Определение № 50089 от 08.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3156/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 11379/23.05.2022 г., подадена от М. Б. П., чрез адвокат М. Н.-Т., срещу решение № 547 от 15.04.2022 г. по гр. д. № 676/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 261496 от 30.11.2020 г. по гр. д. № 1387/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от М. Б. П. срещу Столична община иск с правно основание чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен за разликата над сумата от 45 000 лв. до сумата от 70 000 лв., ведно със законната лихва от 8.10.2018 г. до окончателното изплащане, като вместо това въззивният съд е постановил решение, с което е отхвърлил претенцията за посочената разлика от 25 000 лв.

Въззивният съд е съобразил, че пред първоинстанционния съд са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди в размер на 70 000 лв. и претърпени имуществени вреди в размер на 4680.75 лв. Ищцата М. Б. П. твърди, че на 8.10.2018 г., около 13.30 ч., в [населено място], на [улица]срещу № 59, вървейки по улицата, се спънала в неравности на платното, предизвикани от разбито асфалтово покритие и образувани дупки, покрити с кал, и паднала, като се претърколила в канавката. При удара получила следните увреди на здравето: счупване с раздробяване на лява раменна кост, с изкълчване на раменната става, счупване на големия туберкул на лявата раменна кост, травматична увреда на лакътния и срединния нерв с пареза на левия горен крайник. Проведено било оперативно лечение, направена пластика на костните фрагменти и фиксиране с метални винтове, чието изваждане по оперативен път предстои. Ищцата твърди, че задължение на ответника Столична община е ремонтирането на улиците и тротоарите и обезопасяване движението на гражданите по същите, като поради бездействието на общинската администрация, която не е изпълнила тези си задължения, е настъпила процесната злополука. От своя страна, ответникът е оспорил исковете по основание и размер; направил е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че на 8.10.2018 г. М. П. е претъпяла злополука, при която е получила горепосочените увреди: счупване с раздробяване на лява раменна кост, с изкълчване на раменната става, счупване на големия туберкул на лявата раменна кост, травматична увреда на лакътния и срединния нерв с пареза на левия горен крайник. Кредитирал е изцяло заключението в този смисъл от изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза.

При постановяване на решението си съдът е кредитирал изцяло и показанията на разпитания свидетел В. П. – съпруг на ищцата, относно търпените от нея болки и страдания, като е отчел евентуалната негова заинтересованост. Възприел е, относно механизма на злополуката, показанията на свидетелката М. П..

Въз основа на събраните гласни доказателства Софийският апелативен съд е приел за установено, че процесната злополука е настъпила при движение на М. П. по [улица], [населено място], на 8.10.2018 г., както и че в участъка на [улица]срещу № 59 към датата на злополуката са съществували такива неравности, дупки и кал на повърхността на уличното платно, които са били в отклонение от изискванията на нормите по ТСУ за поддържане на платното в състояние, годно за безопасно придвижване, вкл. и на пешеходци, тъй като към улицата не е изграден тротоар. Намерил е за изпълнени предпоставките на фактическия състав на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране отговорността на Столична община, предвид противоправното бездействие от страна на нейни служители, които не са осъществили задълженията си във връзка с превантивното и текущото поддържане и ремонтиране на общинските улици (респ. на прилежащите им тротоари), уредени от нормите на Наредба № РД-02-20-19/12.11.2012 г.

Относно размера на полагаемото се обезщетение за неимуществени вреди съдът е приел, че от разпита на свидетеля В. П. се установява, че М. П. е търпяла изключително силни болки през първите две седмици след злополуката, а около половин година (до датата на втората операция), е изпитвала болки, които не са й давали възможност да изпълнява обичайните си задължения. Болките, със затихващ интензитет, продължили около две години. Ищцата е преживяла и силен стрес, довел до промяна в психологическото й състояние. Същевременно, въз основа заключението на съдебномедицинската експертиза е заключил, че на М. П. е било проведено оперативно лечение, направена е пластика на костните фрагменти и фиксиране с метални винтове, чието изваждане по оперативен път предстои. Ищцата е претърпяла и втора операция на 10.05.2019 г. за пластика на срединния нерв към гръден нерв, поради невъзстановяване активността на движение на пръстите на лявата й ръка. Същата е търпяла болки и страдания около 2.5 - 3 месеца, като през първите няколко дни те са били с много висок интензитет. Теоретично, възстановяване на здравето на П. е настъпило за около 3 - 4 месеца, като в момента тя изпитва само спорадични болки. Поради увреда на нервите функциите на лявата й ръка, обаче, не са възстановени напълно и ищцата изпитва затруднения в движението на ръката. Прогнозите за възстановяването на нервите, дори и при извършване на оперативно лечение, са песимистични. Към датата на прегледа ищцата не изпитва болки и страдания, но поради затрудненото движение на ръката е започнала атрофия на мускулатурата на същата.

Софийски апелативен съд е изложил, че съгласно принципа за справедливо обезщетяване, уреден в чл. 52 ЗЗД, тежестта на непозволеното увреждане обуславя и решението за присъждане на също такова обезщетение, като размерът на обезщетението следва изцяло да отговаря на принципа на справедливостта. Обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, тъй като се отнася до претърпени болки и страдания от ищцата, свързани с преживяното от нея трагично събитие. Основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищцата, са интензивността и продължителността на нейното страдание, възможността за пълно възстановяване на здравето й.

Предвид гореизложеното, съдът е намерил, че сумата от 70 000 лв., определена от първоинстанционния съд, е силно завишена, като този размер на обезщетението не е съобразен и със задължителната съдебна практика, вкл. и с ППВС № 4/1968 г. и с обществено-икономическите условия в страната към периода на настъпване на вредата. Заключил е, че искът за неимуществени вреди се явява основателен и доказан за сумата от 45 000 лв. Посочил е, че М. П. е преживяла средна телесна повреда, изразяваща се в контузия на лявата й ръка, търпяла е за сравнително продължителен период болки и страдания, които постепенно са губели своя интензитет и са отшумели за период от около три месеца. Претърпяла е две операции, движението на ръката й не е възстановено напълно, прогнозите за пълно възстановяване са песимистични. Ищцата е преживяла и силен стрес, довел до разстройство на психологическото й здраве. Съдът е визирал, че размерът на обезщетението следва да се определи съгласно посочените по-горе принципи на справедливост и съразмерност, като не следва да се допуска обезщетението да се превръща в своеобразна пазарна цена или в санкция за делинквента. Съобразил е, че със суми от порядъка на 70 000 лв. за процесния период са обезщетявани претърпени болки и страдания от цялостна загуба на орган.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд в обжалваната част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се отнасят към конкретно установените обстоятелства по делото при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случай на предявен иск за отговорност от противоправно бездействие;

2. Следва ли, при определяне на справедливо обезщетение, да се преценят възрастта на пострадалия, общественото му положение и загрозяването, което една пареза на крайник може да причини;

3. Допустимо ли е въвеждане на нов критерий за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, конкретно - може ли при налични данни за трайна увреда и категорична неблагоприятна прогноза за възстановяване в състоянието отпреди деликта, които се явяват обективни обстоятелства, съдът да приложи нов критерий за справедливост „период на теоретично възстановяване на здравето“;

4. Допустимо ли е въвеждане на нов критерий за определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, конкретно - явява ли се квалифицирането на една увреда от деликт по правилата на Наказателния кодекс критерий, относим към определянето на справедлив размер на обезщетение, и в този случай изследват ли се конкретно установените болки и страдания или последиците се преценяват теоретично;

5. Следва ли релевантните обстоятелства, досежно определяне размера на обезщетение, да бъдат преценени и анализирани в съвкупност.

В изложението се твърди произнасяне по така формулираните въпроси в отклонение от задължителната съдебна практика - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, и от решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: решение № 22/11.03.2022 г. по т. д. № 117/2021 г., II т. о., решение № 144/1.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г., II т. о., решение № 99/8.10.2013 по т. д. № 44/2012 г., II т. о., решение № 66/3.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г., II т. о., решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., II т. о., решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г., I т. о.

От ответника е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира атакуваното пред него решение за валидно и допустимо.

Същият следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се отнасят към конкретно установените обстоятелства по делото при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в случай на предявен иск за отговорност от противоправно бездействие, за проверка дали по него въззивното решение съответства на задължителната практика на ВКС и ВС и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, визирана от жалбоподателката.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,