Определение № 344 от 21.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2004/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „С.“ ООД, гр. Стара Загора срещу решение №138 от 23.04.2019г. по в.т.д.№118/2019г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е отменено решение №549 от 30.11.2018г. по т.д. №294/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора, като е признато за установено между Д. Рангети, гражданин на Република Италия и "С." ООД, гр. Стара Загора, че "С." ООД дължи на Д. Рангети сумата 201 450.49 лева по запис на заповед от 31.12.2008г., с падеж 30.04.2016г., ведно със законна лихва, считано от 07.12.2016г. до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 3673 от 21.12.2016г. по ч.гр.д. №5717/2016г. по описа на РС – Стара Загора, като на ищцата са присъдени и разноските по делото.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд достига до неправилен извод, че сумата по записа на заповед се дължи, като необосновано приема, че е реализиран фактическият състав на каузалната сделка-договор за заем. Излага доводи, че по делото не е доказано реалното предаване на процесните суми на основание договор за заем. Оспорва като необоснован извода на съда, че процесните запис на заповед и договор за заем са с достоверни дати и са подписани от законен представител на дружеството. Моли да се отмени въззивното решение и да се отхвърли предявеният иск. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществени правни въпроси, обусловили изхода на спора:

1. „В случай че предаването напарична сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, може ли да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор?“, като твърди, че въпросът е решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №192/07.11.2014г., гр.д.№2519/2014г., III г.о.; решение №524/28.12.2011г., гр.д.№167/2011г., IV г.о.;

2. „Дали съдът е обвързан от посочената в документа дата, а оттам и общите правила за доказване, съгласно ГПК?“, като твърди, че въпросът е решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №748/17.02.2011г., гр.д.№801/2009г., IV г.о.; решение №57/29.04.2013г., гр.д.№354/2012г., IV г.о.; решение №506/08.09.2010г., гр.д.№705/2009г., IV г.о.; решение №50/21.07.2017г., гр.д.№4880/2014г., IV г.о., решение №270/19.02.2015г., гр.д.№7175/2014г., IV г.о.

Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи и на разрешението, дадено в т.17 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, но не конкретизира по кой правен въпрос. Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът Д. Рангети оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи иска, предявен на основание чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ, като признае за установено, че "С." ООД дължи на Д. Рангети сумата 201 450.49 лева по запис на заповед от 31.12.2008г., с падеж 30.04.2016г., ведно със законна лихва, считано от 07.12.2016г. до окончателното изплащане на сумата, въззивният съд приема, че е налице валиден запис на заповед, издаден като обезпечение по договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила общо сумата 377 891 евро /с левова равностойност 739 090.60 лева/ на ответното дружество, в което е съдружник. След анализ на доказателствата, вкл. договора за заем /в оригинал/ и протокола към него, чиято автентичност се установява от заключението на съдебно-графологичната експертиза, както и банковите извлечения и заключението на ССЕ, решаващият съдебен състав приема, че в периода 2007г.-2016г. всеки от четиримата съдружници /ищцата Д. Ренгети, К. Теста, В. С. и Д. С. Белоти/ са предоставяли на ответното дружество суми /чрез банкови преводи/ с вписано основание „вноска на съдружник“, отразени счетоводно в сметка 117 Други резерви, като ищцата е предоставила общо сумата общо сумата 377 891 евро /с левова равностойност 739 090.60 лева/. Независимо от счетоводното отразяване и липсата на декларации пред БНБ и НАП, съдът приема, че и четиримата съдружници са предоставяли на ответното дружество описаните суми по договори за заем, което е признато в подписаните на 12.12.2016г. спогодби между съдружниците, които към този момент са и управители на дружеството В. С. и Д. С. Белоти и „С.“ ООД. Съдът констатира, че на 12.12.2016г. двамата съдружници С. и Белоти подписват със „С.“ ООД спогодби, в които те изрично посочват, че описаните там суми представляват предоставен от тях заем на дружеството, като същите тези суми са отразените в сметка 117 Други резерви, видно от заключението на ССЕ. Въззивната инстанция намира, че по делото е установено водено счетоводство на ответното дружество в отклонение на добрите счетоводните стандарти и при нарушение на данъчното законодателство, но това не изключва постигането на съгласие между всеки от четиримата съдружници и дружеството за възникването помежду им на заемно правоотношение. С оглед изложеното съдът приема, че се доказва наличието на валидно каузално правоотношение, послужило като основание за издаване на процесния редовен запис на заповед, плащане по който се дължи, но не е извършено.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора материалноправен въпрос - относно допустимостта при доказано предаване на парична сума да се презумира основанието- договор за заем, не е коректно поставен и не е значим за изхода на спора, тъй като не е обуславил изводите на въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд не е презумирал основанието за предаване на паричните суми от ищцата на ответното дружество, а след съвкупна преценка на събраните писмени доказателства, вкл. банкови преводи, договор за заем от 02.01.2008г. и експертните заключения, е приел за доказано, че процесният запис на заповед е издаден като обезпечение по договори за заем за суми, които ищцата е предоставила на ответното дружество, в което е била съдружник. Оплакванията на касатора за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на съдебното решение не подлежат на разглеждане в настоящата фаза на касационното производство, тъй като представляват основания по чл.281, т.3 ГПК за отмяна на решението като неправилно, но не и основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.

Само за пълнота следва да се отбележи, че съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика недоказването на каузалното правоотношение не е основание за отхвърляне на менителничния иск /решение №13 от 28.07.2017г., т.д.№2642/2015г., ІІ т.о. на ВКС/.

Вторият въпрос- „дали съдът е обвързан от посочената в документа дата, а оттам и общите правила за доказване, съгласно ГПК“, не е обсъждан от въззивния съд, респ. не е обусловил решаващите правни изводи в обжалваното решение и няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че е налице валидна и редовна от външна страна ценна книга и доказано заемно правоотношение, без изобщо да обсъжда възраженията на ответника относно датите на процесния запис на заповед и договора за заем, респ. подписването на тези диспозитивни частни документи от лице без представителна власт. Касаторът обаче не поддържа като оплакване в касационната жалба допуснато съществено процесуално нарушение във въззивното производство- непроизнасяне по наведени в срок възражения, нито в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставя правен въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички своевременно наведени доводи и възражения на страните.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Ответникът по касационната жалба не представя доказателства за направени разноски в касационното производство, поради което искането му за присъждане на такива е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд