Определение № 1859 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 1453 от 13.12.2023 г. по в. гр. д. № 1860/2023 г. на Софийски апелативен съд, след частична отмяна на решение № 278 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 558/2022 г. на Благоевградския окръжен съд, са осъдени М. И. А. и Р. Х. К. да заплатят на Х. Х. Р. на основание чл.45 ЗЗД още 20 000 лв., над присъдените от първата инстанция 50 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от деликт, извършен на 04.11.2020 г. и изразяващ се в нанесен побой, заедно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането до окончателното плащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 100 000 лв. Въззивният съд е приел, че ищецът Х. Х. Р. е пострадал вследствие на нанесен му на 04.11.2020 г. побой от ответниците М. И. А. и Р. Х. К.. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебната практика на ВКС относно начина на определяне на справедливия размер на обезщетението. Кредитирал е приетата пред първоинстанционния съд съдебномедицинска експертиза, според която в резултат на нанесения му побой, ищецът е получил множество фактури на костните стени, изграждащи очната кухина, „орбита“ на лявото око с придружаващи кръвоизливи около и в орбиталното пространство, причинили компресия на левия зрителен нерв. Тази компресия /притискане/ на зрителния нерв е довела до атрофията му и се изразява в пълна и необратима загуба на зрение, слепота с лявото око. Слепотата с едното око е съпътствана и от загуба на двуочното зрение, стереопсиса, което пречи при преценка на отстояния между предмети, дълбочината на зрението, както е налице и наполовина стеснено полезрение. Поради загубата на зрение с лявото око, то вторично се отклонява встрани, което има и известен допълнителен естетичен характер. Получената увреда препятства пострадалия да извършва определени професии, напр. професионален превоз на пътници, кранист, водач и т. н. Получените увреди са довели болки и страдания за период от 2-3 седмици, но загубата на зрението с лявото око е необратимо. Съдът е съобразил и съдебно-психологична експертиза, която установява, че вследствие на настъпилото внезапно стресогенно събитие, при пострадалия е настъпило разстройство на адаптацията. Това е разстройство на психичната дейност, което е възникнало вследствие съчетаването на два фактора – изключително стресово житейско събитие и значима житейска промяна, като загубата на зрение с едното око, водещи до продължителни неприятни обстоятелства. Вследствие на това пострадалият е станал несигурен, тревожен, уплашен, налагащо приема на антидепресанти. Обсъдени са и свидетелските показания, които съдът е ценил при условията на чл.172 ГПК. Свидетелката З. П., сестра на пострадалия, установява, че в деня на деликта намерила брат си на земята пред къщата, бил целият в кръв, имал видими рани по главата и множество охлузни рани. В болницата се наложило да бъдат хирургически обработени нараняванията по главата. Тъй като имал множество счупвания в областта на носа, му направили ринопластика. Вследствие получените тежки увреди и най-вече поради загубата на едното око, психическото състояние на брат й било засегнато драстично и той тотално се променил. Започнал да пие антидепресанти, да получава паник атаки, престанал да води социален живот и станал овчар. Свидетелката Р., съпруга на пострадалия, установява, че вследствие на побоя, съпругът й е изцяло променен, пие антидепресанти, станал е „половин човек“ и не може да работи в строителството, където преди това се е препитавал, а е станал овчар. Прието е, че показанията на свидетеля Х. К. не установяват релевантни факти и обстоятелства във връзка с размера на претендираното обезщетение, а установяват механизма на деликта, който не е спорен пред въззивния съд, поради което не следва да се обсъждат и ценят. Като е съобразил тежестта на деянието, телесните увреди, тежките последствия от него за пострадалия ищец, изразяващи се в загуба на лявото око, икономическите условия в страната към датата на настъпване на деликта, възрастта на пострадалия, както и съдебната практика за подобни случаи, съдът е приел, че сумата от 70 000 лева адекватно ще обезщети причинените неимуществени вреди. Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата над 70 000 лв. до 100 000 лв., е подадена от ищеца Х. Х. Р.. Жалбоподателят се позовава на постоянната практика на ВКС, без да я цитира, според която понятието „справедливост“ не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спора по същество. Сочи, че такива обстоятелства са характерът и тежестта на уврежданията, интензивността и продължителността на търпените вследствие на тях физически и емоционални болки и страдания, продължителността на лечебния и възстановителния период, прогнозите за възстановяване, възрастта на пострадалия, както и икономическото състояние в страната. Сочи се, че в мотивите на решението си въззивният съд не е оценил комплексно и в пълен обем релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, в това число времето на проведеното лечение, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им и степента на възстановяване на ищеца, не е отчетена реално обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и необратимият характер на увреждането на лявото око. Не била отчетена невъзможността за в бъдеще жалбоподателят да упражнява добре платен труд в областта на строителството, както и друг вид квалифициран труд, неговата възраст към момента на увреждането – 35 г., както и на това, че е баща на две деца, които се нуждаят от стабилна семейна среда и наличието на финансови средства за отглеждането им. Позовава се на изключително силните физически болки и страдания, както и на негативните емоции по време и след лечението; зависимостта от други хора при обслужването по време на възстановителния процес, променените битови навици, среда и възможности; изживяваните тревоги, чувство за малоценност и страх. Иска се присъждане на пълния размер на претендираното обезщетение от 100 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се повтарят оплакванията в касационната жалба и се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците М. И. А. и Р. Х. К. оспорват жалбата. Сочат, че касаторът не е поставил въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се е позовал на практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че въззивното решение не е очевидно неправилно. По същество считат, че въззивното решение е правилно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС въззивно решение по паричен иск с правно основание чл.45 ЗЗД с цена над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Макар в настоящия случай жалбоподателят да е поставил правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не изрично, а описателно, като се е позовал на практиката на ВС и ВКС по чл.52 ЗЗД за критериите, по които съдът определя справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, следва да се приеме, че е налице въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който настоящият състав може да уточни. Касационното обжалване следва да се допусне на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с цел извършване на проверка дали въззивното решение съответства на практиката на ВС и ВКС по чл.52 ЗЗД по въпроса какво представлява понятието „справедливост“ и какви са конкретните обстоятелства, които следва да бъдат констатирани и съобразени от съда, разглеждащ спор за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,