Определение № 438 от 29.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 717/2010 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител адв. В. Б., срещу решение № 242 от 12.05.2010г. по т. дело № 3396/2009г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 3 състав, с което е отменено решение от 27.01.2009г. по гр. дело № 440/2008г. на Видински окръжен съд в частта, с която исковете са уважени, и е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от [фирма], [населено място] срещу [община] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на правоотношение по договор от 07.03.2003г. за подобряване събирането и транспортирането на битови отпадъци на територията на [населено място], [населено място] и 13 села и за почистване на територии за обществено ползване, снегопочистване и изпълнение на мероприятия от общинската програма „Чист и красив В.”, както и иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за сумата 17 519,50 лв. – пропусната полза, съизмерима с пропуснатата от [фирма] печалба за периода 12.08.2008г. – 15.01.2009г., като неоснователни. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – решението е постановено в противоречие с константната практика на съдилищата по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 79, ал. 1 ЗЗД /решение № 555/05.06.2009г. по гр. дело № 773/2009г. на САС, решение от 12.12.2007г. по В. № 59/2007г., решение № 231/26.06.2008г. по т. дело № 41/2007г. на ОС Пловдив, решение от 06.11.1998г. по М. № 23/1998г., решение № 1243 по гр. дело № 1288/1996г. на ВКС, V г. о., решение от 05.05.1999г. по В. № 57/1998г./, според която разпоредбите на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД са диспозитивни и страните могат да уговарят нещо различно от предвиденото от закона. Касаторът поддържа становище, че в случая страните са договорили съдебен ред за прекратяване на договора, с което са дерогирали чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, а в останалите случаи свободата на договаряне не може да се дерогира, тъй като съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за страните и съобразно чл. 20 ЗЗД тълкуването им следва да се прави при спазване на кумулативно определените от закона критерии. Иска да се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд. Ответникът [община] чрез процесуалния си представител адв. К. А. Г. оспорва касационната жалба по същество по съображения, подробно изложени в писмен отговор, и прави възражение за липса на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представените решения на САС и Окръжен съд Пловдив не са влезли в сила, а представените решения на ВКС касаят материалноправни въпроси, различни от настоящия спор, поради което са неотносими. Касационната жалба е процесуално допустима, предвид нейната редовност - подадена е от легитимирана страна в законния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, въззивният съд е приел, че е налице неизпълнение на договора, което е основание за развалянето му по чл. 23, ал. 3 от същия - неизвозване на битови отпадъци, неосигуряване на необходимите за това контейнери и непочистване на съответните площадки през периода м. февруари – м. юли 2008г., което е довело до недопустимо замърсяване на територията на общината. Поради това, че последващо забавено изпълнение е станало безполезно за възложителя, решаващият съдебен състав е направил извод за наличие на основание за разваляне на договора без предизвестие съгласно чл. 87, ал. 2 ЗЗД, което потестативно право е упражнено от Кмета на [община] в изпълнение на нормативно закрепеното изискване за осъществяване от същия управлението на отпадъците на територията на общината съгласно чл. 15, ал. 1, т. 3 от Закона за опазване на околната среда с цел опазване и защита здравето на хората и предотвратяване и ограничаване на замърсяването съгласно чл. 1, т. 1, 5 и 6 от посочения закон. Възражението на ищеца, че [община] е неизправна страна по договора поради неплащане дължимо на ищцовото дружество възнаграждение, е прието за неоснователно, тъй като не е доказано нито пълно спиране на плащанията от страна на възложителя съобразно чл. 13, т. 20, нито ищецът е опровергал тезата на ответника, че неизплатената част кореспондира на проведената индексация на възнаграждението, която се оспорва от възложителя като противоречаща на закона, респективно се твърди нищожност на чл. 14, ал. 3 от договора, вкл. се оспорва във висящи производства. По довода на ищеца за уговорено с договора разваляне само по съдебен ред, въззивният съд е изложил съображения, че диспозитивността на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД се състои във възможността страните да уговорят други или ограничат основанията за разваляне на договора, но не касае реда за упражняване правото на разваляне, предвидено в специалната и неподлежаща на разширително тълкуване разпоредба на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е направил извод за нищожност на клаузата за съдебно разваляне на договора поради противоречие със закона – чл. 87, ал. 3, пр. 1 ЗЗД и за наличие на предпоставките за извънсъдебно разваляне на сключения между страните договор. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва въз основа на изложените от касатора въпроси, като касационната инстанция може да ги уточни, конкретизира и квалифицира съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК. С оглед данните по делото и изложените от касатора доводи, релевантните материалноправни въпроси са: действителна ли е уговорена от страните клауза за реда за разваляне на договор за изработка при неизпълнение; могат ли страните да уговорят основанията за разваляне на договора като уговорят различни от закона основания или ограничат предвидените от закона основания; могат ли страните да уговорят реда за упражняване правото на разваляне при неизпълнение в смисъл, че изправната страна може да развали договора по съдебен ред; дали разпоредбата на чл. 87, ал. 3, пр. 1 ЗЗД е императивна и предвидения в нея съдебен ред за разваляне само на изброените договори ли се отнася; може ли да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 87, ал. 3, пр. 1 ЗЗД. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Приложените от касатора решение № 555/05.06.2009г. по гр. дело № 773/2009г. на САС и решение № 231/26.06.2008г. по т. дело № 41/2007г. на ОС Пловдив не са влезли в законна сила, решение № 1243 по гр. дело № 1288/1996г. на ВКС, V г. о. е неотносимо, тъй като не съдържа произнасяне по релевантните правни въпроси, а решение от 12.12.2007г. по В. № 59/2007г., решение от 06.11.1998г. по М. № 23/1998г. и решение от 05.05.1999г. по В. № 57/1998г. са постановени от арбитражни съдилища и не се включват в практиката на съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поставените от касатора въпроси за обвързаността на страните със сключения договор, който за тях има силата на закон съгласно чл. 20а ЗЗД, и за задължението на съда да тълкува договора съгласно критериите на чл. 20 ЗЗД, като търси действителната воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от целия договор и съобразно целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, не са решени в противоречие с постоянната съдебна практика, тъй като въззивната инстанция е зачела материализираната в договора воля на съконтрахентите и е анализирала относимите договорни клаузи съгласно трайноустановената съдебна практика. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба и изложението основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се присъждат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сума в размер 185 лв. – направени разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение