Определение № 748 от 26.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1017/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуален представител, против Решение № 193 от 22.03.2023 г. по в. т. д. № 60/2023г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 2861 от 21.10.2022г. по т. д. № 4058/2022 г. Софийски градски съд, с което на основание чл.137, ал.2 ЗЕ е осъден настоящият касатор да заплати на „КСТРОЙ“ ЕООД сумата от 88 765 лв., представляваща дължима цена за ползване на съоръжението за присъединяване към топлопреносната мрежа и абонатна станция за присъединяване на сграда – етажна собственост, находяща се в посочен в решението адрес в [населено място], за периода от 25.10.2015г. до 25.10.2020г., ведно със законната лихва, считано от 28.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението - частична претенция, при пълен заявен размер от 100 000 лв., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 7 150, 60 лв. – съдебни разноски.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което се претендира неговата отмяна. Касаторът изразява несъгласие с приетата от въззивния съд недоказаност на сочената от него причина, поради която не е изкупил обекта, а именно – непредставяне на необоходимите за това документи от насрещната по спора страна. Възразява срещу извода на съда за неприложимост в случая на разпоредбата на §4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ, като в тази връзка поддържа, че не е налице необоснован отказ от страна на „Топлофикация София“ ЕАД да изкупи присъединителното съоръжение. Изразява съображения и за неправилно определяне на правната квалификация на предявения иск, като такъв по чл.137, ал.2 ЗЕ във вр. с чл.59 ЗЗД, поради несъобразяване, че искът по чл.59 ЗЗД е субсидиарен, както и че се дължи цена за ползване, която има характер на обезщетение, но същото не е за неоснователно обогатяване. Счита, че доколкото в хода на процеса отсъстват категорични доказателства за обедняването на ищцовото търговско дружество за сметка на обогатяването на ответника, както и основание за последното, правилото на чл.59 ЗЗД се явява неприложимо.

За изясняване характера на правоотношенията между страните при изграждане на присъединителен топлопровод и абонатна станция и способите за защита на тези правоотношения, позовавайки се на хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК, в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси:

1. „Следва ли енергийното предприятие да дължи цена за ползване съгласно чл.137, ал.2 ЗЕ, в случай че клиентът, изградил съоръженията, не предоставя необходимия набор документи, за да се сключи договор за изкупуване на енергийния обект за присъединяване ?“;

2. „Какъв е характерът на иска по чл.137, ал.2 ЗЕ, с който се въвежда задължение за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение - абонатна станция и присъединителен топлопровод? Представлява ли проекция на иска по чл.59 ЗЗД /т. е самостоятелен иск ли е/ по смисъла на постановките приети в т.8 и т.9 от ППВС № 1/28. 05.1979 г. или е същински иск по чл.59 ЗЗД ?“;

3. „В случай, че се приеме, че искът по чл.137, ал.2 ЗЕ е иск по чл.59 ЗЗД, в какво се изразява намаляването на имуществото ? /как обеднява собственикът на вещта/ и как това е свързано с поведението на топлопреносното предприятие ?“;

4. „Ако искът по чл.137, ал.2 ЗЕ е самостоятелен, какъв е фактическият състав, който поражда задължение за топлопреносното предприятие за заплащане на „цена за ползване“, по смисъла на цитираната разпоредба и длъжен ли е съдът, доколкото се касае за двустранно задължение за контрахиране, да изследва поведението на лицето, което претендира обезщетение за несключения договор ?“;

5. „Следва ли въззивният съд да се съобрази с посочената разпоредба, която гласи „В случай че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал.4, енергийното предприятие в срок от три месеца след покана от страна на собствениците по ал.1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението ?“.

Допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е обоснован с довода, че отговорът на касационната инстанция по поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът – „КСТРОЙ“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди решението на първата инстанция, Апелативен съд – София е установил, че съобразно очертания с исковата молба предмет на спора ищецът е предявил иск по чл.137, ал.2 ЗЕ за осъждане на ответника да му заплати цена за ползване на изградените от него като клиент и съгласувано с ответното топлопреносно предприятие съоръжения по присъединяване на клиенти за битови нужди – топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция, за сграда на посочен адрес в [населено място], за периода 25.10.2015г. до 25.10.2020г.

След собствен анализ на приетите по делото доказателства, въззивният съд е приел, че от съдържанието на представения с исковата молба Договор № 1136/19.07.2012 г., именован „Предварителен договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа на „Топлофикация София“ ЕАД“ се установява, че страните по делото са постигнали съгласие да уредят отношенията си във връзка с изграждане на нов енергиен обект и присъединяването на сградата, която ще бъде построена в УПИ II 734, 753, кв. 34, м. „Лагера“, [населено място], към топлопреносната мрежа. С чл.7 от договора страните постигнали съгласие изпълнителят „КСТРОЙ“ ЕООД да изгради за своя сметка „строежа“, дефиниран в чл.2 като присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция, съгласно техническите изисквания по предварителното проучване и утвърдените проекти, а с изречение второ на същата клауза от договора, страните изрично разписали волята им - до прехвърлянето на правото на собственост върху съоръженията на „Топлофикация София“ ЕАД, техен собственик да е изпълнителят „КСТРОЙ“ ЕООД. Въз основа на представените по делото разрешение за строеж № Б-57/04.11.2010г., издадено от Столична община, становище с изх. № РЗМ-16/ 21.02.2011г. от „Топлофикация София“ ЕАД и разрешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-108/14.04.2011г., съдът е приел за установено, че ищецът „КСТРОЙ“ ЕООД е изпълнил задълженията си по договора, като на негово име като инвеститор било издадено разрешение за строеж - предмет на договора, строежът бил изпълнен съобразно изискванията на топлопреносното предприятие, който факт бил изрично признат от ответника чрез издаденото становище. Обектът бил въведен в експлоатация и ползването му било разрешено на 14.04.2011 г. Въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение на СТЕ въззивната инстанция е приела за установено изпълнението на задълженията на ищеца по процесния договор и изграждането за негова сметка на съоръженията за присъединяване. Констатирано е също така, че ответникът не оспорва факта, че ползва въведеното в експлоатация съоръжение, което се установявало и от заключение по неоспорената СТЕ, според което „Топлофикация София“ ЕАД реално ползва изградените съоръжения от 09.11.2011г., както и от отразеното в съставения от служители на ответника документ - Становище за оценка на обект с изх. № К-1203/07.04.2016 г., че процесните съоръжения се експлоатират от топлопреносното дружество, считано от м.04.2011 г.

От правна страна решаващият съд е приел за доказан фактическия състав на чл.137, ал.2 ЗЕ - ищецът, след съгласуване с „Топлофикация София“ ЕАД, е изградил съоръженията за присъединяване към топлопреносната мрежа на новопостроената сграда на посочения в [населено място] адрес, които съоръжения ответникът като топлопреносно предприятие е ползвал през периода - 25.10.2015г. до 25.10.2020г., поради което на основание действащата през целия период на отношенията между страните разпоредба на чл.137, ал.2 ЗЕ дължи заплащане на цената за ползването в утвърдения с Методика на ДКЕВР по протокол 24 от 04.02.2008 г. размер, който въз основа на СТЕ е определен на 88 765 лв.

Като неоснователни са преценени от съда съдържащите се в жалбата на ответника възражения за недължимост на претендираната цена за ползване поради недобросъвестност в поведението на ищеца. Изложено е, че с разпоредбата на чл.137, ал.3 ЗЕ законодателят е предвидил, че собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок от три години на топлопреносното предприятие. В случая, въз основа на доказателствата по делото съдът е установил, че ответникът е бил сезиран с искане на 12.10.2011г. от представляващия ищеца за започване на процедура за изкупуване на изградените присъединителни съоръжения, като към искането са били представени изискуемите с чл.31, ал.3, т.1-т.5 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) документи. С решението е прието, че заявените от ответника оспорвания за непредставяне на тези документи са общи, доколкото нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, последният е посочил кой точно от тези документи не е представен.

За неоснователно е намерено поддържаното във въззивната жалба на ответника позоваване на разпоредба на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ. Изложено е, че законовата разпоредба, видно от диспозицията на ал.1 на същата в редакцията й за целия период от влизане в сила на закона и понастоящем, урежда отношенията по изкупуване на енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица. Предвид факта, че процесните съоръжения не са били „заварени“, доколкото не са били изградени преди влизане в сила на закона на 13.12.2003 г., съдът е приел, че преходната разпоредба на § 4 от ПЗР на ЗЕ не намира приложение към отношенията по повод на тяхното изграждане, ползване и изкупуване. За приложима в случая е посочена действалата към датата на изграждането на съоръжениета разпоредба на чл.137, ал.2 ЗЕ, която по изложените съображения признава претендираното от ищеца с исковата молба право.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая формулираните от касатора въпроси не отговарят на горните критерии и не се явяват обуславящи изхода на спора. Освен, че е правно непрецизен, доколкото съдържа условие за плащане на цената, каквото разпоредбата на чл.137, ал.2 ЗЕ не изисква, първият въпрос изхожда от факти, които не са приети за установени от въззивния съд, поради което е без правно значение за формираната правораздавателна воля на съда. Вторият и третият въпрос досежно характера на предявения иск и предмета на доказване на иска по чл.59 ЗЗД са предпоставени от несъгласието на касатора за доказаност на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД, довод, който се заявява за пръв път в касационната жалба. Въпросите не са обсъждани от въззивния съд, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касационно обжалване. Четвъртият въпрос е поставен при условията на евентуалност, в случай че се приеме, че искът по чл.137, ал.2 ЗЕ не е иск по чл.59 ЗЗД, а самостоятелен иск, което е некоректно формулирано, поради несъобразяване правомощията на съда във фаза на селектиране на касационните жалби. Независимо от това, въпросът не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото в първата си част е общо формулиран, с неясно за изхода на спора значение, а във втората част – изхожда от твърдение за претендиране на обезщетение за несключен договор, различно от предмета на делото.

Последният пети въпрос също няма характеристиката на правен, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.01.2010г. на ОСГТК на ВКС. Същият е общо формулиран, поради което принципен отговор на такъв въпрос не може да се даде, доколкото изводите могат да бъдат направени единствено при тълкуване и преценка действието на посочената преходна разпоредба към конкретния казус. Въпросът е предпоставен от възражения срещу правилността на направени от въззивния съд изводи, които обаче не съответстват на правната воля на съда и са различни от изложените съображения при обосноваване неприложимостта към процесните правоотношения на разпоредбата на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ / ДВ бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г./. В случая съдът не се е позовал на принципа за действието на материалната правна норма занапред /а и част от процесният период попада под това действие/, а на направения след систематично тълкуване на сочената разпоредбата с тази на § 4 ал.1 от ПЗРЗЕ извод, че същата касае заварени правоотношения, възникнали преди приемане на ЗЕ през 2003г. Т.е. урежда срока и реда за изкупуване от енергийните дружества на топлопреносни съоръжения, изградени преди датата на влизане в сила на ЗЕ, какъвто не е настоящият случай, към който релевантна за уреждане на разглежданите правоотношения е уредбата на чл.137 ЗЕ. Тъй като въпросът не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, не подлежи на преценка допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сторените за настоящото производство разноски в размер на 7 000 лв., представлящи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК