Определение № 238 от 15.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 1087/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] против решение №2233 от 03.12.2014 г. по т.д. №2335/2014 г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация – [фирма], [населено място] /н/ е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е поддържал, че са налице основанията по чл.280, ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК. Поставен е въпросът –„ Дали липсата на конкретизация на вещта, предмет на договора и в частност на договора за наем води до нищожност на договора поради липса на съгласие относно неговия предмет”. Поддържано е, че този въпрос бил решен в противоречие две решения на ВКС- цитирани и приложени. Така поставеният от касатора въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Този извод се налага от това, че е основан на фактически неверни твърдения,обосновали същественото му съдържание. Аналогичен довод е правен и във въззивното производство, като съдът е приел, че същият е неоснователен, с оглед представените доказателства – актове за държавна собственост, договор за аренда № 435а/06.04.2001г., договор за аренда №531, допълнителни споразумения към договора за аренда №531 и приложения №1 и 2 към договор за аренда, в които всяка вещ- движима и недвижима е описана детайлно, като тези приложения са надлежно двустранно подписани, вкл. и с отбелязвания / стр. 216/ - на сградите, на земята, на плувните басейни и т.н.. Така, с оглед събраните доказателства, съдът е извършил преценка, че договорът има ясно определен предмет, а арендодателя е изпълнил основното си задължение да предаде имота на арендатора, като е осигурил спокойното му и безпрепятствено ползване, включително и с констатирано от експертизата финансиране. Или изяснено е фактически, че процесния договор е с ясно установен предмет, което прави и фактически неверен довода на касатора, послужил като основание за поставяне на така формулирания въпрос. Цитираната практика е ирелевантна, с оглед ирелевантния въпрос, който е поставен и който не може да обоснове извод за наличие предпоставки за касационно обжалване. Същото е относимо и към втория формулиран въпрос -”Дали липсата на конкретизация на вещта, предмет на договора за наем води до недоказаност предаването на същите от наемодателя на наемателя и оттук до недоказаност изпълнението на задължението на наемодателя”. С оглед разгледаните решаващи мотиви на съда,изведени от ясно установени факти, този въпрос също не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, като соченото решение на ВТАС е изцяло неотносимо към спора, тъй като разглежда различни от релевантните правни въпроси, изведени от различна фактическа обстановка. Касаторът е поставил въпроса - „ Предаване владението на имота на основание предварителен договор представлява ли годно основание, което владелецът може да противопоставя на собственика на имота за упражняваната от него фактическа власт”. Сочено е противоречие с решение на ВОС, от което са цитирани части и решение на ВКС, ІV г.о. Така поставен, въпросът е изцяло извън предмета на спор, тъй като с обжалваното решение, съдът се е произнесъл по претендирано дължимо освобождаване на имота на основание чл.233 ЗЗД, с оглед неправомерното му държане след прекратяване на арендния договор между страните. Т.е. предмет на иска не е предаване на владението на имота по искане на неговия собственик, иска не е нито посесорен, нито петиторен, а спрямо него ирелевантно изцяло е правото на собственост върху недвижимата вещ, тъй като спорните задължения произтичат от облигаторната връзка между страните. В тази насока и посочената практика, третираща отношенията между собственик и владетел на имота по повод ревандикация на същия е без правно значение за допускане на решението до касационно обжалване. Касаторът е поставил въпроса –„ Дължи ли се връщане на наетата вещ на облигационно основание, произтичащо от прекратен договор за наем, ако владението на вещта е предадено от наемодателя на наемателя въз основа на последващо сключен между страните предварителен договор на основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, което включва в себе си и правомощието на ползването на имота съгласно чл.71 ЗС вр. чл.70, ал.3 ЗС.” Въпросът е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Така, обаче, е установено единствено общото основание. Страната не обосновава допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като с цитираното от нея решение №306/98г. на ВКС, петчленен състав е третиран въпроса за нищожност на наемния договор поради сливане на качеството наемодател с наемателя в контекста на реституция по право, на имот одържавен по реда на ЗОЕГПНС, като основните правни изводи на съда са свързани с придобиване правото на собственост. Или с това решение не се дава отговор на поставения от касатора въпрос, нито се третират въпроси относими към разглеждания случай. Поставени са и два процесуалноправни въпроса – „Процесуално допустимо ли е ищцовата страна да въвежда в процеса претенция за свои вземания срещу ответника чрез възражение за прихващане, направено срещу възражение за прихващане на ответника.„ и 2/”Може ли възражение за прихващане да бъде разгледано за първи път от въззивната инстанция ако не е прието за разглеждане от първоинстанционния съд”. Дори и от така формулираните въпроси да бъде изведен, релевантен, свързан с допуснати съществени процесуални нарушения при процедирането на състава, то налице би било само общото основание. Страната по първият въпрос противоречиво е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК едновременно, макар че наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК изключва това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед соченото от касатора не е налице тъй като, решаващият състав не се е отклонил от задължителната практика, обективирана в ТРОСГК №1/2000г. и ТРОСГК №2/04г., която е била изцяло съобразена. Нещо повече, съставът се е позовал на т.6 на ТРОСГК №1/01г., с оглед приложимия към случая отменен процесуален ред, като е приел, че поради спорния характер на възраженията, те не могат съобразно задължителното тълкуване на чл.103 и чл.104 ГПК / отм./ да бъдат заявени за първи път във въззивната инстанция, но тъй като са били надлежно заявени пред първостепенния съд, подлежат на разглеждане. Или съставът не се е отклонил от сочената от касатора практика. По първият поставен процесуален въпрос общото посочване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да са изложени каквито и да било доводи по него не е достатъчно да се приеме че същото е налице-арг. т. 4 ТРОСКСГТК №1/№09г. С оглед изложеното и при така обоснованото приложение по чл.284, ал.1 т.3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение