има владението, упражнявано след 22.11.1997 г. Прието е, че предприети действия по самостоятелно ползване на площта от 0,976 дка, която не е била оградена, респ. – извършването на ремонти и поставянето на барака в периода 1991 г. – 1992 г., не обуславят извод за манифестиране на своене, доведено от ищцата до знанието на собствениците – ответниците по иска. За да се придобие правото на собственост по давност върху процесната реална част, необходимо е било ищцата (респ. – праводателите й) да предприеме едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да демонстрират пред ответниците намерението за придобиване на тази реална част. Прието е, че не е доказан по безспорен и категоричен начин фактическият състав на владението по чл. 68 ЗС за процесната реална част от 0,976 дка. Прочитът на въззивното решение, съпоставено с текста на сезиращите искови молби (тази с вх.№ 6178 от 05.12.2018 г., въз основа на която е образувано гр.д.№ 1081/2018 г. на РС – Тетевен и исковата молба с вх.№ 1559 от 21.03.2019 г., въз основа на която е образувано гр.д.№ 235/2019 г. на РС – Тетевен, което на основание чл. 213 ГПК е присъединено към гр.д.№ 1081/2018 г. на РС – Тетевен, а двете заедно – разгледани в производството по гр.д.№ 1567/2020 г. по описа на РС – Ловеч, определен за компетентен при условията на чл. 23, ал. 3 ГПК), поставя под съмнение допустимостта на атакувания съдебен акт по следните съображения: На първо място, исковата молба с вх.№ 6178 от 05.12.2018 г., с която претенцията за собственост е обоснована с действието на решението за реституция по ЗСПЗЗ, обективира твърдения, че ищцата е собственик на ПИ с идентификатор *** и такъв имот е нанесен в кадастралната карта и записан на нейно име. Не се твърди и не се установява с поведението си (както в рамките на процеса, така и извън него) ответниците да са поставяли под съмнение титулярството на ищцата досежно ПИ № *** като реституиран по реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл се поставя въпросът какъв е интереса за ищцата да търси срещу ответниците отстраняване на грешка в кадастралната карта, изразяваща се в погрешно заснемане на ПИ № ***. Такъв въпрос не е повдиган от съдилищата, респ. – останал е неизяснен, поради което понастоящем не може да се направи извод въз основа на какво е прието, че е налице правен интерес от разглеждането на претенцията, формулирана с първоначалната искова молба. На следващо място - в обстоятелствената част на исковата молба с вх.№ 1559 от 21.03.2019 г. са заявени твърдения, че от момента на възстановяване на собствеността (т.е. от 1995 г.) до лятото на 2018 г. ищцата и праводателите й са владяли територия с граници, показани на скица от кадастрално заснемане от „ДД” ООД – Тетевен, обозначени между точките 1-9-11-12, върху която се намира паянтова сграда, отразена с т.т. 6, 7 и 8, която също са владяли и владеят необезпокоявано повече от 25 г. Въпросната скица (която по същество онагледява твърдението в обстоятелствената част на исковата молба) се намира на л. 55 от гр.д.№ 235/2019 г. на РС – Тетевен и показва ситуиране на спорната територия като реална част от ПИ № ***. Относно тази територия е поддържано, че собствеността е придобита по давност и погрешно е заснета като изцяло попадаща в границите на ПИ № ***. При така заявените твърдения, формулираният петитум е ищцата да бъде призната за собственик на ПИ № ***, „а по скица от кадастрално заснемане с площ от 980 кв.м. … с номер по предходен план * ”, както и че е налице грешка в кадастралната карта, изразяваща се в погрешно заснемане на собствения й имот като част и попадащ изцяло в имота на ответниците ПИ № *** по КККР. Така направените изявления и искания са вътрешно противоречиви, по начин, изискващ даването на указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, каквито процесуални действия не са извършени нито от първата, нито от въззивната инстанции. Произнасянето по нередовна искова молба, както и по искова молба, за която съществува съмнение, че липсва правен интерес от предявяването й, поставя под съмнение допустимостта на въззивния акт, предвид което и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, без да се подлага на преценка въпроса дали касаторът е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК в контекста на формулираните с изложението към касационната жалба питания. При допускане на обжалването касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, която в случая е равна по размер на внесената по въззивната жалба – 25 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия