Определение № 2117 от 25.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 132/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД -чрез пълномощник адв. Е. О., срещу решение № 4875 от 20.09.2023 г., постановено по в. гр. д. № 13473/2021 г. на Софийски градски съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 20176381 от 24.08.2021 г. по гр. д. № 10698/2020 г. на Софийски районен съд, с което е осъдено „УниКредит Булбанк“ АД да заплати на Р. Х. И. на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД сумата 2 753 евро - платена без основание разлика между дължима и заплатена възнаградителна лихва по договор за банков кредит № TR70769425 от 12.11.2007 г. за периода от 20.08.2018 г. до 20.02.2020 г. (частичен иск от вземане с общ размер 2 793.84 евро), ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 26.02.2020 г., до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 915.32 лв. - разноски по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя; 2. Нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на базисния лихвен процент (БЛП), обуславя ли нищожност и на друга уговорка между страните за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка; 3. При наличие на нищожна клауза в договор за кредит с банка, касаеща отнапред договорен между страните размер на лихвата, следва ли съдът да приложи в отношенията между страните действителната клауза; 4. Налице ли е неоснователно обогатяване, ако лихвата по кредита е събрана от банката - кредитор в размера, уговорен отнапред между страните в действителна клауза на договора за кредит, а не в размера, определен по клауза от същия договор, която е неравноправна и поради това нищожна; 5. Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи; 6. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните; 7. Какви са правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора“. Допускането на касационно обжалване по така формулираните въпроси се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна и с казуална практика на ВКС (конкретно въпроси от № 1 до № 4 вкл. - в противоречие с практиката в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на II т. о., въпрос № 5 - в противоречие с практиката в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., решение № 87/02.07.2013 г. по гр. д. № 829/2012 г. на І г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о. и определение № 50511/24.07.2023 г. по т. д. № 1665/2022 г. на I т.о., въпрос № 6 - в противоречие с практиката в решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ІV г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д.№ 1609/2014 г. на IV г. о. и Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпрос № 7 - в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Р. Х. И. от [населено място] - чрез пълномощник адв. К. К., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адв. К. К., уговорено при предпоставките на чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение, с което е уважен предявеният като частичен от Р. Х. И. против „УниКредит Булбанк“ АД осъдителен иск за сумата 2 753 евро, въззивният съд, след самостоятелен анализ и преценка на фактите и доказателствата по делото, е достигнал до извод, че присъдената сума е платена от ищцата без основание под формата на възнаградителна (договорна) лихва за периода от 20.08.2018 г. до 20.02.2020 г., начислена по силата на неравноправна и поради това нищожна клауза в договор за кредит от 12.11.2007 г., с оглед на което подлежи на връщане от ответника съгласно чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. При формиране на изводите си по съществото на спора въззивният съд е съобразил, че между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, породено от сключен на 12.11.2007 г. договор за банков кредит, съгласно който банката - ответник е отпуснала на ищцата - кредитополучател сумата 93 000 евро за покупка на жилище. С договора ответницата се е задължила да върне получената като кредит сума чрез заплащане на месечни анюитетни вноски, дължими от датата на усвояване до 20.11.2042 г., ведно с уговорена в клаузата на т.4 възнаградителна лихва. Според клаузата на т.11.1 лихвата за ползване на кредита се изчислява при годишна база 360/360 дни анюитетни вноски, формирани от базов лихвен процент (БЛП) и надбавка към него в размери, определени съгласно клаузата на т.4.1а. Към датата на сключване на договора БЛП е 4.157 %, а надбавката - 2.593 %, т. е. ГЛП е 6.75 %. В т.11.1.3 е обективирано съгласие на кредитополучателя кредиторът да променя едностранно размера на ГЛП по т.4.1а, а оттук - и размера на анюитетната вноска, без да е необходимо сключване на допълнително споразумение, в случай на нарастване на БЛП с повече от 1 пункт от размера по договора. Договорът за кредит е сключен при действието на приети от ищцата Общи условия (ОУ), наименовани „Условия по кредити на физически лица - ипотечни кредити на „УниКредит Булбанк“ АД“. В т.10.2 на ОУ е предвидено, че ГЛП по усвоената част от кредитите се формира от сбора от БЛП, приложим за съответния период на олихвяване (един месец), плюс надбавка за редовен дълг, определена в договора, а в т.11.3.2 - че за БЛП при кредити в евро се прилага едномесечният EURIBOR, равен на индекса, публикуван на страница EURIBOR на Reuters в 11 ч. централно европейски време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, считано от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. Съгласно т.10.5 от ОУ, за кредити, погасявани на анюитетни вноски, ГЛП за всеки месец се фиксира в размер към датата на сключване на договора и остава такъв до нарастване на лихвения индекс +/-1 %, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършена. В хода на първоинстанционното производство е прието неоспорено заключение на съдебно - счетоводна експертиза, въз основа на което въззивният съд е счел за установено, че към датата на сключване на договора между страните EURIBOR е бил 4.157 % и при уговорена надбавка в размер на 2.593 % - общо 6.75 %, дължимата лихва за исковия период от 20.08.2018 г. до 20.02.2020 г. е възлизала на 1 331.75 евро, а действително начислената от банката и платена от ищцата лихва е в размер на 4 084.77 евро, т. е. с 2 753.02 евро повече от дължимата. След преценка на констатациите в заключението и анализ на относимите към формирането на възнаградителната лихва договорни клаузи въззивният съд е направил извод, че банката - ответник не е имала право да начисли и получи лихва в размер, по-голям от първоначално уговорения в договора, тъй като клаузата на т.11.1.3, признаваща право на банката да променя едностранно лихвата, ако пазарните условия налагат увеличение на ГЛП с поне един пункт, е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП и като последица от това - нищожна. Изводът за нищожност е мотивиран със съображения, че посочената клауза създава значително неравновесие между страните в кредитното правоотношение, тъй като не предвижда ясно и конкретно основание за увеличение на договорената лихва, не посочва процедура и формула за определяне на лихвата и не визира причина за отклонение от общото правило лихвата да се формира само от месечния лихвен индекс и съответната надбавка. Акцентирано е върху използваното в текста на клаузата понятие „промяна на пазарни условия”, което според въззивния съд е прекалено широко и не позволява да се направи извод за конкретност, яснота и разбираемост на основанието за изменение на размера на лихвата. Като аргумент за неравноправния характер на клаузата е изтъкнато и обстоятелството, че предвидената в нея възможност само за увеличаване на лихвения процент, и то при неясни условия, оставени на преценка на банката, не е съпроводена с възможност за намаляване на лихвения процент в случай на намаляване на месечния лихвен индекс. Наред с изложеното въззивният съд е отбелязал и това, че „замразяването“ на лихвения индекс като компонент от съдържанието на ГЛП на стойностите към 01.04.2009 г., извършено с решение на УС на „УниКредит Булбанк“ АД и рефлектирало върху формирането на размера на лихвата по конкретния кредит през исковия период, е лишено от основание. След като е съобразил, че клаузата на т.11.1.3 засяга само промените в лихвения процент, като в отклонение от правилото на т.4.1а от договора вр. т.10.3 ОУ дава право на банката да начислява възнаградителна лихва над съответния за периода едномесечен лихвен индекс, увеличен с надбавка в размер на 2.593 %, въззивният съд се е произнесъл, че нейната нищожност не води до нищожност на целия договор. Предвид заключението на съдебно - счетоводната експертиза и съдържанието на договорните клаузи, уреждащи начина на формиране на възнаградителната лихва, въззивният съд е преценил като неоснователни поддържаните във въззивната жалба на „УниКредит Булбанк“ АД възражения и доводи, че цялата платена от ищцата възнаградителна лихва е начислена в съответствие с уговорките в договора за кредит, които са действителни, и че за целия исков период е прилаган фиксиран при сключване на договора ГЛП от 6.75 %, без да е извършвана едностранна промяна на базовия лихвен процент. При преценката за неоснователност на възраженията въззивният съд е изходил от констатациите в експертното заключение, че макар възнаградителната лихва да е начислявана при ГЛП 6.75 % за целия исков период, банката не е съобразявала промените в месечния лихвен индекс EURIBOR като компонент от съдържанието на БЛП. В подкрепа на преценката, че за банката не е съществувало основание да начисли възнаградителни лихви в размер на присъдените от първата инстанция 2 753 евро, въззивният съд се е позовал и на влезли в сила решения по конкретно посочени дела между същите страни, с които са уважени предявени от ищцата срещу ответника искове по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за връщане на платена без основание възнаградителна лихва по договора за кредит, начислена за предходни периоди от действието на договора за кредит. Според въззивния съд, в мотивите към тези решения са направени аналогични на приетите от него изводи относно използвания от ответната банка подход при определяне на размера на лихвата, които обвързват страните. Въззивният съд е разгледал и своевременно направеното от ответника възражение за погасителна давност и е достигнал до извод за неговата неоснователност. В зависимост от възприетата правна квалификация на исковата претенция съдът е приел, че за спорното вземане се прилага общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. По съображения, че давността е започнала да тече от момента на получаване от банката на лишеното от основание плащане на възнаградителните лихви, начислени в периода от 20.08.2018 г. до 20.02.2020 г., съдът се е произнесъл, че давността не е изтекла към датата на предявяване на иска - 26.02.2020 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение. Първите четири въпроса от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не притежават характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Преценени във връзка с мотивите към обжалваното решение, въпросите не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд и наред с това отразяват несъгласието на касатора с преценката на съда за липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за плащане/получаване на присъдената в полза на ищцата сума, начислена като възнаградителна лихва по договора за кредит от 12.11.2007 г. през исковия период. За да уважи иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, въззивният съд не е отрекъл наличието на валидна уговорка между страните относно начина на определяне на дължимата възнаградителна лихва по кредита - т.4.1 вр. т.10.3 ОУ, и не е приел, че тази клауза е неравноправна съгл. чл.143 ЗЗП, съответно нищожна съгл. чл.146 ЗЗП. Изводът, че банката - ответник дължи връщане на присъдената в полза на ищцата сума от 2 753 евро, е обусловен от преценката за нищожност на друга клауза - т.11.1.3 ОУ, даваща право на банката да променя едностранно размера на единия от компонентите на възнаградителната лихва (лихвен индекс), без ясно посочени условия, причини и формула за промяната, както и без обвързване на изменението с възможност за намаляване на размера на лихвата в полза на кредитополучателя. При формиране на извода за нищожност на посочената клауза въззивният съд е изходил от преценката, че в договора за кредит страните не са уговорили фиксиран лихвен процент, а са постигнали съгласие кредитополучателят да заплаща годишен лихвен процент, включващ два компонента - едномесечен лихвен индекс EURIBOR, който е променлива величина, и надбавка от 2.593 %, която е постоянна величина. От заключението на съдебно - счетоводната експертиза съдът е приел за установено, че през исковия период банката е начислявала възнаградителна лихва, прилагайки клаузата на т.11.1.3, което е довело до заплащане от кредитополучателя на лихва в размер, по-голям от дължимия съгласно уговорката в т.4.1. В мотивите към решението въззивният съд е отбелязал изрично, че приетата за нищожна клауза на чл.11.1.3 касае само промените в лихвения процент в отклонение от правилото на чл.4.1, поради което нейната нищожност не лишава договора от съществен елемент и не води до неговата нищожност, предвид действителната договорна клауза на т.4.1, въз основа на която следва да се определя размера на дължимата възнаградителна лихва по кредита. Даденото от въззивния съд разрешение на спора е съобразено и с влезлите в сила решения по предходни дела, в които са формирани аналогични изводи, обвързващи страните, относно действителността на обсъжданите договорни клаузи и начина на определяне на размера на лихвата. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд при осъществяване на решаващата си дейност, не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК и несъгласието на касатора с тези изводи не може да предпостави допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпросите, формулирани в т.1 - т.4 от изложението. Същевременно, с оглед изложените от въззивния съд съображения за неравноправен характер на клаузата на т.11.1.3 и за използван от банката подход при определяне на размера на договорната лихва, различен от правилото на т.4.1 на договора за кредит, не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 248/2017 г. на ВКС, ІІ, т. о., в което е прието, че „Произтичащата от чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка“. Останалите въпроси, посочени в т.5 - т.6 от изложението, са значими за делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с относимата практика на ВКС и по отношение на тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по основателността на предявения иск не се изчерпва с формално препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а е резултат от самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и от формирани собствени правни изводи за наличие на предпоставките по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за осъждане на банката - ответник да върне на ищцата начислената на основание приетата за неравноправна клауза възнаградителна лихва. Въззивният съд е анализирал поотделно и във взаимната им връзка клаузите в договора за кредит и ОУ към него, в които се съдържат уговорките на страните относно начина на формиране на лихвата по кредита. След преценка на тези клаузи и след като е взел предвид констатациите в заключението на съдебно - счетоводната експертиза, съдът е приел, че противно на твърденията във въззивната жалба, през исковия период банката - кредитор не е прилагала фиксиран или минимален лихвен процент, а е определяла размера на дължимата от кредитополучателя договорна лихва съобразно неравноправната клауза на т.11.1.3, като е извършвала едностранно промени в един от компонентите на ГЛП в отклонение от правилото на т.4.1 от договора. Произнасяйки се в този смисъл, съдът е отговорил на доводите и възраженията, с които ответникът - сега касатор, е аргументирал тезата си за липса на „надвзета“ лихва и за начисляване на лихвата в съответствие с договорната клауза на т.4.1. В мотивите към обжалваното решение съдът е посочил изрично, че за исковия период дължимата от ищцата лихва възлиза на сумата 1 331.75 евро, изчислена от вещото лице при съобразяване на клаузата на т.4.1, а този извод опровергава довода на касатора, че въззивният съд е отказал да приложи в отношенията между страните действителната договорна клауза на т.4.1. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 13473/2021 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС е възприето разрешението, че очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност със съображения, съвпадащи с оплакванията в касационната жалба за неправилност на изводите на въззивния съд, че вместо първоначално договорения минимален фиксиран лихвен процент от 6.75 %, банката - кредитор е прилагала неравноправна клауза в договора за кредит и е начислила лихва за ползване на кредита в размер, по-голям от договорения. Изложените съображения са относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, поради което не намира за необходимо да го допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Поради недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответницата по касация сумата 630 лв. - адвокатско възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено на основание чл.38, ал.1, т.3, предл.3 ЗАдв. в договор за правна защита и съдействие от 04.01.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,