Определение № 1735 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1386/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. А. и Д. А. Х. от [населено място] срещу решение № 53/18.04.2023 г., постановено по в.т.д.№ 128/2022 г. от Великотърновски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 3/19.01.2022 г. по т.д. № 68/2021 г. на Русенски окръжен съд и касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД, [населено място], сумата от 38404,87 евро, представляваща равностойността в евро на 61790,29 швейцарски франка, дължими по договор № HL30005/29.02.2008 г. за кредит за покупка на недвижим имот, от които: главница в размер на 30612,09 евро, представляваща равностойността в евро на 49252,35 швейцарски франка, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 05.03.2021 г. до окончателното изплащане; възнаградителна лихва в размер на 4956,80 евро, представляваща равностойността в евро на 7975,08 швейцарски франка, за периода от 07.06.2018 г. до 09.03.2020 г.; мораторна лихва в размер на 2652,17 евро, представляваща равностойността в евро на 4267,13 CHF, за периода от 08.06.2018 г. до 28.02.2021 г.; такси в размер на 89,60 евро, представляващи равностойността в евро на 144,15 швейцарски франка; имуществени застраховки в размер на 94,21 евро, представляващи равностойността в евро на 151,58 швейцарски франка и 184,26 лв. нотариални такси. Касаторите поддържат, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за банков кредит, по силата на който банката – ответник по жалбата е предоставила на двамата касатори кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 36 330 евро по курс „купува” за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита – 0,6215, а именно - 58 452 швейцарски франка. Според решаващия състав кредитът е отпуснат и усвоен от ответниците в швейцарски франкове съгласно чл. 2 ал. 1 от договора, след което е отчитан и погасяван също в швейцарски франкове, така както е било уговорено в чл. 6 ал. 2 в договора. С решение № 180/17.11.2016 г. по в. т. д. № 338/2016 г. на Русенски окръжен съд е потвърдено решение № 790/09.06.2016 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на Русенски районен съд, с което „Юробанк България“ АД е осъдена да заплати на М. Д. А. на основание чл.55, ал., пр.1 ЗЗД сумата 12 413.38 лв., платени при начална липса на основание, надвзети от банката под формата на валутни разлики за периода от 07.05.2010 г. до 07.03.2015 г., представляващи разликата между левовата равностойност на платените вноски по актуален курс на швейцарския франк към датата на плащане и левовата равностойност на вноските без да се актуализират спрямо курса на швейцарския франк при уговорен размер от 36330 евро и приложената от банката лихва и сумата 7841,41 лв., платени при начална липса на основание, представляваща надвзетите от банката лихви за периода от 07.05.2010 г. до 07.03.2015 г., поради увеличаване на лихвата, представляваща разликата между платената лихва и дължимата лихва при договорения лихвен процент от 9.15%. Прогласени като нищожни поради противоречие с чл. 143 от ЗЗП са клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, а в мотивите на въззивното решение е прието, че валутата на получения от кредитополучателите кредит е евро. Присъдените в полза на кредитополучателя суми са платени от банката по изп. дело № 940/2018 г. по описа на ЧСИ Н. М.. Въззивният съд е изложил съображения, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута - швейцарски франкове. Според решаващия състав без правно значение за определяне валутата на кредита (швейцарски франкове) е обстоятелството, че след влизане в сила на съдебното решение по гр. д. № 1953/2015 г. по описа на РРС банката е преизчислила и отчитала кредита в евро, тъй като не се твърди, нито се представят доказателства между страните да е сключено споразумение за превалутиране на кредита в евро. Независимо от това съдът е счел, че следва да присъди претендираната неизплатена част от дължимата главница, тъй като според изричните уговорки на страните, дължимата сума може да бъде заплатена както във валутата, в която е уговорен кредитът - швейцарски франкове, така и в равностойността й в лева или евро, но съобразно курс "купува" за швейцарския франк към датата на усвояване на кредита и изрично да отрази това в диспозитива на решението, посочвайки, че присъдената в швейцарски франкове сума, е платима от ответниците в лева или в евро, по курса, определен в договора при усвояването на сумата. В този смисъл предявените искове за връщане на дължимите по договора за кредит швейцарски франкове могат да се уважат в равностойността на швейцарските франкове в евро, тъй като това не представлява присъждане на нещо различно от уговореното, когато равностойността на валутата е изчислена по приложимия курс. Курсът е определен според първоначално определения в приложение № 1 към договора курс „купува” за швейцарски франк на „Юробанк България” АД към евро в размер на 0,6215. По въведените в процеса възражения е прието, че клаузата на чл. 22 ал. 1 от договора за кредит е неравноправна, съответно – нищожна на основание чл.143, т.19 във вр. с чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй като не е индивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута и има за последица цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Клаузата не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключване на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. За нищожни, като неравноправни са счетени и клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за кредит, предвиждащи автоматична промяна на дължимата възнаградителна лихва при промяна на БЛП и на размера на погасителните вноски (по влязлото в сила решение на РРС по гр. д. № 1953/2015 г.). Дължимите по договора за кредит възнаградителни лихви по чл.3, ал.1 са изчислени по първоначално определения размер, а именно: 9,15% (4,5% БЛП и надбавка 4,65 пункта). Независимо от нищожността на посочените по-горе клаузи, въззивният съд е изложил съображения, че договорът може да се прилага и без тях, поради което е налице хипотезата на чл.146, ал.5 ЗЗП и договорът за кредит не е нищожен. Изпълнението без нищожните уговорки е определено, като дължимите суми са изчислени съобразно първоначално определения курс „купува“ на банката за швейцарски франк към евро и първоначално договорения лихвен процент. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са поставили на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК въпросите: 1.„Длъжен ли въззивният съд да разгледа неравноправния характер на клауза в договор, сключен с потребител, която съдържа уговорка, оспорена от потребителя като неравноправна?“; 2.„В хипотеза на банков кредит, по който сумата е посочена в договора и фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в евро, а задължението за погасяване на кредита е в чуждестранна валута (швейцарски франк), неравноправна ли е клауза, по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен – швейцарски франкове, и която възлага валутен риск върху потребителя?“; само на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 3. „Когато е предявен частичен иск и ответникът противопостави свои правоизключващи възражения срещу него, срещу коя част от вземането следва да бъдат уважени възраженията – срещу предявената с частичния иск или срещу непредявения остатък от вземането?“; 4. „Как следва да се определи размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит – само в размер на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума или се включва уговореното в договора възнаграждение (възнаградителни лихви) и/или законната лихва?“ и по основанията по чл.280, ал.1, т.2 и чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроса: 5.“Когато е установена неравноправност на клауза в договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута (швейцарски франк), която предвижда погасяване на кредита в същата чуждестранна валута и последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, и когато потребителят е направил възражение за нищожност на целия договор за кредит, може ли съдът да избегне обявяването на нищожността на договора, като постанови плащане на кредита във валутата, в която е уговорен – швейцарски франкове, така и в равностойността й в лева или евро съобразно курс „купува“ на швейцарския франк към датата на усвояване на кредита?“. Касаторите са въвели довод за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск с оглед валутата на кредита (швейцарски франкове) и присъдените суми в евро, както и са направили искане за отправяне на преюдициално запитване на основание чл.629, ал.3 ГПК до СЕС с въпрос: „Следва ли чл.6, пар.1 и чл.7, пар.1 от Директива 93/13/ЕИД за неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, според която в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната (евро) и връщането на кредита се дължи в чуждестранна валута (швейцарски франкове), въпреки че е призната за неравноправна договорна клауза, последиците от който са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя?“. С молба от 25.04.2024 г. са посочили, че на 18.10.2023 г. е постановено определение от СЕС по дело С-117/23, което следва да се съобрази при произнасяне от състава на ВКС по реда на чл.288 ГПК. С посоченото определение е прието, че „Член 3, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че когато констатира неравноправност на клаузи в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, националният съд може да приеме, че кредитът всъщност е деноминиран в националната или в резервната валута на съответната държава членка, само когато обявяването на договора за кредит за недействителен в неговата цялост вследствие на премахването на тези клаузи излага потребителя на особено неблагоприятни последици и такова изменение на договора е възможно въз основа на диспозитивна разпоредба от националното право или законова разпоредба, приложима при съгласие на страните по договора. Ако няма такива разпоредби в националното право, предписаната от Директива 93/13 висока степен на защита на потребителите изисква националният съд, като има предвид цялото вътрешно право, да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от подобни последици, така че да му гарантира да се върне в крайна сметка в положението, в което би се намирал, ако обявените за неравноправни клаузи никога не бяха съществували.“ С оглед на дадения отговор на СЕС не са налице основания за отправяне на преюдициално запитване, тъй като предложеният от касатора въпрос съвпада с разрешението на СЕС. По първия и втория въпроси, заявени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска предвид разгледаните от въззивния съд възражения на потребителите за неравноправен характер на договорните клаузи и приетите за неравноправни клаузи, по силата на които валутният риск се възлага изцяло на потребителите. Третият и четвъртият въпроси не са от значение за решаването на спора, тъй като не са предявени частични искове и не са присъдени възнаграждения или обезщетения след прекратяване на договора, каквито са мотивите на касатора за поставянето на тези въпроси. Касационното обжалване следва да се допусне по петия въпрос на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, който съставът на ВКС обобщава като въпрос за последиците при установена неравноправност на клауза в договор за банков кредит, сключен с потребител в чуждестранна валута (швейцарски франк), която предвижда погасяване на кредита в същата чуждестранна валута и прехвърля валутния риск върху потребителя. Този въпрос би бил от значение и за допустимостта на въззивното решение, по която съставът ще се произнесе с решението по чл.290 ГПК. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторите следва да заплатят държавна такса в размер на 2417,02 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд