Определение № 3092 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 734/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. И. И., против решение № 1061 от 21.10.2024 г. по в. гр. д. № 946/2024 г. по описа на Варненски окръжен съд в частта по извършването на съдебната делба. Въззивното решението в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение e постановено друго за отхвърляне на предявените от Ц. Р. И. против Й. И. И. при условията на евентуалност искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС, не е обжалвано и на основание чл. 296, т. 2 ГПК е влязло в сила. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Извежда касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с неправилна преценка на събраните доказателства и предвидените в закона предпоставки за уважаване на възлагателна претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Няма претенция за разноски. По искането за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационен контрол поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. За задълженията на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235 ГПК да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Посочва, че даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в противоречие с решение № 113 от 01.11.2021 г. по гр. д. № 2895/2020 г. на ВКС, IV г. о., и 2. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал.1 ГПК „да няма друго жилище“ при наличие на жилищен имот от бившия съпруг на когото е възложено упражняването на родителските права, върху който има учредено ограничено вещно право на ползване. За обосноваване на поддържаното по този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК излага, че е налице неяснота и празнота на правната уредба, което налага създаване или осъвременяване на съдебната практика. Ответникът по касационната жалба Ц. Р. И. в законоустановения срок по чл. 287, ал.1 ГПК не е подала писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е по делба във фазата по извършването й. С влязло в сила решение по чл. 344 ГПК е допусната съдебна делба на апартамент № *, находящ се в [населено място], [жк], бл. № *, вх. *, ет. *, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ***** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], със застроена площ от 45.46 кв.м, между съделителите Й. И. и Ц. И. при равни дялове от по 1/2 ид. част. Делбеният имот е придобит от съделителите по време на брака помежду им, прекратен с развод и при предоставяне на родителските права по отношение на родените от брака две деца, които при разглеждане на делбеното производство са непълнолетни, на майката Ц. И.. За начина на извършването на делбата всеки от съделителите е направил искане за възлагане в дял на делбения имот на основание чл. 349, ал. 1 ГПК в първото по делото съдебно заседание, проведено на 15.02.2023 г., след влизане в сила решението по допускане на делбата. Искането на съделителя Ц. И. е обосновано с възложеното й с бракоразводното решение упражняване на родителски права над родените от брака помежду им деца и липсата на друго собствено жилище за задоволяване на жилищните им нужди, а съделителят Й. И. с липсата на друго жилище за задоволяване на жилищните нужди. Последният оспорва възлагателната претенция на Ц. И. с притежаване от нея на друго жилище по дарение. За установяване на поделяемостта и пазарната стойност на допуснатия до делба имот в делбеното производство пред инстанциите по същество са приети експертни заключения. От дадените с тях експертни изводи е прието за установено, че делбеният имот е неподеляемо жилище и пазарната му стойност към момента на извършването на делбата възлиза на 80 540 лева, приета като действителна стойност на делбения имот с въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в частта относно извършването на делбата, въззивният съд е изложил, че са налице предпоставките за възлагане на делбения имот по реда на чл. 349, ал. 1 ГПК на съделителя Ц. И., тъй като съсобствеността върху него е възникнала в резултат на прекратена с развод съпружеска имуществена общност, упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца е предоставено на майката и тя като претендиращ възлагане на делбения имот не притежава друго собствено жилище за задоволяване на жилищните им нужди. За неоснователно въззивният съд е приел възражението на ответника за отсъствието на отрицателната предпоставка от фактическия състав на възлагателната претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК. Изложил е съображения, че полученото от съделителя Ц. И. по дарение с нотариален акт № 8 от 19.01.2017 г. жилище в [жк], върху което е учредено пожизнено право на ползване по чл. 56 ЗС в полза на прехвърлителя, я лишава като собственик от едно от основните му правомощия за неговото ползване и извличане на ползи от имота. Притежаването от отглеждащия децата родител на такъв имот не се приравнява на пълноправно право на ползване по смисъла на чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като ползването му зависи изцяло от волята на ползвателя (т.е. на друго лице) и като такъв същият не е годен да задоволява жилищните нужди на родителя и родените от брака деца. По тези съображения и при дарението по посочения нотариален акт и справката от АВп, която не удостоверява притежание на жилищен имот, освен подарения, въззивният съд, въпреки липсата на представена декларация за имотно състояние от съделителя Ц. И., посочена изрично само като един от начините за установяване на отрицателното условие по възлагателната претенция, е приел, че съвкупността от доказателствени факти по тях обосновават доказателствения извод относно отрицателния релевантен факт – непритежаването на друго собствено жилище от съделителя Ц. И.. За преценката му въззивният съд е изложил, че е без значение по какъв друг начин съделителят Ц. И. осигурява дом за себе и децата, по отношение на които упражнява родителски права, и начина по който ползвателят (прехвърлител) на имота в ж.к. Ч. в [населено място] упражнява своето право на ползване, предоставящо му правото да живее в него или да го отдава под наем, респ. да го предоставя в заем за послужване. Въз основа на тези съображения въззивният съд е изложил, че съделителят Ц. И. е материално легитимирана по заявената възлагателна претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК, която е приложимият способ за извършването на делбата на имота и изключва изнасянето му публичната продан, като друг способ за прекратяване на съсобствеността, поддържан от съделителя Й. И. с пренасяне на спора пред въззивната инстанция. При прилагане на този способ за прекратяване на съсобствеността върху делбения имот и установената му действителна стойност въззивният съд, съобразно притежаваната от съделителя Й. И. 1/2 ид. част от делбения имот, му е определил уравнение на дела в размер на 40 270 лева, което съгласно чл. 349, ал. 5 ГПК е постановено заедно със законната лихва да му се изплати от другия съделител в 6-месечен срок от влизане в сила на решението за възлагане. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания за допускането му до касационно обжалване в оспорваната част не са налице. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по всеки спор, пренесен пред въззивния съд, но по него не е налице поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е дадено разрешение в тълкувателната практика на ВС и ВКС и казуалната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, и въззивното решение не му противоречи. В така установената практика на ВКС, включително и посочената в изложението към касационната жалба, и задължителните разрешения, дадени в ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, последователно се възприема, че мотивите на съдебния акт задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси и тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Тези процесуални задължения на въззивната инстанция, които произтичат от характеристиката на дейността й като решаваща, предполагат да се изследва целият допустим и релевантен доказателствен материал, събран по делото, и да се даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно се изложат съображенията по тях (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК). В случая мотивите на въззивния съд са ясни и формирани в резултат на собствената му дейност по анализ и оценка на относимите доказателства към спорния въпрос относно приложимостта на чл. 349, ал. 1 ГПК като способ за извършването на делбата на съсобственото неподеляемо жилище, по който значимо е установяването и на отрицателното условие – претендиращият възлагане да не притежава друго жилище, т.е. друг по предназначение за задоволяване на жилищни нужди имот. Обсъдил е всички допустими и относими към установяването на този факт доказателствени средства и въз основа на приетите за установени въз основа на тях доказателствени факти е извел извод за наличието на отрицателното условие за възлагането на неподеляем делбен имот (жилище), който по предназначение трябва да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и пар. 5, т. 30 ДР ЗУТ (решение № 28 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 3863/2015 г. на ВКС, I г. о.). Тази преценка е направена от въззивния съд и в съответствие с практиката на ВКС (разясненията, дадени в мотивите към ТР № 6 от 15.07.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС). Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените във въззивната жалба оплаквания, при осъществения от него анализ и оценка на релевантните доказателства и преценката им с позицията на страните по наведените от същите доводи и възражения, съставляват доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса, свързан с тълкуването на чл. 349, ал. 1 ГПК относно непритежаване на друго жилище. Посоченото основание, поддържано в случая, не е налице по отношение нормата на чл. 349, ал. 1 ГПК, която съдържа привилегия в защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Нормата е ясна и за прилагането й тя не се нуждае от тълкуване. Налице е също и установена практика (т. 7 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 229 от 7.04.2010 г. по гр. д. № 14 /2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 72 от 8.06.2015 г. по гр. д. № 6017/2014 г. на ВКС, I г. о.), че преценката за осъществяването на отрицателното условие за възлагателната претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК се извършва за всеки отделен случай, като значима за нея е възможността за ползването на другия имот, съобразявайки изискванията на чл. 40 ЗУТ и пар. 5, т. 30 ДР ЗУТ, за задоволяване на жилищните нужди на претендиращия възлагането съделител като при пълноправно право на собственост. При така приетото тази преценка налага изследването и дали при ограничено вещно право на ползване, учредено в полза на трето лице върху другия имот, се изключва възможността за ползване от собственика, предвид и на неговото учредяване за неопределено време или за срок. Това ограничено вещно право съгласно чл. 56 ЗС включва правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и правото да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено. Следователно съдържанието на ограниченото вещно право на ползване покрива правомощието на собственика да ползва и да си служи с вещта, като то е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, включително и на собственика на имота (решение № 14 от 29.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, II г. о.). С учредяването му собственикът се лишава от възможност да ползва вещта, т.е. от едно от трите правомощия на пълноправното право на собственост. Вземайки предвид изложеното, въззивният съд в случая е извършил преценка за осъществяването на отрицателното условие, като едно от задължителните материалноправни изисквания за възлагателната претенция по чл. 349, ал. 1 ГПК. Не се констатират и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо в обжалваната му част. Липсва и вероятност същото да е очевидно неправилно, като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ето защо, въззивно решение в обжалваната му част не следва да бъде допускано до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.