Определение № 1948 от 24.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 72/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД против решение № 288/04.11.2024 г. по в.т.д.№ 171/2024 г. на Варненски апелативен съд за потвъждаване на решение № 6/22.01.2024 г. по т. д. № 13/2023 г. на Окръжен съд - Шумен, с което касторът е осъден да заплати на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ сумата от 260 105,80 лв., от които главница в размер на 240 838,72 лв., представляваща четири месечни вноски, с поредни номера от 63 до 66 вкл., дължими за периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2020 г. като част от дължимо възнаграждение от 6 069 135.73 лв. по сключен договор за изпълнение и рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] от 08.01.2013 г., между ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ и „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД и сумата от 19 267,08 лв., представляваща неустойка за забава върху посочените месечни вноски, ведно със законната лихва за забава върху дължимата месечна вноска от датата на завеждане на исковата молба – 13.03.2023 г. до датата на окончателното заплащане на месечната вноска, както и сумата от 25858,46лв., представляваща направените от ищеца разноски. В касационните жалби се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения отговор се оспорва основателността на касационната жалба и допускането на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 11.09.2012 г. между ищеца „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с тогавашно фирмено наименование „Секисуи СПР Европа“ ГмБХ) и „Строителна механизация“ АД, е бил учреден консорциум при условията на чл. 275 и чл. 276 ТЗ и чл. 357 и сл. ЗЗД с наименование ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ с цел участие в открита процедура за възлагане на обществена поръчка за избор на изпълнител на обект: рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат. На 08.01.2013 г. между консорциума и ответника на основание чл. 41 ЗОП (отм.) е бил сключен договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място]. С договора, ответникът, в качеството си на възложител е възложил, а консорциумът, в качеството си на изпълнител е приел да изпълни срещу възнаграждение монтаж, рехабилитация и подмяна на водопроводи и канализационни тръби от водоснабдителната система на [населено място]. ВАС е приел за безспорно, че възложителят е задължен със заплащането на част от дължимото възнаграждение по договора за вноски с поредни номера от 63 до 66, включително, дължими за периода от 10.03.2020 г. до 10.06.2020 г. в размер общо на 240 838,72 лв., както и за сумата от 19 267,08 лв., представляваща неустойка за забава върху посочените месечни вноски. Според ВнАС порът пред въззивната инстанция е сведен до правния въпрос дали ищецът е активно материалноправно легитимиран да получи дължимото възнаграждение с оглед обявяването в несъстоятелност на „Строителна механизация“ АД и твърдяното прекратяване на ДЗЗД – изпълнител в хипотезата на чл. 363, б.В ЗЗД. В тази връзка въззивната инстанция е разгледала влязлото в сила решение № 80/26.07.2018 г. по т.д. № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шуме в частта за осъждане на „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД да заплати на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ), сумата 973 976,21 лв., от която сумата от 120 000 лв., като част от главницата, платима на основание чл.11 от Договор за рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат като суми в размер на 20% от фактурираното по издадените фактури - № 1/19. 04.2013 г. за 34 177.60 лв.; № 2/19.04.2013 г. за 37 047.02 лв., № 3/18.05.2013 г. за 1 038 982.60 лв., № 4/25.07.213 г. за 490 464.06 лв., № 5/04.11.2013 г. за 12 931.71 лв., № 6/08.11.2013 г. за 24 114.31 лв., № 7/29.11.2013 г. за 1 034 043.55 лв., № 8/04.12.2013 г. за 62 639.66 лв., № 9/31.01.2014 г. за 899 980.82 лв., № 10/02.06.2014 г. за 1 172 037.66 и № 11/01.07.2014 г. за 1 262 715.74 лв., сумата от 722 506.16 лв. – дължима главница, представляваща равни месечни вноски определени от договора и приложение № 4 към него за период от 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г., сумата от 57 801,24 лв., представляваща неустойка за закъснение по чл.38 от договора, ведно със законната лихва върху сумите за главници от датата на завеждане на исковата молба - 26.04.2017 г. до окончателното плащане на дължимите като главница суми и е била отхвърлена претенцията на ищеца за сумата от 20 000 лв., представляваща разликата между присъдената сума от 120 000 лв. и претендираните с исковата молба в тази част 140 000 лв. Приела е, че всички правопораждащи факти на спорното материално право са установени със СПН с влязлото в сила решение по т. д. № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен по предявения от ищеца частичен иск. В това число се включват: наличието на облигационно отношение, възникнало въз основа на валидно сключения между консорциума „СМ Секисуи Европа“ и ответника „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД договор за изработка; извършването на възложената с договора работа и приемането, както и постигането на определения с него стопански резултат; размерът на договореното с ответника възнаграждение, начина и сроковете за неговото заплащане; наличието на уговорка за плащане на неустойка и предпоставките за заплащането; валидността на договора за учредяване на консорциум и наличието на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка. ВнАС е посочил, че при предявяване на иск за разликата до пълния размер на паричното вземане с оглед на даденото разрешение в т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по т. д. № 3/2016 г. на ОСГТК, ВКС формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Счел е, че в решаващите си мотиви ВКС /по повод проверка на въззивния акт в предходния процес по частичния иск/ е приел, че ищецът е активно легитимиран да претендира плащане, тъй като по силата на договор от 11.09.2012 г. е бил учреден консорциум със съдружници КМГ Холдинг ГмбХ, с предишно наименование Секуиси СПР Юръп ГмбХ, и „Строителна механизация” АД. Консорциумът е бил създаден при условията на чл.275 и чл.276 ТЗ и чл.357 и следващите от ЗЗД с цел участие в тръжна процедура за избор на изпълнител за рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система по договор с гарантиран резултат. Така създаденото ДЗЗД СМ Секисуи Европа е било вписано в регистър Булстат. Договорът за гражданско дружество е валиден и непрекратен. Поради липсата на правосубектност на изпълнителя ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ всеки от съдружниците в дружеството разполага с активна легитимация да претендира изпълнение по договора. В случая активна солидарност на съдружниците е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, с който ответникът се е задължил общо по отношение на гражданското дружество, а не по отношение на някое от дружествата, доколкото в чл. 10 от договора е уговорено, че „възложителят ще изплаща възнаграждение на изпълнителя“. Въззивният съд е отчел, че съдружникът „Строителна механизация“ АД е бил обявен в несъстоятелност с решение № 139/07.12.2021 год. по т.д. № 1255 по описа на ОС – Стара Загора, постановено на основание чл. 632, ал.1 ТЗ вр. чл. 710 ТЗ. На основание чл. 714 ТЗ същото подлежи на незабавно изпълнение. Намерил е, че в настоящото производство въззивникът се е позовал на правните последици на факт, който е настъпил преди даване ход на устните състезания пред ВКС /предходния процес по частичния иск/, който е разгледал спора по същество на 07.09.2022 г. Силата на пресъдено нещо отразява това правно положение, което е съществувало при приключване на устните състезания, след което решението е станало необжалваемо. ВнАС е заключил, че установените с влязлото в сила решение по частичния иск правопораждащи факти, вкл. и изводите за активна солидарност, не могат да бъдат оспорвани въз основа на обстоятелства, които са възникнали преди посочения по-горе момент. Съдебно признатото право не може да се оспорва въз основа на факти, които са съществували по време на висящия процес и които ответникът е пропуснал да предяви. Отделно от изложеното е приел, че възраженията, основани на прекратяване на ДЗЗД са изцяло ирелевантни за активната легитимация на ищеца. Отново според решението на ВКС е акцентирал, че активната кредиторова солидарност е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, с който ответникът се е задължил общо по отношение на гражданското дружество, а не по отношение на някое от дружествата, доколкото в чл. 10 от договора е уговорено, че „възложителят ще изплаща възнаграждение на изпълнителя“. Разгледал е мотивите, че активната солидарност за разлика от пасивната не произтича от закона. Тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. На посоченото основание евентуалното прекратяване на ДЗЗД има значение само във вътрешните отношения между съдружниците, но не води до отпадане на поетото с договора солидарно задължаване на възложителя към двамата кредитори. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/ Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност но силата на закона /чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества /АД/, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества /СД/, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност /ООД/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?; 2/ С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ex lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?; 3/ Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ex lege отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?; 4/ Към кой момент следва да се приеме за прекратен ex lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?; 5/ Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на Изпълнител консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?; 6/ Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?; 7/ Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение /в случая - възнаграждението по договора/, противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?; 8/Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?; 9/Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения? Касаторът счита, че разрешаването на въпроси № 1, 2, 3 и 4 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на задължителна съдебна практика. Твърди,че въпроси от № 5, 6 и 7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №76/16.07.2019 г. по т. дело № 849/2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. Същевременно сочи, че нееднозначно и в голяма степен в противоречие с тази практика на ВКС е решение № 50171/09.01.2023 г. по т. дело № 1738/2021 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., като поддържа в условията на евентуалност искане за допускане на касационния контрол на обжалвания въззивен акт и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Относно въпрос № 8 касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос № 9 поддържа приложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/19.01.2018 г. по т .д. № 2435/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира следното: Поставените въпроси могат да се отнесат до две основни групи: Въпроси № 1, 2, 3, 4 и 8 касаят довода на касатора, че гражданското дружество е прекратено, поради прекратяване на субект, участващ в него, а именно – „Строителна механизация“ АД, предвид откриване спрямо това дружество на производство по несъстоятелност с решение по чл.711 ТЗ. И въпроси № 5, 6 и 7, които се отнасят до довод на касатора за липса на активна процесуалноправна легитимация на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ да предяви иск за заплащане на вземане, принадлежащо на гражданското дружество. И двете групи въпроси не съответстват на изискването към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Според ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е включен в предмета на произнасяне на въззивния съд и да се отнася до обуславящия крайното му решение по правния спор извод. В случая ВнАС е основал крайното си решение на съображения, касаещи зачитане на СПН в следващ процес на влязло в сила решение по предходен процес между настоящите страни по предявен частичен иск относно същите вземания за останалата непредявена в този предходен процес част. В случая въззивната инстанция е приложила разясненията на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС относно установяването със СПН на правопораждащите спорното правоотношение факти. В тази връзка и е посочил, че невъведените срещу тези факти възражения от страна на ответника /сега касатор/ са преклудирани и не могат да се разглеждат в следващия процес относно разликата в претендираната сума. А така също въззражения, които не са били уважени в предходния процес не могат повторно да се разглеждат. По така изяснените обуславящи крайното правно решение мотиви на ВнАС касаторът не поставя процесуалноправни въпроси. Не е налице допълнително соченото основание за допускане на касционно обжалване по въпрос № 9 доколкото въззивният съд е постановил акта си след обсъждане на всички релевантни по делото доказателства и на всички наведени от страните твърдения и възражения. Не е налице и хипотезата на „очевидна неправилност“ по см. на чл.28, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за правилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от доводите си за нарушение на правилата по чл.235 и чл.236 ГПК относно мотивиране на въззивния съдебен акт, които съставляват оплаквания за неправилностна въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и не могат да се разглеждат във фазата по чл.288 ГПК. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника се дължат сторените от него разноски за настоящата инстанция, за които той своевременно е направил искане и е представил доказателства за плащане съобразно уговореното, като е депозирал и списък по чл.80 ГПК. С оглед направеното възражение от страна на касатора по чл.78, ал.5 ГПК настоящият състав на ВКС съобрази, че предмет на въззивното произнасяне са два иска, размера на всеки от тях и действителната фактическа и правна сложност на спора – отличаващ се с такава, но същевременно и се отчита наличието на поредица аналогични дела между страните, които предхождат настоящето. Налага се извод за намаляване на размера на дължимите разноски до 14 000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение