Определение № 724 от 07.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 168/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Х. Д. И. против определение № 2872/07.11.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2994/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, потвърждаващо определение № 3112/12.08.2024 г. по т.д. № 2252/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отказано връщане на основание чл. 78, ал. 9 ГПК на съответната част на внесената държавна такса по делото. От частния касатор се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Изразява се несъгласие с мотивите на САС, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК се отнася само до спогодби по чл. 234 ГПК и прекратяването на делото, уговорено в извънсъдебна спогодба, не попада в предвиденото изключение от правилото за невъзстановяване на внесената държавна такса. Развива се тезата, че горецитираният текст не се ограничава до сключените пред съда спогодби, а целта му е да се стимулира прекратяването на дела поради отказ или оттегляне в резултат на извънсъдебна договореност между насрещните страни по делото. В тази насока се изтъква, че редакцията на разпоредбата след допълнението от 2023 г. – относно споразумение чрез медиация, изяснява волята на законодателя, че не се изисква приключване на делото с одобрена от съда спогодба. Добавя се, че релевираната норма не е засегната от обявяването на разпоредбите на чл. 140а и чл. 140б ГПК за противоконституционни. Счита се, че цитираната от апелативния съд практика е остаряла и не съответства на приетите изменения. Претендира се отмяна на обжалваното определение и уважаване на искането за връщане на половината от внесената държавна такса, както и присъждане на направените разноски. Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като е поставен следният въпрос: “Доказаната по делото извънсъдебна спогодба, изпълнена надлежно и включваща съгласие на страните за десезиране на съда и прекратяване на производството включена ли е в кръга на понятието “спогодба” в ал. 9 на чл. 78 ГПК и води ли до право на възстановяване на половината от внесената от съответната страна държавна такса?”. Въз основа на посочените по-горе аргументи се поддържа от частния касатар, че практиката на касационната инстанция, обективирана в определение № 360/20.02.2024 г. по ч.т.д. № 169/2024 г. на ВКС, определение № 166/2015 г. по ч.т.д. № 705/2015 г. на ВКС и определение № 180/2013 г. по ч.т.д. № 1276/2013 г. на ВКС, не отговаря на изменената разпоредба на чл. 78, ал. 9 ГПК и е необходимо да бъде осъвременена. Акцентира се, че в определение № 163/2019 г. по ч.т.д. № 368/2019 г. на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК се цели да се стимулира доброволното уреждане на спора от страните. Твърди се, че обжалваното определение е и очевидно неправилно (основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК). В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на частната жалба от ответниците “ДЖИ ЕЙЧ ИНЖЕНЕРИНГ ГРУП” ООД, ЕИК[ЕИК], и “ДЖОЙ ТУР” ЕООД, ЕИК[ЕИК]. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касация съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. Пред първоинстанционния съд е подадена молба от 11.07.2024 г., с която ищцата Х. И., чрез процесуалния й представител адв. К. И., оттегля предявените искове поради постигната извънсъдебна спогодба с ответниците и моли делото да бъде прекратено, както и да й бъде върната съответната част от внесената държавна такса. Първоинстанционният съд с определение от 12.08.2024 г. е прекратил производството по делото и е оставил без уважение искането за връщане на половината от внесената от ищцата държавна такса с мотива, че производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска, а не поради сключена съдебна спогодба. С обжалваното определение апелативният съд, сезиран с частна жалба на ищцата, за да потвърди атакувания съдебен акт на СГС, е приел, че разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, на която се позовава частният жалбоподател, е неприложима в разглеждания случай. В същата ясно и недвусмислено като единствено основание за връщане на половината от внесената държавна такса е предвидена съдебната спогодба по смисъла на чл. 234 ГПК. Всички останали начини за приключване на производството по делото без постановяване на решение по същество - оттегляне и отказ от иска или извънсъдебно споразумение (чиято последица съгласно чл. 249 ГПК е обезсилване на невлязлото в сила съдебно решение и прекратяване на производството по делото), не могат да бъдат приравнени на съдебната спогодба и поради това не представляват основание за връщане на държавната такса. Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация. Частният касатор претендира извършване на касационна проверка на определението на САС поради “очевидна неправилност” по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от изложените в него мотиви. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба, очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната, а въведените доводи представляват оплакване за обикновена неправилност, която не се разглежда в производството по селектиране на частните касационни жалби по реда на чл. 288 ГПК. При това положение не се обосновава наличие на поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация. Поставеният от частния касатор въпрос отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е значим за спорния предмет и е обусловил решаващата воля на апелативния съд. В постоянната практика на касационната инстанция – определение № 166/17.03.2015 г. по т.д. № 705/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 360/16.02.2024 г. по ч.т.д. № 169/2024 г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 180/15.03.2013 г. по т.д. № 1276/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 126/15.03.2013 г. по гр.д. № 1193/2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 136/16.09.2022 г. по гр.д. № 2539/2022 г. на ВКС, ГК, II г.о., и др., се приема, че събраната по делото държавна такса не подлежи на връщане съобразно изхода на търсената защита. Изключенията от това правило са изрично въведени в закона – недължимо платени държавни такси съгласно чл. 4б ЗДТ (надвнесена такава или събрана, въпреки освобождаването на ищеца от заплащането й), както и съгласно чл. 78, ал. 9 ГПК при приключване на делото с одобрена от съда спогодба. В останалите случаи на прекратяване на производството - поради оттегляне или отказ от иска, дори и при постигната извънсъдебна спогодба, недопустимост на иска, неотстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, не е предвидено от законодателя връщане на дължимо внесената държавна такса. Не могат да бъдат възприети аргументите на частния касатор за осъвременяване на неправилна практика на касацията по приложение на чл. 78, ал. 9 ГПК. Цитираната разпоредба е достатъчно ясна и недвусмислена. Втората хипотеза на чл. 78, ал. 9, изр. 1 ГПК, на която се позовава страната, визира възстановяване на държавна такса при сключено споразумение в процедура по медиация съгласно чл. 140а и чл.140б ГПК или десезиране на съда в резултат на такова споразумение. Сочените норми относно въвеждането на т.нар. “задължителна съдебна медиация” по граждански и търговски дела са обявени за противоконституционни с решение № 11/01.07.2024 г. по конституционно дело № 11/2024 г. по описа на Конституционния съд на Република България (обн., ДВ, бр. 57/05.07.2024 г.) и същите не се прилагат на основание чл. 22, ал. 2 ЗКС. По делото не се твърди да е провеждана и медиационна процедура по реда на действащия Закон за медиацията. Поставеното от частния касатор питане относно тълкуване и приложение на нормата на чл. 78, ал. 9 ГПК в смисъл, противоречащ на възприетото в трайно установената практика на ВКС тълкуване на императивните по своя характер разпоредби, уреждащи възстановяването на държавни такси, не може да обоснове промяна на така формираната съдебна практика. Ето защо, наличието на същата и липсата на аргументиране нуждата от нейното осъвременяване изключват приложение на поддържания от страната допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за касационна проверка. В обжалваното определение апелативният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 9 ГПК. Като е съобразил, че делото е прекратено поради оттегляне на иска, а не поради постигната и одобрена от съда спогодба, е приел за неоснователно искането на ищцата за връщане на част от платената държавна такса. С оглед на това поставеното от частника касатор питане не покрива и допълнителната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане до касация на обжалваното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,