Определение № 14 от 17.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2750/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл.чл. 121 и 118, ал. 2 ГПК и се развива едностранно. Образувано е по съвместната частна касационна жалба (с вх. № 23301 от 15. ХІ. 2021 г.) на Ж. Г. Г. и малолетната й дъщеря И. С. М. - двете от [населено място], подадена чрез техния процесуален представител по пълномощие от АК-Б. против въззивното определение № 3820 на Варненския ОС, ГК, І-и с-в, от 28. Х.2021 г., постановено по ч. гр. дело № 413/2021 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна въззивна жалба срещу първоинстанционното определение № 4401/19. VІІІ.2021 г. на РС-Варна по гр. дело № 11823/2021 г.: за прекратяване на исковото производство срещу ответното „Норд оф Ингланд протекшън енд индемнити асосиейшън лимитед“ със седалище в [населено място] ъпон Тайн, Обединеното кралство пред Районен съд - Варна и за изпращане на делото по компетентност на ОС-Варна на основание чл. 118, ал. 2 ГПК, който да се произнесе по спора, въведен с два субективно съединени осъдителни иска с правно основание по чл. 463 КЗ с цена над минимума от 25 000 лв., предявени срещу този застраховател, като първа инстанция – съгласно чл. 104, т. 4 ГПК. Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение на ОС-Варна във връзка с подсъдността двете частни касаторки претендират отменяването му. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната си частна касационна жалба подателките й Г. и М. обосновават приложно поле на частното касационно обжалване единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт във връзка с подсъдността Варненският ОС се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, явяващ се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото липсвала съдебна практика при действието на Морската трудова конвенция от 2006 г.: „Има ли характера на трудовоправен спор този, който е бил въведен с осъдителен иск за присъждане на неплатено финансово обезпечение по индивидуален трудов договор, предоставено по реда на Правило 4.2, Стандарт А4.2.1, л. 1, б. „ б “, във вр. със Стандарт А4.2.2 от Морската трудова конвенция от 2006 г. на Международната организация на труда /МОТ/ и нейните изменения от 2014 г. (обн. ДВ, бр. 54 от 5.VІІ.2017), в сила за Република България от 18 януари 2017 г.?“; Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския ОС и насочена срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт по чл. 121 ГПК, настоящата съвместна частна касационна жалба на Ж. Г. Г. и малолетната й дъщеря И. С. М. - двете от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаване на определението на първостепенния съд във връзка с подсъдността /по чл. 121 ГПК/ въззивната инстанция е могла да констатира, че образуваното по първоначално предявения срещу английското дружество - като евентуален ответник - осъдителен иск с правно основание по чл. 463 КЗ производство е било разделено: с определение № 4203/12.VІІІ.2021 г. на РС-Варна, постановено по гр. дело № 106883/2021 г. Докато с атакуваното пред въззивния съд определение на РС-Варна по същото дело, постановено седмица по-късно, производството е било прекратено и делото изпратено по компетентност за разглеждане от ОС-Варна - като първа инстанция, предвид цената на предявения от Г. осъдителен иск срещу този чуждестранен застраховател в размер на $72 000 (седемдесет и две хиляди щатски долара), очевидно надхвърляща законоустановения минимум от 25 000 лв., установен в нормата на чл. 104, т. 4 ГПК. Същевременно решаващите правни изводи на въззивната инстанция са досежно това, че щом в обстоятелствената част на исковата молба Г. и М. не се съдържат твърдения, които да обосновават наличието на трудов спор по смисъла на чл. 357, във вр. чл. 200 КТ с английския застраховател по застраховка „Трудова злополука“, то наличието на трудовоправно отношение с първоначалния главен или предпочетен ответник /корабособственик и работодател на загиналият техен съпруг и баща/ е меродавно единствено към материалноправната легитимация на двете ищци: като трети, ползващи се лица по застрахователния договор, „спорът за изпълнението или неизпълнението на който има облигационен, а не трудовоправен характер“. С други думи, при веднъж вече разделено исково производство срещу главен и срещу евентуален ответник, съставът на Варненския ОС е приел с атакуваното определение, че в процесния случай по отношение на английския застраховател не се проявява изключението по чл. 104, т. 4 ГПК, отнасящо се до трудовите спорове. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че единственият правен въпрос, формулиран от частните касаторки в изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК към тяхната съвместна частна касационна жалба, е с изцяло хипотетичен характер – няма естеството на обуславящ за изхода по конкретното дело. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната от Г. и М. допълнителна предпоставка за това – тази по т. 3 на същия законов текст. Погрешното отъждествяване на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Друг е въпросът, че с оглед принципното изискване по чл. 13 ГПК за разглеждане и решаване на гражданските и търговските дела в разумен срок и служебното начало в процеса /чл. 7, ал. 1 ГПК-във вр. чл. 213 ГПК/, съставът на Варненският ОС би могъл да съобрази приложимостта в конкретния случай на съдопроизводственото правило на чл. 104, т. 6 ГПК досежно възможността за последващо съединяване пред него на исковете на Г. и М. срещу главния ответник /работодател/ и срещу евентуалния ответник /застраховател/ във връзка с настъпилата трудова злополука с техния общ наследодател. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение