Определение № 1289 от 29.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4001/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 266847 от 7.12.2021 год. по гр. д. № 8987/2020 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 21.05.2020 год. по гр. д. № 59244/2018 год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от М. Я. В. и И. В. В. срещу С. А. К. и А. Д. П. иск за признаване за установено по отношение на последните, че ищците са собственици на основание давностно владение на гараж № 9, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед от 2010 год. на изп. директор на АГКК, намиращ се в сграда с идентификатор № ****, с площ 14.69 кв. м., при описаните в решението граници, заедно със съответните идеални части от правото на строеж върху поземления имот, както и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на нотариалния акт на ответниците № 62/2016 год. в тази му част. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците, чрез пълномощника им адв. Ст. Д., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искат неговата отмяна, като делото се върне за ново разглеждане от въззивния съд и им се присъдят направените разноски пред настоящата инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат да са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Считат, че въпросът „Допустимо ли е въззивният съд да приеме в решението за съществувало дадено правоотношение между спорещите страни при положение, че нито една от страните не е навела твърдения, че такова е съществувало и същото не е посочено в доклада по чл. 146 ГПК" е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по съображения за процесуално нарушение на съда - при липса на твърдение на страните за уговорка между тях съдът приел, че процесният гараж е предаден доброволно от ответниците, като се е позовал на изолирани свидетелски показания. Наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите обосновават с въпрос за задължението на съда да обсъди всички възражения и доводи на страните и събраните доказателства, като считат произнасянето на въззивния съд да противоречи на цитираната съдебна практика - постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: № 390 от 26.06.2015 год. по гр. д. № 7568/2013 год. IV г. о., № 124 от 28.04.2010 год. по гр. д. № 3972/2008 год., IV г. о. Изложени са съображения за необсъждането от въззивния съд на релевираните във въззивната жалба възражения относно наличието на противоречиви гласни доказателства, кредитирането им, както и относно факта на ползване на гаража от ищците по съгласие с ответниците, което не се твърди от последните. Ответниците С. А. К. и А. Д. П. не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното: Въззивният съд, като се е позовал на законовите разпоредби в ЗС и на разясненията в тълкувателната практика на ВКС относно предпоставките на фактическия състав на придобивната давност, приел, че в доказателствена тежест на ищците е да установят при пълно и главно доказване, че са завладели спорния гараж, че са го владели явно, необезпокоявано като свой, с намерение да го придобият в рамките на повече от десет години преди предявяването на иска им, което намерение е противопоставено на всички, включително и на ответниците, снабдили се с констативен нотариален акт № 62 на 21.09.2016 год. С него последните са признати за собственици по давностно владение на общо десет гаража и два офиса, намиращи се в [населено място], [улица], сред които е и процесният гараж № 9. Въз основа на направената съвкупна преценка на показанията на свидетелите и на двете страни, въззивният съд приел, че ищците са осъществявали фактическа власт върху спорния гараж, но за период от 2007 год. до към 2011 год., а за последващия период до предяваването на иска от разпита на свидетелите не се установяват относими към спора обстоятелства. Съдът е отчел установения от свидетелите факт, че ищците са държали в гаража и техен автомобил след 2011 год., когато дошли да живеят в апартамент в същата сграда, но с оглед показанията на свидетелите на ответниците, че същите са допуснати от последните да го ползват /5-6 години преди разпита им през декември 2019 год./, и при липсата на категоричност за периода от страна на свидетелите на ищците, съдът приел, че след 2011 год. до към 2016 год. не може с категоричност да се направи извод за осъществявано от ищците владение. А и този период не е достатъчен за придобиване на имота по давност, като в същото време е установено, че спрямо него се осъществяват действия на трети лица /ответниците/, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. През 2012 год. е възложено на свидетеля Б. заснемането на гаража за възстановяване на строителните книжа, респ. осъществяване на действия по снабдяване с документ за собственост от страна на ответниците. Въз основа на тези съображения при направената преценка на събраните доказателства съдът приел, че не са настъпили правните последици на твърдяното придобивно основание давностно владение. Следователно, изводът за неоснователност на иска за собственост е обусловен от произнасянето по въпроса за наличието на предпоставките на поддържания способ - придобивната давност, като въпросите за владението като упражняване на фактическа власт върху имота с намерение за своене и необходимия срок са обусловилите решаващия извод на съда материалноправни въпроси. Произнасянето по тях е обусловено от направената от съда съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, при наличието на доказателствена тежест на страната на ищците за установяване на благоприятните за претендираното от тях право факти по осъществяване на фактическия състав на поддържания придобивен способ. Спорът по тези факти не може да се обсъжда и разрешава в настоящето производство, което има друг предмет, а именно - произнасяне по наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Такива не са налице, тъй като формулираните от касаторите в изложението им процесуалноправни въпроси представляват по същността си оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Оспорването на приети от съда релевантни факти не може да обоснове наличие на правен въпрос, както и оплакванията за необсъждане на направени възражения, тъй като същите са относими към правилността на направения извод. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване е обусловено от поставянето на материалноправни или процесуалноправни въпроси от обуславящо изхода на делото значение. Такива въпроси не могат да се изведат и конкретизират и въз основа на оплакванията в жалбата, които както се посочи, са доводи за неправилност поради релевираните, вкл. и в приложеното изложение, процесуални нарушения относно преценката на свидетелските показания за установяване на релевантните за спора факти, респ. необсъждане на доводи и възражения на страната. Същите не са предмет на настоящето производство, тъй като не могат да обосноват наличие на общата предпоставка -процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, за да се преценяват и допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване - противоречие със сочената съдебна практика, респ. значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Последното условие предполага излагане на съображения, съгласно приетото в т. 4 на цитираното тълкувателно решение, каквито липсват в случая. Извън горното, данните по делото сочат на извод, различен от поддържания от касаторите по въпросите за обсъждане на доказателствата, доводите и възраженията на страните по релевантните за спора факти. Не са налице и основания за служебно допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като решаващите изводи на въззивния съд, обусловили крайния резултат по спора за собственост, са съобразени със закона и създадената по тълкуването на приложимите правни норми практика на ВКС относно придобивната давност. Водим от горното, настоящият състав на ВКС, II г. о.