Определение № 158 от 02.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по искане на М. Н. Г. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Г. окръжен съд № 168 от 14.09.2009 г. по гр.д.№ 213/ 2009 г. в частта му, в която след като е отменено в обжалваната пред окръжния съд част решение на Г. районен съд по гр.д.№ 1538/ 2008 г., е постановено родителските права по отношение на роденото от брака между жалбоподателката и К. Б. Г. дете – Д. К. Г. – да бъдат предоставени за упражняване на бащата. На майката е определен личен режим на контакти с детето – всяка втора и четвърта седмица от месеца от 19,00 часа в петъчния ден до 18 часа на неделния ден, както и по един месец през лятото, когато бащата не е в платен годишен отпуск. Майката е осъдена да заплаща на детето Д. месечна издръжка от 70 лв, считано от влизане на решението в сила до настъпване на законни основания за изменяването или прекратяването й. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ВКС (ППВС № 1 от 1974 г.) материалноправният въпрос кога е допустимо децата, родени от един брак, да бъдат разделяни при развод на родителите, като някои от тях останат за отглеждане при майката, а други – при бащата. Според касатора в ППВС 1/ 74 са дадени указания това да става само в изключителни случаи, което въззивният съд не е съобразил при постановяване на решението си и предоставил упражняването на родителските права спрямо голямото дете Д. на бащата, а спрямо малкото дете С. – на майката. Позовава се и на решение на ВКС по гр.д.№ 5828/ 2007 г. Освен това повдига и процесуалноправният въпрос може ли да бъде изслушвано от съда по дела за предоставяне на родителски права дете, което е навършило 8, а не 10 години, като поддържа, че и този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с утвърдената практика (не сочи конкретни актове на съда, в които такава практика да е обективирана). По тези въпроси жалбоподателката претендира, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли това да бъде постановено. Ответникът по касация К. Б. Г. не взема становище по жалбата. Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са били съпрузи, бракът им е сключен през 2000 г. и от него са родени две деца – Д., на 09.06.2001 г. и С., на 07.03.2006 г. Страните се установили да живеят с децата в Б., където през 2008 г. между тях настъпила фактическа раздяла. Майката отишла с малкото дете да живее при родителите си в[населено място], голямото дете останало при бащата в[населено място]. Децата са добре отглеждани, двамата родители имат качества да се грижат за тях и да ги възпитават, както и им осигуряват добри битови условия. Децата нямат силна емоционална връзка, тъй като поради раздялата между родителите им (настъпила когато малкото дете е било на 2 години) нямат възможност да контактуват помежду си. Разликата във възрастта им е голяма (5 години) липсват взаимни интереси и привързаност. Изслушано е от съда детето Д., на 8 години, което е заявило, че иска да остане при баща си, където се чувства по-добре. Родителските права върху детето С. вече са предоставени на майката с решението на районния съд, което не е обжалвано в тази част. При това положение е направен извод, че упражняването на родителските права по отношение на голямото дете следва да се предостави на бащата, като на майката бъде определен режим на лични отношения. С оглед така направените изводи от въззивния съд, повдигнатите от жалбоподателката въпроси обуславят въззивното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС, нито по тях има противоречива практика. Не е налице противоречие между съображенията на въззивния съд и тълкуването в ППВС 1 от 1974 г. по въпроса за предоставяне на родителските брава. В раздел ІІІ от цитираното постановление е изяснено, че не е желателно разделянето на децата при развод (т.е. предоставяне на упражняването на родителските права на всеки от родителите по отношение на някои от децата), но че това е възможно, ако са налице важни причини. Примерно са изброени голямата разлика във възрастта, липсата на взаимни интереси и привързаност, продължително разделно живеене и т.н. Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, указанията на ВКС по тълкуването на закона са изпълнени. Въззивният съд е съобразил критериите, посочени в постановлението и е счел, че са налице сериозни причини за разделяне на децата. Дали такива причини действително има, не може да се проверява в производството по допускане на касационно обжалване. Правилността на фактическите констатации във въззивното решение подлежи на проверка в производството по чл.290 от ГПК, но само ако касационното обжалване бъде допуснато. Самото допускане се извършва дотолкова, доколкото във въззивното решение е разрешен правен въпрос, имащ значението по чл.280 от ГПК, а в конкретния случай въпросът за предпоставките за разделянето на децата не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1 от 1974 г. Няма противоречие между обжалваното решение и решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 5828/ 2007 г. С последното по спор за родителски права между бивши съпрузи е постановено те да се упражняват от бащата, тъй като не е счетено за доказано твърдението на майката, че у детето е налице “синдром на отчуждаващия родител”. Точно такива, а не противоположни правни изводи, са изведени и в обжалваното въззивно решение. Процесуалноправният въпрос може ли да бъде изслушвано от съда дете, което не е навършило 10 годишна възраст, също обуславя въззивното решение, но и по него няма данни за противоречива практика. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК, касаторът е този, който следва да докаже твърденията си за наличие на противоречия в практиката, чрез представяне на копия от влели в сила решения по същия въпрос, но решен по различен начин. Такива доказателства в случая няма приложени Освен това разпоредбата на чл.15 ал.2 от Закона за закрила на детето (който закон се явява специален по отношение на СК от 1985 г. -отм.) изрично допуска изслушването на дете и ако то е под 10 годишна възраст, стига съдът да прецени, че степента на развитието му позволява това. Ето защо и по този въпрос няма основание за намеса от страна на ВКС и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде уважено. По изложените съображения Върховният касационен съд