Определение № 309 от 03.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 471/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 11.06.2018г. по гр.д.№6103/2017г. на АС София, с коетоса уважени искове с правно основание чл.2 ЗОДОВ ЗЗД. Жалбоподателят – Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която са уважени предявените искове е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателят И. К. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението, в частта му с която са отхвърлени предявените искове, е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с парктиката на ВКС. С определение от 06.02.2019г. е прекратено производството по ч.гр.д.№470/2019г. по описа на ВКС и е присъединено за общо разглеждане в настоящетно производство. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд следва да се допусне. Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на И. К. сумата 10 000 лева обезщетение за неимущестмеви вреди от незаконно наказателно преследване и сумата 19 600лева обезщетение за имуществени вреди от същото ведно със законната лихва, начислявана от 14.05.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Като е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част съдът е отхвърлил иска за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване до пълния му предявен размер от 30000лева. От приложеното НОХД № 3841/2013 г. по описа на Софийския районен съд, НО, 7 състав, се установява че ищецът И. Н. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.220, ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 от НК, извършено в качеството му на изпълнителен директор на „Информационно обслужване” АД – за това, че при условията на продължавано престъпление съзнателно е сключил две неизгодни сделки, от които е произлязла значителна вреда за представляваното от него дружество, като за това престъпление се предвижда наказание по основния текст от 1 до 6 години лишаване от свобода. Установено е по делото, че И. Н. е бил привлечен като обвиняем на 25.06.2012 г., а първият обвинителен акт е внесен в съда на 13.07.2012 г. Констатирано е, че с разпореждане от 19.09.2012 г. съдията-докладчик е върнал делото на прокурора за отстраняване на допуснато съществено процесуално нарушение – поради констатирани вътрешни противоречия в обвинителния акт, такъв е внесен повторно на 04.03.2013г. и делото е разгледано от Софийския районен съд. Установено е, че след даване ход на съдебните прения прокурорът е заявил, че не поддържа обвинението, тъй като не са събрани достатъчно доказателства, които по един безспорен и категоричен начин да определят съпричастността на подсъдимия към повдигнатото обвинение и е предложил, подсъдимият бъде оправдан е с присъда от 10.10.2013 г. първоинстанционният наказателен съд е оправдал подсъдимия. Установено е също така, че въпреки че представителят на прокуратурата е заявил пред районния съд, че не поддържа обвинението, срещу оправдателната присъда е подаден протест от друг прокурор при СРП и с решение от 14.05.2014 г. – неподлежащо на по-нататъшно обжалване, постановено по ВНОХД № 5731/2013 г. Софийският градски съд е потвърдил оправдателната присъда, като по време на цялото наказателно производство мярката за неотклонение, взета спрямо ищеца, е била „подписка”. Съдът е приел, че наказателното производство е приключило в съвсем разумен срок – по-малко от 2 години от привличането на ищеца като обвиняем, а мярката за неотклонение, която му е била определена, е лека – подписка. Взел е предвид обстоятелствата, че ищецът е бил признат специалист в своята област, заемал е престижни позиции и обвинението в тежко умишлено престъпление от общ характер /по смисъла на чл.93, т.7 от НК/, се е отразило отрицателно на психиката му, на доброто му професионално име, на отношенията му с близки и познати, довело е до напрежение в семейството му. При съобразяване на горните обстоятелства, съдът е счел, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е 10 000 лева. Относно претенцията за заплащане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди съдът е приел, че видно от приложените към исковата молба писмени доказателства, за процесуално представителство пред Софийския районен съд ищецът е заплатил на Адвокатско дружество „Д.,А. и съдружници“ 9 600 лева адвокатско възнаграждение с ДДС, за което е издадена фактура и е съставен приходен касов ордер, като е представляван от адв. Василев от това дружество. Установено е, че за защита пред Софийския градски съд на адвокатското дружество е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лева с ДДС, за защита по досъдебното производство ищецът е заплатил два пъти по 1 000 лева на упълномощения адв. С., а за процесуално представителство пред съда на адв. С. са заплатени 4000 лева, като видно от производството пред районния съд, подсъдимият е бил защитаван както от адв. Василев, така и от адв. С., възражение срещу протеста, подаден от прокурора, е изготвено от двамата адвокати, а в откритото съдебно заседание пред СГС се е явил адв. С.. Въззивният съд е приел, че право на обвиняемия/подсъдимия е да организира защитата си по своя преценка и да ангажира повече от един защитник, когато счита това за необходимо с оглед на защитата на правата си и не може да се изисква от подсъдимите, когато съществува опасност от засягане на техни основни права, да договарят с избраните от тях защитници по-ниски възнаграждения, за да ограничат имуществените си вреди. Прието е, че в случая не са налице и предпоставките на чл.5 ЗОДОВ, които да мотивират редуциране на обезщетението за имуществените вреди, поради което въззивният съд е счел, че са доказани разходи за защита по наказателното дело на досъдебното производство и в двете съдебни инстанции и следва да се присъдят като обезщетение за ефективно претърпяна имуществена вреда както се претендират в размер на 19 600 лева. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Прокуратура на РБ, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението, в частта му с която са уважени искове справно основание чл.2 ЗОДОВ, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение при определяне обезщетение за вреди от незаконно наказателно преследване по справедливост и за критериите, които следвада се вземат предвид при определяне на същото, както и по въпроса може ли в производство по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ при определяне обезщетението за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване да се намали размера на заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателния процес. Позовава се на ППВС4/68г. - т.11 ТР№3/2005г., ТР№1/2001г. и представя решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят И. К. Н., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с парктиката на ВКС: какъв е справедливия размер за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване.Прилата решения на състави на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по двете касационно жалби по материалноправните въпроси за предпоставките при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД и подлежат ли на пълно обезщетяване в гражданския процес имуществените вреди, претърпени в наказателния процес под формата на заплатени в наказателното производство разноски за адвокатска защита. Поставените въпроси обуславят изхода на спора и крайните изводи на съда, но са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, формирана с ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС и ТД№1/2017г. ОСГК на ВКС. Предвид изложените съображения, съдът