Определение № 5202 от 14.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 32/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. П., чрез адв. Д. П., срещу въззивно решение № 4615 от 22.08.2023 г., постановено по в. гр. д. № 14440/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20171939 от 13.08.2021 г., постановено по гр. д. № 23390/2020 г. по описа на Софийски районен съд, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 198о, ал. 1 и чл. 203 ЗВ, вр. чл. 40 Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В. Г. П. дължи на „Софийска вода“ АД сумата 7412,57 лева, представляваща ВиК услуги, доставени до имот, находящ се в гр. София, ж.к. „О. к.“, ул. „683-та“ № 1, в периода 19.04.2019 г. до 17.11.2019 г., по издадени 8 бр. фактури, ведно със законната лихва от 23.01.2020 г. до погасяване на задължението, както и сумата 249,76 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 20.05.2019 г. – 17.11.2019 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за начина, по който при решаването на делото съдът следва да обсъди всички по събрани по делото доказателства от значение за правилното му решаване, събраните доказателства в тяхната взаимна връзка и съобразно действителната им доказателствена стойност за решаването на правния спор, значението им за изхода на делото“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60112 от 18.10.2021 г. по гр. д. № 576/2021 г. на II г.о., решение № 117 от 12.08.2013 г. по т. д. № 921/2012 г. на I т.о. и определение № 289 от 13.05.2019 г. по т. д. № 271/2019 г. на II т.о.; 2/ „Длъжен ли е и в кои случаи гражданският съд, който се произнася по материалните правоотношения между страните по един гражданскоправен спор, да уважи предявеният от ищеца иск, за който ищецът не е провел доказване съобразно разпределената му доказателствена тежест? Правилно ли е решение на гражданския съд, който се произнася по материалните правоотношения между страните по един гражданскоправен спор и е уважил предявения иск, когато ищецът не е провел доказване съобразно разпределената му доказателствена тежест, само на основание твърденията в исковата молба? Ако не бъдат установени и доказани обстоятелствата, на които се основава искът, за които е разпределена доказателствената тежест на ищеца, съгласно доклада на съда, правилно и обосновано ли е решението?“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на III г.о. на ВКС; 3/ „Съществено нарушение ли е на реда и процедурата при извършване на място на проверка в недвижим имот, в който са констатирани нарушения в целостта на пломбата на монтирания водомер, послужили като основание за служебно начисляване на разход на вода, на основание чл. 49, вр. чл. 51 от Общите условия на „Софийска вода“ АД, ненадлежното уведомяване на потребителя за провеждане на процедурата и издадените във връзка с нея актове и основание ли е за отпадане на задължението по издадената въз основа на книжата фактура?“; 4/ „Съществено нарушение ли е на реда и процедурата при извършване на място на проверка в недвижим имот, в който са констатирани нарушения в целостта на пломбата на монтирания водомер, послужили като основание за служебно начисляване на разход на вода, на основание чл. 49, вр. чл. 51 от Общите условия на „Софийска вода“ АД, противоречие в описанието на нарушението и констатациите на органа и основание ли е за отпадане на задължението по издадената въз основа на книжата фактура?“; 5/ „При липса на доказани от ищеца всички елементи за съставомерност на процесното нарушение на чл. 49 от Общите условия на „Софийска вода“ АД, налице ли са предпоставките за приложение на чл. 51 от Общите условия на „Софийска вода“ АД за ангажиране отговорността на потребителя?“ – по поставените по трети до пети въпрос се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, без да се развиват конкретни доводи. Ответната страна по жалбата „Софийска вода“ АД не взема становище по нея в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ответникът има вещно право на ползване върху процесния имот. Позовал се е на § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги, съгласно който „потребители“ са собствениците или вещните ползватели на съответния обект. Констатирал е, че наличието на вещно право на ползване се доказва от представената справка за ответника от АВ и представеното заявление за приемане на сградно отклонение, поради което е формирал извод, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по доставка, отвеждане и пречистване на питейна вода в процесния имот. Приел е за преклудирани, а и недоказани, възраженията в жалбата на ответника, че в имота има повече от един самостоятелен обект на право на собственост или ползване, който да има друг собственик или ползвател. Установил е, че такива възражения не са повдигани с отговора на исковата молба, а едва при разпита на вещото лице по СТЕ във второто поред съдебно заседание, поради което и са преклудирани. Като неотносими е намерил и оплакванията по отношение недоказването на вина на потребителя за нарушената пломба. В тази връзка се е позовал на съдебна практика, съгласно която такова доказване не е необходимо (в този смисъл съдът се е позовал на решение № 4 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3756/2013 г., III г. о. и определение № 339 от 8.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1639/2021 г., I т. о.). Въззивният състав е приел за достатъчно констатирането на нарушена пломба за прилагане на последиците по чл. 37, ал. 1, изр. 2 -ро, вр. с чл. 35, ал. 6 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи в относимата редакция, действала до 04.10.2019 г. Посочил е, че начисленията са извършени за срок по-малък от уредения в Наредбата, което е в полза на потребителя. Изложил е и съображения, че Наредбата (в приложимата редакция) не изисква уведомяване на потребител за извършената проверка, а в случая са били съставени протоколи, подписани от две длъжностни лица на ищеца, което е допустимо по действалата редакция на чл. 37 към момента на проверките и процедурата е спазена. В обжалваното решение съдът е приел още, че коректността на изчисленията е потвърдена от вещото лице по СТЕ, чието заключение кредитира, а оспорванията на експертизата са несъстоятелни. Посочил е, че последните са с оглед на твърдения на страната за наличие и на други ползватели и други водомери, каквито твърдения не са заявени до обявяване на доклада на СРС за окончателен в първото по делото заседание, а и се касае за оспорвания, предпоставени от отговор на правни въпроси (относно реда, по който следва да се определи задължението в хипотеза на нарушена пломба, който е и нормативно определен). От СЧЕ е приел за установено, че искът за лихва не обхваща задълженията по спорната фактура от 19.04.2019 г., издадена с оглед на констатациите за нарушена пломба, съответно ищецът не е начислявал лихва за тях. Отделно от горното е отбелязал, че срещу решението по иска за лихва за вземанията по останалите фактури, предмет на делото, не са правени оплаквания в жалбата, а и пред СРС. По изложените съображения е възприл извод, че решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият, наведен от касатора в изложението процесуалноправен въпрос, по същество е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Поставен във връзка с тезата на жалбоподателя, че въззивният съд не се е произнесъл по всички, наведени във въззивната жалба оплаквания, респ. неправилно е приел, че възраженията в жалбата са преклудирани. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това е достатъчно за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Въпреки това следва да се посочи, че по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК има формирана трайно установена съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи. В случая въззивният съд е формирал собствени фактически и правни изводи, като е изложил и съображенията си по всички релевирани от страните доводи и възражения. Обсъдил е и е анализирал поотделно и в съвкупност всички доказателства и е изложил съображенията си какво счита за установено от тях. Посочил е мотивите, поради които счита за преклудирани, а също и недоказани, възраженията, че в имота има повече от един самостоятелен обект на право на собственост или ползване, който има друг собственик или ползвател. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд основателност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Останалите, поставени в изложението питания, също не са от естество да обуславят допускане на касационното обжалване. Те са свързани изцяло с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства и целят извършване на преценка основателен ли е предявеният иск или не. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. По същество жалбоподателят ги извежда от доводите си, че в случая ищецът по делото не е провел доказване съобразно разпределената му доказателствена тежест – не е установил и доказал, че ответникът има качеството на „потребител на ВиК услуги“ като собственик или ползвател на процесния недвижим имот, в който са доставяни и съответно потребени, твърдените количества вода; не е доказал, че са спазени редът и процедурата при извършената на място проверка в имота; респ. не е доказал всички елементи за съставомерност на процесното нарушение на чл. 49 от общите условия на „Софийски вода“ АД. В обжалваното решение отсъстват мотиви в сочения от касатора смисъл, а напротив – въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за доказано наличието на вещно право на ползване от страна на ответника, което обуславя качеството му на потребител по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги. Отделно от горното е формирал извод, че процедурата по извършване на проверка на място е спазена – приел е, че приложимата редакция на Наредбата към момента на проверката не изисква уведомяване на потребителя за извършването ѝ, а и в случая са съставени протоколи, подписани от длъжностни лица на ищеца. Не е констатирал и липса на елементи от състава на процесното нарушение, нито противоречие в описанието на нарушението и констатациите на органа, каквито условия се съдържат в част от поставените въпроси. В тази връзка въпросите засягат само правилността на обжалвания акт и на практика представляват изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Чрез тях жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с приетото от съда. При тези данни, наведените въпроси не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая касаторът не е установил и наличието на последните – приложеното към изложението решение № 436 от 22.12.2011 г. по гр. д. № 308/2011 г. на III г.о. на ВКС е неотносимо към процесния случай, доколкото в същото е даден отговор на различни от поставените в настоящото дело въпроси (същото е допуснато по въпроса за приложението на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК във връзка с установяване намерението за увреждане на публичния взискател), поради което не е осъществена и допълнителната предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението липсва и обосновка защо според касатора произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока. Отделно от горното, следва да се отбележи, че жалбоподателят недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че същественият и обуславящ решаващите изводи на съда правен въпрос е свързан с приложението на чл.37, ал.1, изр.2 от Наредба № 4/14.09.2004г. в приложимата редакция към конкретния случай, действала до 04.10.2019 г. Такъв въпрос касаторът не е повдигнал в изложението си, но по същия има формирана практика по чл.290 ГПК /пр.: решение № 4/04.06.2014г. по гр.д. № 3756/2013г. на ВКС, III г.о./. Съгласно същата, за да се ангажира отговорността, не е необходимо да се установява кой е извършил нарушаване на целостта на пломбите и физическите въздействия върху водомерите и че това е именно потребителят или лица, за които същият отговаря, нито кога и при какви обстоятелства е извършено нарушението. Отговорността възниква за потребителя при извършена констатация за такива нарушения. Последното произтича от спецификата на услугата и нейната организация, което от своя страна е обусловило общото задължение на потребителя да се грижи и отговаря за изправността на съоръженията за отчитане на извършената консумация на вода. Нарушението следва да е извършено виновно. Относими са и двете форми на вина /умисъл или небрежност/ като вината се предполага до доказване на противното. Принципът за презюмиране на вината е общ както за деликтната отговорност, така и за договорната такава. С оглед на това в тежест на потребителя е да установи, че въздействието върху пломбите или водомера е настъпило в резултат на обективни причини /напр. природно бедствие и пр./, като последното не го освобождава от задължението да уведоми своевременно ВиК оператора за установените повреди и неизправности. Извършеният от въззивният съд анализ на разпоредбата на чл.37, ал.1 от Наредба № 4/2004г. е в съответствие с по – горе посочената практика на ВКС. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,