Определение № 4919 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1674/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 4885/21.02.2025г., подадена от „Съни хаус-2006” ЕООД, [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. Ч. от АК-Р., срещу решение № 1330 от 17.12.2024г. по в. гр. д. № 1855/2024г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 74 от 12.02.2024г. по гр.д. № 907/2022г. на Благоевградския окръжен съд, е уважен предявеният от Б. Г. Ч. срещу касатора установителен иск с правна квалификация чл.124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 67 ЗС - за признаване за установено, че ответникът не е собственик на право на строеж, учредено с н.а. №141, н.д. № 699/2008г., на основание погасяването му по давност, поради неупражняване в срок от пет години. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция бъде отхвърлена със законните последици. Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението, че липсва идентификация на имота по отношение, на който съдът е признал, че правото на строеж, учредено с н.а. №141, н.д. № 699/2008г., е погасено по давност на основание чл. 67 ЗС, поради неупражняването му в петгодишен срок. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. произнасянето на касационния съд по тях би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните: 1.“Следва ли и допустимо ли е пьрвоинстанционният съд да постановява решение извън депозирания петитум от ищеца; недопустимо ли е решение, в което в петитума му липсва индивидуализация (тъждество) на имота - предмет на делото“? 2.“Следва ли в предявен установителен иск за провъзгласяване на настъпила погасителна давност по учредено право на строеж във формата на нотариален акт, да е налице задължително произнасяне - обезсилване на конкретния нотариален акт, с който това право на строеж е учредено“? По тези два въпроса касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 58/12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г.; решение № 156/10.06.2013г. по гр. д. № 1497/2013г., решение № 559/02.10.2024г. по гр.д. № 608/2024г. 3.“Длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с ТР № 1/2013г. постановено по т. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС при проверка на правилността на първоинстанционното решение и по изложените от въззивният жалбоподател във въззивната жалба аргументи, както и да отрази това в мотивите си“? По въпроса се твърди, че приетото от съда в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. 4.„Следва ли при наличие на задължение за посочване и индивидуализиране на процесния имот - предмет на делото или т. нар. тъждество на имота, същото да се отразява съобразно неговата идентификация към момента на завеждане на иска“? 5.„Следва ли ищецът да доказва тъждество на имота в хода на съдебното производство, когато същият е бил с друг идентификационен номер, несъответстващ на идентификацията му към момента на завеждане на исковата молба“? 6.„Длъжен ли е съдът да приеме за разглеждане предявен насрещен иск по чл. 79 ЗС в производство по установителен иск и провъзгласяване на погасено по давност учредено право на строеж; налице ли е преюдициален въпрос, относно собствеността на имота, когато е предявен иск по чл. 79 ЗС“? Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Б. Г. Ч., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството по делото е образувано по предявен от Б. Ч. срещу „Съни хаус-2006” ЕООД, [населено място] установителен иск с правна квалификация чл.124, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 67 ЗС - за признаване за установено, че ответникът не е собственик на право на строеж, учредено с н.а. №141, н.д. № 699/2008г., на основание погасяването му по давност, поради неупражняване в срок от пет години. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е учредил с н.а. № 141, н.д. № 699/2008г. право на строеж на ответника срещу построяване на самостоятелни обекти. Изложил е твърдения, че в договора е посочен срок за изпълнение на строителството - 12 месеца от издаване на протокол за строителна линия и ниво като договорът е подписан на 04.06.2008г. Твърдял, че сградата, за която е учредено право на строеж е шестетажна, а понастоящем са построени три етажа и строителството е преустановено. В подадения в срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът „Съни хаус-2006” ЕООД, [населено място] е оспорил иска като е възразил, че правото на строеж е упражнено и се е трансформирало в право на собственост. Поддържал възражение, че е придобил по давност правото на собственост върху сградата и прилежащата земя към нея, което не е прието за разглеждане от първоинстанционния съд. По делото е прието за установено, че съгласно н.а. № 58, н.д. № 858/2005г. на нотариус К. М. с район на действие РС-Р., ищецът е собственик на празно дворно място в [населено място], съставляващо ПИ [№], местност Г. от 1525кв.м., а понастоящем ПИ с идентификатор [№]. Взето е предвид, че съгласно разрешение за строеж № 418/15.12.2006г., на Б. Ч. е разрешено да построи жилищна сграда с апартаменти - за настаняване на курортисти, с център с рехабилитационни кабинети и водни процедури, кафе - бар, бърза закуска, офиси, ателиета и магазини с РЗП 2287.50кв.м., ЗП- 461.38кв.м в имот пл.№ 190025, м. Г. по плана на [населено място]. Констатирано е, че с н.а. № 141, н.д. № 699 от 04.06.2008г. на нотариус К. М. с район на действие РС-Р., ищецът е учредил в полза на ответника, върху собственото си празно дворно място, право на строеж за построяването на жилищна сграда с апартаменти със ЗП- 461.38 кв.м. и РЗП- 3190кв.м., като учредителят е запазил право на строеж върху посочени обекти. Страните са договорили, че строежът следва да бъде въведен в експлоатация в 12 месечен срок от датата на издаване на протокол за строителна линия и ниво, но не по-късно от 7 дни от подписването на договора, страните са договорили за постигане на кота „корниз”- 6 месечен срок, а за постигане на кота ”било”- 9 месеца. Договорили са, че при форсмажор сроковете се удължават със срока на действие на извънредните обстоятелства. Установено е, че преди подписването на н.а. № 141 страните са били обвързани от предварителен договор за учредяване на право на строеж от 01.05.2007г., по който като строител-приобретател е участвало и друго дружество, наред с ответника. Договорени са били етапи за изпълнение на договора и етапи за извършване на строителството като договореният срок за завършване на строителството е бил 15 месеца от разрешението за строеж. Взето е предвид, че между страните по делото е сключен последващ окончателен договор, с който са преуредени правата и задълженията. Посочено е, че според заповед от 23.07.2008г. на гл. архитект на [община] в разрешение за строеж № 418/15.12.2008г. е вписано „С. хаус-2006” ЕООД като възложител, собственик като съгласно писмо от [община], освен разрешението за строеж и заповед към него, няма друга строителна документация за процесния строеж. Посочено е, че съгласно заключението на СТЕ, вещото лице е извършил оглед на място на 05.01.2024г., в присъствието на ищеца и е установил, че в имота е извършено строителство на част от стоманобетоновата конструкция на сградата. Установено е, че обектът представлява монолитна жилищна сграда, разположена на калкан със съседни ПИ, състояща се от подземен етаж, първи етаж-офиси, магазини, ателиета, три жилищни етажа, два подпокривни етажа. На място според вещото лице строежът е бил изпълнен до степен - основи на сградата, които представляват фундаментна плоча с колони, шайби, външни стени, била изпълнена стоманобетоновата конструкция на сградата на подземен, първи втори и трети етаж и е излята четвърта стоманобетонова плоча и вертикални елементи над нея. В подземния етаж са изпълнени и стоманобетоновите ограждащи стени, вътрешни преградни стени не са били изпълнявани. В първи, втори и трети етаж не са изпълнени външни и разпределителни стени. Посочено е, че за изпълнение на обекта в груб строеж е необходимо да се изпълни цялата строителна конструкция, да се изпълни покрива, тухлената зидария на външни и вътрешни стени. Вещото лице е заявило, че липсват протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, констативен акт за съответствие на строежа с издадените строителни книжа, актове издавани на етапи от строителството, заповедна книга. Вещото лице е посочило, че акт обр.14 не е издаван за строежа, тъй като се издава при изцяло изградена строителна конструкция. Съдът е констатирал, че заключението на СТЕ е прието без възражения. Посочено е, че по делото са събрани гласни доказателства като свидетелят И. е заявил, че е видял строежа в имота на ищеца преди 12- 13 години и миналата година, посочил, че на място е установил само бетонова конструкция, без покрив, в лошо състояние. Свидетелят М. заявил, че около 2010г. строежът в имота на ищеца е бил такъв без покрив, недостроен, без стени, същото е било и миналата година. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че съгласно чл.67 ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години. Посочено е, че правната норма е тълкувана по задължителен начин с ТР № 1/2012г. по т.д. № 1/2011г. на ОСГК на ВКС, съгласно което правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС се счита за упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ, независимо дали е учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект или той го прехвърли за отделни обекти на трети лица. Съгласно ТР когато правото на строеж е учредено с договор между страните, срокът за упражняването му започва да тече от момента на сключването на договора или от момента, в който страните са уговорили, че договорът ще породи действие. Ако собствениците на земята (или дори някои от тях) недобросъвестно са създавали пречки за реализирането на правото на строеж, те не могат да се ползват от своята недобросъвестност. Изложени са съображения, че погасяването по давност е самостоятелно основание за прекратяване на правото на строеж. Собственикът на земята може, без да разваля договора, направо да се позове на давността като предяви иск за собственост срещу суперфициаря, на когото е отстъпил правото на строеж, ако в петгодишния срок от учредяването му, сградата не е завършена до покрив, като при уважаването на иска правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята и той ще придобие и подобренията върху нея - изградените обекти или етажи, защото правото на строеж, сключено по единен договор със собственика на земята, не може да бъде упражнено частично. Посочено е също така, че ако в петгодишния срок сградата не е завършена до покрив, правото на строеж ще се погаси по давност изцяло, а не само за незавършените обекти. Изложени са мотиви, че правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж - чл. 181, ал. 1 и 2 ЗУТ, след това разпореждането се извършва с цялата сграда или със самостоятелни части от нея. Завършването на грубия строеж е момента на придобиване на собственост за обектите в цялата сграда. Посочено е, че в ЗУТ се съдържа легална дефиниция на понятието „груб строеж“, а именно сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи - § 5, т. 46 ДР на ЗУТ, като от този момент се счита, че е възникнала постройката като самостоятелен обект на права. Според чл. 153, ал. 2 ЗУТ разрешението за строеж губи действието си, ако в продължение на три години от влизането му в сила не е започнало строителството или в продължение на пет години не е завършен грубият строеж, освен ако не бъде презаверено в едногодишен срок. Изключението е предвидено в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ - когато разрешението за строеж е издадено за отделни етапи (части) на строежите, които могат да се изпълняват и ползват самостоятелно, а за жилищните сгради и за отделни етажи от сградата - при условие, че се завърши архитектурно-пространственото и фасадното оформяне на всеки етап от строителството. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е индивидуализиран по страни, конкретизиран по основание и е ясно искането към съда, поради което първоинстанционното решение е постановено по редовна искова молба. Посочено е, че доказателствената тежест е правилно разпределена от първоинстанционния съд, като съдът правилно е указал на ответника, че е в негова тежест да установи основното спорно обстоятелство, а именно, че правото на строеж е реализирано до степен на завършеност „груб строеж”. Прието е, че по делото липсват доказателства, че постройката, за която е учредено право на строеж от ищеца на ответника, е завършена до ниво „груб строеж”. Изложени са съображения, че липсва представен акт обр.14 - за приемане на завършената конструкция на сградата. Посочено е, че са събрани доказателства, че постройката е изградена частично - до четвърти етаж от шест етажа, съгласно одобрен проект и е без покрив, външни и разпределителни стени. Прието е, че процесната постройката, за която на ответника е учредено право на строеж, не отговаря на изискванията на § 5, т. 46 ДР на ЗУТ за постройка, изградена до ниво „груб строеж”, а именно с изпълнени ограждащите стени и покрив, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. Посочено е, че разрешението за строеж на постройката не е издадено за изграждането й на етапи, поради което липсва основание да се търси изграждане на постройката до някакво завършено архитектурно ниво, за което да може да се приеме, че е осъществено от носителя на право на строеж. Взето е предвид, че правото на строеж е учредено с договор от 04.06.2008г., като страните в р. V са постигнали съгласие строителството да бъде завършено за срок от 12 месеца, считано от издаване на протокол за строителна линия и ниво, но не по-късно от седем дни от подписването на договора. Съобразено е, че съгласно СТЕ и събрани гласни доказателства, строителството на място е започнало, но вещото лице е заявило, че протокол за строителна линия не се съхранява в техническия архив на [община], поради което срокът за изпълнение на строежа, според договореното от страните, е започнал да тече в едноседмичен срок след подписването на договора или от 12.06.2008г. Изложени са съображения, че по делото не се твърди и не е установено строителството да е било възпрепятствано от обективни обстоятелства, форсмажорни обстоятелства или на строителя да са били създавани пречки от страна на учредителя на правото на строеж. Прието е, че петгодишният срок за реализиране на строителството е изтекъл на 12.06.2013г., както и че същият срок е изтекъл дори и броен пет години считано от изтичане на 12-месечния срок, договорен за изграждане на сградата. Формиран е решаващ правен извод, че поради нереализирането на строежа в законноустановения 5 годишен давностен срок, правото на строеж се е погасило в полза на собственика на земята. Изложени са съпътстващи мотиви, че дори и да е било прието за разглеждане от първоинстанционния съд възражението на ответника за придобиване по давност на готовата постройка и прилежащата земя към нея, то същото би било неоснователно, тъй като постройката, за която е учредено право на строеж, не е извършена до ниво груб строеж и тя не съществува като самостоятелен обект на права, съответно няма земя, прилежаща към нея, както и липсва сграда, която ответникът да владее и придобие по давност. За неоснователно е прието оплакването на ответника, че имотът, засегнат от право на строеж не е пълно идентифициран, поради което решението на първата инстанция е неясно. Посочено е, че съдът е приел, че е погасено по давност конкретно учредено право на строеж между страните, описано в нотариален акт № 141, което е ясно като воля и отговаря на заявения петитум. Изложени са мотиви, че съгласно ТР № 3/2012г. на ОСГК на ВКС, на отмяна подлежат единствено констативните актове, а тези които учредяват права не се отменят, дори и да се приеме, че обективираната в тях сделка не поражда правни последици. Взето е предвид, че в отговора на исковата молба, ответникът е навел само възражение за придобивна давност на построената по негови твърдения сграда, при реализираното право на строеж, което не е прието за разглеждане като неясно, поради което не могат да бъдат разглеждани заявените за първи път във въззивната жалба твърдения на ответното дружество за придобиване по давност на имота, върху който е учредено правото на строеж, както и за погасяване на правото на иск на ищеца по давност. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Наведените от касатора доводи за липса на надлежна индивидуализация на спорното право, която да обосновава извод за нередовност на исковата молба, са неоснователни - от съдържанието на исковата молба е видно, че спорният имот е бил надлежно индивидуализиран чрез посочването на нотариалния акт за учредяване право на строеж №141, н.д. № 699/2008г. Правото на иск е надлежно упражнено, не е установено наличието на процесуални пречки за предявяването и разглеждането на така предявения иск, респ. ненадлежното му упражняване. Предявеният иск е разгледан от съда на предявеното основание. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение по първия поставен в изложението въпрос, доколкото същият не кореспондира с конкретно установеното по делото. Както вече беше посочено, не е налице твърдяната от касатора липса на индивидуализация на процесния имот, върху който е учредено право на строеж, доколкото същият е надлежно индивидуализиран чрез посочването на нотариалния акт за учредяване право на строеж №141, н.д. № 699/2008г. Следва да бъде съобразено също така, че с последващи молби (предвид необходимостта исковата молба да бъде вписана), имотът е бил индивидуализиран, вкл. с посочване на идентификатор, което навежда на извод (евентуално) за наличие на очевидна фактическа грешка или необходимост от тълкуване на волята на съда (предвид необходимостта и постановеното решение да бъде вписано), но не и за недопустимост на предявения иск и постановеното решение. Не е налице поддържаното допълнително основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория формулиран в изложението въпрос, доколкото приетото от съда изцяло кореспондира със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 3/2012г. на ОСГК на ВКС, съгласно което на отмяна подлежат единствено констативните актове, а тези които учредяват права не се отменят, дори и да се приеме, че обективираната в тях сделка не поражда правни последици. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по третия формулиран в изложението въпрос. Действително според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен на първо място правилно да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, след което да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и чието осъществяване е установено по делото. Длъжен е да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от релевантните за спора факти за установени, а други за неосъществили се, като трябва да обсъди и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. В настоящия случай извършената от въззивния съд преценка на събраните по делото доказателства, както и на наведените от страните доводи и възражения, съответства изцяло на тази трайно установена практика на ВКС. Формулираните от касатора четвърти и пети въпрос не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по тях изобщо липсва произнасяне в мотивите на въззивния съд. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по последния формулиран в изложението въпрос. Възражението на ответника за придобиване по давност на процесната постройка и прилежащата земя към нея е останало неясно въпреки дадените от първоинстанционния съд указания за неговото уточнение, поради което и не е прието за разглеждане в производството. По отношение на него, обаче е обуславящ въпросът дали процесната постройка е извършена до ниво груб строеж, т.е. дали съществува като самостоятелен обект на права, който ответникът да владее и придобие по давност. Изразеното от въззивния съд становище по този въпрос изцяло съответства на трайно установената практика на ВКС. Съгласно чл. 67 ЗС правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на пет години. Според дадените с ТР № 1/11г. на ОСГК на ВКС разяснения петгодишният срок по чл. 67 ЗС, в който следва да се упражни правото на строеж, за да не се погаси в полза на собственика на земята, е давностен. Даденото от въззивния съд разрешение съответства на приетото в т. 1 на ТР № 1/4.05.2012г. на ОСГК на ВКС, че смисълът на понятието „упражняване на право на строеж“, употребено в чл. 67 ЗС, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че правото на собственост на отделните обекти в такава сграда възниква от завършването и в груб строеж, когато се счита, че правото на строеж е упражнено. Наред с това следва да се отбележи, че макар и с кратки мотиви, въззивният съд е извършил преценка и по основателността на възражението за придобиване по давност на построената част от сградата и прилежащата й част от терена, като е приел, че същото би било неоснователно, тъй като постройката, за която е учредено право на строеж, не е извършена до ниво груб строеж и тя не съществува като самостоятелен обект на права, съответно няма земя, прилежаща към нея, както и липсва сграда, която ответникът да владее и придобие по давност. И тъй като при постановяване на обжалваното решение въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, преценил е правните последици от осъществяването на установените по делото факти и обстоятелства въз основа на действащото към момента на осъществяването им приложимо право и то в съответствие със задължителната практика на ВКС по неговото приложение, тезата на касатора, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК (очевидна неправилност на обжалваното решение) също не може да бъде споделена. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение