Определение № 2058 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 616/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. Е. С. срещу решение № 6079 от 09.10.2025 г. по в. гр. д. № 3044/2024 г. на Софийски градски съд (СГС), в частта му, в която касаторката С. е осъдена да заплати на ищеца К. К. Ф. сумата 12 585 лв., на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, представляваща непогасена главница по договор за паричен заем от 27.05.2015 г. и анекс към него от 30.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 6 495. 20 лв., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съставляваща неустойка за забава върху непогасената главница за периода 01.07.2018 г. – 01.05.2023 г.. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените по делото съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателката С. навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния въпрос: „Следва ли да се приеме уговорката за неустойка за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и какви са критериите, които следва да бъдат използвани от съда при преценката за нищожност на това основание?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС; решение № 50017/16.03.2023 г. по т. д. № 2663/2021 г. на ВКС, Първо т. о.; решение № 124/05.12.2019 г. по т. д. № 2809/2018 г. на ВКС, Първо т. о., и решение № 148/25.02.2020 г. по т. д. № 219/2018 г. на ВКС, Второ т. о.. Релевира и очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в неправилния извод на въззивния съд, че процесната мораторна неустойка не е нищожна поради прекомерния й размер. Ответникът по касационната жалба – К. К. Ф. подава писмен отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира на основание чл. 78, ал. 1 ГПК заплащане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по облигационни искове с цена над 5 000 лв.), поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено в процеса, че между страните е сключен договор за паричен заем от 27.05.2015 г., изменен с анекс към него от 30.10.2018 г., по които заемодателят – ищец е предоставил на заемателя – ответницата левовата равностойност на сумата 15 730 евро по фиксирания курс на БНБ, които последната се е задължила да върне на 22 равни месечни вноски от по 715 евро с падеж – не по-късно от 27-мо число на месеца. В анекса от 30.10.2018 г. страните са се съгласили, че към 31.06.2018 г. непогасеното главно задължение по договора за заем е в размер на 6 435 евро, както и в т. 3, че поради изтичане на срока на договора, считано от 01.07.2018 г. заемателят дължи на заемодателя ежемесечно 2 процента върху оставащата главница, съставляваща неустойка за забава, начислявана върху дължимата към 31.06.2018 г. главница от 6 435 евро. Договорено е също, че срокът на договора за заем се продължава до 30.10.2019 г., като до всяко 27-мо число на месеца заемателят ще заплаща на заемодателя дължимата неустойка и част от главницата, според месечната възможност на дължинка, без фиксирана минимална стойност. Решаващият съд е заключил, че при това съдържание на договорните клаузи, страните са постигнали съгласие приоритетно да се погасява ежемесечно начисляваната неустойка за забава в размер на 2 % от 6 435 евро или 128. 70 евро месечно, като едва при изцяло погасена текуща неустойка за забава се погасява дължимата главница. СГС е намерил възражението за нищожност на клаузата за мораторна неустойка за неоснователно. Посочил е, че процесната договорна неустойка е в размер на 2 % месечно, 24 % на годишна основа или приблизително 0, 066 % на ден без уговорен краен предел, което само по себе си не прави същата нищожна a priori. Нищожна поради противоречие с добрите нрави е договорна мораторна неустойка, която е несъизмеримо висока с очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение и нарушава принципа за справедливост в гражданските и търговски спорове. Въззивният съд е съобразил, че според Постановление № 426 от 18.12.2014 г. годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на БНБ плюс 10 процентни пункта; че към датата на сключване на процесния анекс основният лихвен процент на БНБ е бил 0 %, което прави размера на законната лихва 10 % и че съобразно с това договорната мораторна неустойка в размер на 24 % годишно надхвърля 2. 4 пъти законната лихва за забава. Заключил е, че процесната неустойка не превишава многократно действително очакваните вреди на кредитора и не е напълно несъизмерима със същите, поради което не противоречи на добрите нрави и не е нищожна - не излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и наказателна функции. Посочил е, че този извод не се променя от договорената горепосочена поредност на погасяване на задълженията към заемодателя по процесния заемен договор. Счел е, че е налице воля на страните, дерогираща диспозитивното правило на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, изискваща погасяване най-напред на месечната сума от договорната неустойка и след това, ако има остатък, на месечната сума от главницата. Заключил е, че както процесната мораторна неустойка, така и договореният начин на погасяване на задълженията на заемателя, не противоречат на добрите нрави. СГС е кредитирал приетото и неоспорено заключение на икономическата експертиза, след което е намерил, че предявените искове с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД са изцяло основатени, тъй като претендираните с тях главница по договора за заем и договорената мораторна неустойка са останали незаплатени, при съобразяване по направеното възражение от ответницата, че всички задължения за неустойка, възникнали до 10.03.2020 г. вкл., са погасени по давност. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, приема че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт. В хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обгжалване се предпоставя от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право. Поставеният единствен въпрос от касаторката в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК притежава характеристиките на общо основание и на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от обуславящо значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Спрямо него обаче не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по правния въпрос е формирана задължителна практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Според последната, обективирана в т. 3 Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземат предвид специфичните факти и обстоятелства за всеки конкретен случай, при съобразяване на примерно посочени критерии като размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Не е нищожна неустойка само заради това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, ако преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако към момента на сключване на договора не са налице обстоятелства, от които да може да се направи извод, че единствената цел, заради която е договорена е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Съобразно горепосочените задължителни разрешения в т. 3 Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС са постановени множество решения по чл. 290 ГПК на ВКС, като решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на 4 г.о.; решение № 74/21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г. на 4 г.о.; решение № 181/26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на 2 т.о.; решение № 776/05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на 4 г.о.; решение № 234/17.11.2016 г. по гр. д. № 1856/2016 г. на 3 г.о.; решение № 50047/18.01.2024 г. по т. д. № 2341/2021 г. на 2 т.о.; решение № 1/02.01.2024 г. по гр. д. № 633/2023 г. на 4 г.о.; решение № 181/26.02.2015 г. по т. д. № 4386/2013 г. на 2 т.о.; решение № 193/11.07.2025 г. по т. д. № 401/2024 г. на 2 т.о.; решение № 127/20.12.2016 г. по т. д. № 1907/2015 г. на 2 т. о.; решение № 50137/31.01.2024 г. по т. д. № 2068/2022 г. на I т.о.; решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на I т.о. и др.. Решаващият правен извод на въззивния съд в атакуваното решение, че процесната мораторна неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави е изведен изцяло в съответствие с горепосочената практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и при съобразяване с всички относими конкретни обстоятелства по процесното материално правоотношение. Неосъществяването на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения правен въпрос обуславя извод за недопускане на касационно обжалване по същия. Очевидната неправилност е регламентирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, различно от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива квалифицирани състави на неправилност нито се твърдят от касатора (наведени са единствено оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), нито са налице спрямо обжалваното решение. Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 510 евро, съставляваща платен хонорар за един адвокат пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение