Определение № 558 от 11.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 2469/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗД Зона”ЕООД- [населено място], чрез пълномощника му адв. П. Т. К. против решение № 494 от 11.07.2022 г., постановено по в.т.д. № 286/2022 г. на Софийския апелативен съд, т.о., 11 състав, с което след цялостна отмяна на решение № 261610 от 17.12.2021 г. по т. д. № 1106/2020 г. на Софийския градски съд, VI т.о., 4 състав по предявен от „ЛТТ-91“ООД – [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, дружеството-касатор е осъдено да заплати на ищеца сумата от 151 502,83 лв., представляваща заплатено възнаграждение по договор за проекти-ране Дв/Из 04.2018.005 от 12.10.2018 г., развален от „ЛТТ-91“ ООД с нотариална покана от 25.02.2020 г. г., ведно със законната лихва, считано от 16.06.2020 г. до окончателното изплащане на главницата, а по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД- сумата от 4208,75 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 151 502, 83 лв., претендирана за периода от 9.03.2020 г. до 16.06. 2020 г., както и разноските, направени от ищцовото дружество по водене на делото пред първоинстанционния и въззивния съд.

В касационната жалба са инвокирани оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост по чл. 281, т. 3 от ГПК, както и за неговата очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. последно от ГПК.

Твърди се, че съобразно чл. 1.1 и т. 1.2 от договора за проектиране касаторът е изработил технически проект и е извършил работи на стойност 194 472,18 лева с ДДС, съгласно неоспореното заключение на експертизата, а заплатената от възложителя и получена от изпълнителя сума възлиза на 193 237,81 лева, както и че поради неизпълнение на задължението на възложителя за предоставяне на изходни данни, договорът за изработка не е бил изпълнен изцяло не по вина на изпълнителя. Поддържа се, че изпълнителят не дължи връщане на даденото, поради отпаднало основание, тъй като в полза на ищеца не е възникнало правото на разваляне, а оттам- не е осъществен фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД. Наведен е довод, че заявеният от ищеца с допълнителната искова молба отказ от поръчката по чл. 268, ал. 2 от ЗЗД също не води до отпадане с обратна сила на правното основание за получаването на исковата сума, тъй като нормата предвижда, че възложителят е длъжен да заплати на изпълнителя извършената до отказа работа, за която ищцовото дружество е признало, че „е годна за обичайната щ употреба“, поради което тя не е безполезна за него и интересът му от изпълнение на договора не е отпаднал. Оспорено е становището на въззивния съд, че частично изготвеният технически проект не е получен от възложителя, поради липсата на приемателно-предавателен протокол и предвид характера на изработените части от него на частни документи, като не е съобразил, че освен с изричното изявление на възложителя, приемането на изработеното може да бъде извършено и с конклудентни действия, придружаващи фактическото му получаване, от които недвусмислено следва мълчаливото съгласие за неговото одобрение. Посочено е, че вследствие нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не е съобразил установената по делото пълна идентичност в графичното представяне между внесения от „3Д Зона” ЕООД проект за РУП и по-късно внесения от ищеца, който е бил утвърден със Заповед № РА 50-251/30.03.2020 г. на главния архитект. Наведен е и довод, че изпълнителят няма права за снабдяване с изходни данни, като даденото на негов служител пълномощно изрично е ограничено само до съгласуването и одобряването на проектите, а според клаузата на чл. 4 от договора предоставянето на изходните данни за проектирането е задължение на възложителя. Формулирано е искане за отмяна на обжалваното въззивно решение и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. последно от ГПК е обосновано със следните въпроси:

„1. По какъв начин следва да се определи критерият „незначителност” в хипотезата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД и кои са обективните дадености, преценявани във връзка с интереса на кредитора ?;

2. Винаги ли следва съдът да приеме, че договорът следва да се счита за развален по реда на чл. 87 ал. 1 от ЗЗД или следва преценката за допускане развалянето на договора да се извърши за всеки отделен случай, като се вземат предвид субективното отношение на кредитора към интереса му и към неизпълнената част от задължението на длъжника?;

3. Винаги ли процентното съотношение между изпълнена и неизпълнена част от договора следва да се има предвид при преценка дали кредиторът има право да иска разваляне на договора, или следва да се вземе предвид естеството на договора и предмета му, като в определена ситуация, с оглед неговия предмет не може да бъде изпълнен и частичното му изпълнение се приравнява на пълно неизпълнение и следва ли съдът да направи преценка за значителността на неизпълнението, с оглед интересите на кредитора ?;

4. По какъв начин следва да се определи критерият в хипотезата на чл. 87 от ЗЗД, дали е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД? Следва ли въззивният съд да обсъди дали са налице и трите предпоставки на фактическия състав на чл. 55 ал. 1 предл. трето от ЗЗД ?;

5. По какъв начин може да се определи, при норма-тивно определено задължение на възложителя, съгласно чл. 12 ал. 2 от Наредба № 4/21.05.2001г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти за предоставяне на изходни данни, кой е критерият за определяне носителя на това задължение ?;

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка ? Може ли да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля?;

7. Каква е дейността на въззивната инстанция при решаване на спора пред него и има ли задължението да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, както и задължението да обсъди доводите и възраженията на стрините като изложи собствени мотиви по съществото на спора?;

8. Как съдът следва да извърши преценка на изслушаните по делото експертизи в хипотеза, при която няма поставена задача на вещото лице, както и за значението на експертните заключения в гражданския процес. Следва ли въззивния съд да обоснове решението си на непоставена на експертизата задача ?“.

Ответникът по касационната жалба „ЛТТ-91“ООД оспорва същата. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 285, ал. 1 от ГПК чрез пълномощника му адв. Г. К. от САК, възразява срещу допускането на касационно обжалване на въззивното решение, по съображения, че въпросите под № 1 и № 2 са свързани с оплакванията на касатора по фактите, а не по правото, което е несъвместимо с характера на касационното обжалване очертан в ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ВКС, като поддържа, че те са базирани върху несъществуващ фактически извод, а именно, че касаторът е извършил възложената по договора работа за изработване на технически проект на 80 %. Счита, че това се отнася и до факта на приемане на изработеното от страна на възложителя и неговото одобряване чрез из-ползването на съответната проектна разработка. По отношение на четвъртия въпрос, относно наличието на фактическия състав на чл. 55 ал. 1, предл. трето от ЗЗД в хипотезата на разваляне на дело по реда на чл. 87 от ЗЗД, в отговора е посочено, че касаторът не е изложил съображения, от които да се направи извод, в какъв аспект произнасянето на въззивната инстанция по него противоречи на задължителна съдебна практика. По отношение на петия въпрос, формулиран в изложението относно критерия за определяне носителя на задължението по чл. 12, ал. 2 от Наредба № 4/21.05.2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти за предоставяне на изходни данни, ответникът по касация възразява, че той съдържа единствено оплакване за постановяване на решението в противоречие със споменатата норма, без да е изведено противоречие с практиката на ВКС или за наличието на друг критерий по чл.280 от ГПК. Поддържа се, че не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и общият формулиран от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото и да основе своето решение на цялостен анализ, като ги преценява не само поотделно, а и в тяхната взаимна логическа връзка и свързания с него въпрос каква е дейността на въззивната инстанция при ре-шаване на спора и задължен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства. Възразява, че въззивният съд е обсъдил всички твърдения на страните в тяхната съвкупност и в светлината на събраните по делото доказателства като е формирал самостоятелни правни изводи по съществото на правния спор. Заявено е искане не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 494/11.07.2022 г. по в. т.д. № 286/2022 г. на Софийския апелативен съд.

Съдът като обсъди данните по делото, във връзка с формулираните в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси и съобрази заявените основания за допускане на касационно обжалване, намира следното:

С решение № 261610 от 17.12.2021 г., пост. по т.д.№ № 1106/20 г. Софийският градски съд, VІ т.о., 4 състав е отхвърлил предявените от „ЛТТ-91“ООД срещу „3Д Зона“ ЕООД обективно съединени искове съответно с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД за сумата от 151 502,83 лв., чието връщане се претендира поради отпадане на основанието за заплащането щ, настъпило с разваляне на договора за проектиране № Дв/Из 04.2018.005 от 12.10.2018 г. и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 4208,75 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 9.03.2020 г. до 16.06.2020 г. Съдът е изложил съображения, че изпълнението на възложените по чл.1, т. 1.2 от договора работи със закъснение не е основание за разваляне на договора от възложителя, тъй като, с позоваване на заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза, първоначалната разработка на изпълнителя съответства на ПУП и има качеството на „полезност“ за възложителя, защото изцяло е използвана по втората преписка на утвърдения РУП, като в допълнителната искова молба ищецът е признал факта, че изготвената от ответника проектна разработка „е годна за обичайната й употреба“. Изложил е съображения, че кредиторът няма право да развали договора, тъй като е приел изработеното от изпълнителя по чл. 1, т. 1.2, а и го е одобрил с ползването на разработката му при подаване на заявлението от 03.02.2020 г. до НАГ, което по несъмнен начин сочи, че изработеното е било предадено на възложителя.

В обжалваното по касационен ред въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че това обстоятелство, установено от заключението на техническата експертиза е без значение относно надлежното изпълнение на задълженията на ответника по договора именно поради липсата на доказателства за предаване на изготвените строителни книжа на ищеца.

Трайна е тълкувателната и казуална практика на Върховния касационен съд, обективирана в ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 4.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК и в множество решения на ВКС по чл.290 от ГПК – решение № 212/1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по т.д.№ 811/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 111/3.11.2015 г. по т.д.№ 1544/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 136/6.11.2015 г. по т.д.№ 2483/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 180/11.01.2016 г. по т.д.№ 1618/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 161/ 4.10.2016 г. по т.д.№ 2220/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г., според която съдът е задължен да се произнесе по всички надлежно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, които обуславят изхода на спора по делото. Консеквентно на този базисен за гражданския процес принцип е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, обективирана в решение № 222/6.04.2017 г. по т.д.№ 425/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д.№ 34/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 212/1.02.2012 г. по т.д.№ 1106/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС и др., според която въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство.

В случая въззивният съд е приел, че е без значение за предмета на делото констатацията на вещото лице С., че втората разработка на РУП се различава минимално от първата такава, поради промяна в инвестиционните намерения на ищеца, т. е. налице е необсъждане на установен по делото факт, който въззивният съд е намерил за ирелевантен при преценката на обема на неизпълнението, без да изложи мотиви за това, а оттам- и за възникване на извънсъдебно упражненото право на възложителя да развали договора. Същевременно съдът е изложил съображения, че твърдяното от „3Д Зона”ЕООД изпълнение чрез изготвяне на технически проект по различните части и изпращането му на възложителя не може да се счете за изпълнение на договора, доколкото клаузата на чл. 12 от договора, предвижда приемането на работата да се удостоверява с протокол, подписан от страните по него, за чието наличие няма данни по делото. По същество от една страна съдът е приел, че по делото липсват доказателства за предаване изработеното от касатора-изпълнител на възложителя, а от друга- че констатираната от съдебно- техническата експертиза идентичност между изготвения от него работен устройствен план и този, внесен за одобрение след твърдяното разваляне на договора, с несъществени отклонения, обусловени от частична промяна в инвестиционните намерения на възложителя, е ирелевантна относно това обстоятелство, като изобщо не е обсъдил този факт и с решението си по кондикционния иск е приложил последиците на пълно неизпълнение на задължението чрез осъждане на ответника да върне получените по него суми, въпреки наличието на данни, че резултатите от изпълнението са били използвани от възложителя. Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите по т. 6 и т. 7 от изложението, доколкото необсъденият от въззивния съд факт, на който е основано правоизключващото възражение на ответника, е обусловил изхода на спора, в частност решаващия му извод за безполезност на изработеното, в какъвто смисъл е и отправената от ищеца нотариална покана, съдържаща изявлението му за разваляне на договора.

Касационно обжалване следва да бъде допуснато при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по отношение на въпроса под № 5 от настоящото определение, свързан с носителя на задължението по чл. 12, ал. 2 от Наредба № 4 от 21 май 2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти, за предоставяне на изходни данни по договора за проектиране. Той е обусловил изхода на спора, тъй като е свързан с правоотблъскващото възражение на ответника, че не е изпаднал в забава, тъй като ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 4 от договора да му предостави изходните данни, въз основа на които да бъде извършено проектирането, без които той не е могъл да изпълни собственото си задължение, поради което и съобразно изрично уговореното в същата клауза, е спряло течението на уговорените за това срокове. Този въпрос кореспондира и на оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е приел, че предоставеното от „ЛТТ-91“ООД на служител на „3Д Зона”ЕООД пълномощно дава мандат на изпълнителя да се снабди с изходни данни, тъй като съгласно нормата на чл. 12 ал. 2 от наредбата, тези данни се прилагат към заданието за проектиране, съставено от възложителя и снабдяването с тях е негово задължение, а не такова на изпълнителя. Той съответства и на изложените в обжалваното решение мотиви на въззивния съд, с които е обосновал становището си за неоснователност на заявеното от ответника възражение, тъй като независимо от клаузата на чл. 4 от договора и нормата на чл. 12, ал. 2 от наредбата, възложителят е упълномощил посочения от ответното дружество представител А. Д. да представлява дружеството възложител пред Столична община и нейните райони и съответните технически служби за извършване на действия по получаването на надлежни разрешения и одобрения във връзка с проектирането и застрояването на процесния имот.

Първите три въпроса не са от естество да обусловят допускането на касационно обжалване, доколкото не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Те се отнасят до приложението на нормата на чл. 87, ал. 4 от ЗЗД, в частност относно критериите- обективни и субективни за определяне незначителността на неизпълнената част на задължението, който обаче не е обусловил изхода на спора по делото, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него, доколкото е приел, че кондиционната претенция на ищеца е ограничена само до връщане на заплатената сума, съответстваща на неизпълнената част от него. Мотиви в тази насока, с позоваване на релевантната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, са изложени в първоинстанционното решение на Софийския градски съд, но от една страна те имат хипотетичен характер, тъй като са основани единствено на твърдението на ищеца и на констатацията за превишаване стойността на соченото от него неизпълнение с повече от 1/5 от общата стойност на договора, а от друга- не са възпроизведени във въззивното решение на Софийския апелативен съд, което е предмет на касационен контрол в настоящото производство.

Четвъртият въпрос дали съдът следва да обсъди наличието на трите предпоставки от фактическия състав на чл. 55, ал. 1 предл. трето от ЗЗД, когато претенцията се основава на чл. 87 от ЗЗД, е общо и абстрактно формулиран и касаторът не е изложил никакви конкретни доводи и съображения, от които да се направи извод за неговия обуславящ изхода на спора по делото характер.

Осмият въпрос дали въззивният съд може да основе решението си на непоставена на експертизата задача също не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд се е ограничил да спомене единствено, че експертизата, извършена от вещото лице Р. е установила наличието на разменена между страните по делото електронна кореспонденция, без да анализира съдържанието на изпратените файлове, каквото по същество липсва в заключението, доколкото вещото лице е заявило само, че разменените файлове могат да бъдат отворени. Що се отнася до извършеното от въззивния съд разпределение на доказателствената тежест, то не следва от заключението на експертизата, а от общия принцип, че всяка от страните следва да докаже фактите, от които черпи благоприятни правни последици.

Не са налице предпоставките за безусловен достъп до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 in fine от ГПК, поради очевидната му неправилност. Такава е налице при постановяване на съдебния акт „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, най-сетне при такава флагрантна форма на необоснованост, която е установима единствено от неговите мотиви, без да е се налага проверка и анализ на доказателствата и съпоставянето им с изводите на съда относно спорното материално право (така определение № 140 от 20.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 726/2018 г., I т. о., Т. К.; определение № 127 от 16.03.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 866/2018 г., IV г. о., Г. К. и мн. други). Във всички други случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. В случая касаторът обосновава наличието на това основание с твърдението за логическо противоречие между обсъдените в мотивите на решението доказателства и направените въз основа на тях фактически изводи, което по същество представлява необоснованост, по смисъла на чл. 293, ал. 2 in fine от ГПК, която подлежи на касационен контрол във фазата на произнасяне по съществото на касационната жалба, но е ирелевантна за достъпа до касация.

Предвид горното на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на Върховния касационен съд на дължимата държавна такса в размер на 3144.23 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, след което делото да се докладва на председателя на І т.о., Т. К. за насрочване.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,