Определение № 521 от 03.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 794/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Община Бургас, представлявана от кмета Н., чрез процесуалният представител юрисконсулт Д., против въззивно решение № ІV-113 от 25.10.2019г. по в.гр.д. № 1071 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1055 от 10.05.2019г. по гр.д. № 46/2018г. на Бургаски районен съд в обжалваната част, с която е осъдена за заплати на М. С. Д. на основание чл.49, във вр.с чл.45 ЗЗД сумата от 9 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат от подхлъзване на 28.02.2018г., заради непочистен сняг на площад „Тройката”, в [населено място], причинило счупване на шийката на бедрена кост, довело до трайно затруднение движението на десния крак и на дясна гривнена става, довело до трайно затруднение движението на дясната ръка и двете съставляващи средна телесна повреда, ведно със законната лихва от 28.02.2018г. Към касационната жалба е приложено изложение, в което са поставени следните три въпроса, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1. Допустимо ли е съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди всички относими към предмета на спора, както и допустимо ли е да не изложи съображения, защо не ги приема?, 2. Кои са обективните критерии, от които следва да се ръководи съда при определяне допустимостта на иска по размер? и 3. При проведено успешно отблъскване на всички предпоставки на иска по чл.49 ЗЗД и при събрани писмени доказателства, онагледяващи извършването на дейности в противовес с изложението в иска, налице ли са други основания за отхвърляне на иска като неоснователен или за отчитане на процент на съпричиняване, с който да се редуцира претенцията? Позовава се на противоречие с приетото от ВКС в т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001г. по т.д.№ 1/2000г. на ОСГК, както и решения по т.д. № 1106/2010г. на ІІ т.о., по гр.д.№ 4190/2014г. на ІV г.о., по гр.д. № 4555/2017г., по гр.д.№ 1649/2010г. на ІV г.о. и гр.д.№ 2126/2014г. на ІV г.о. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. С. Д., чрез процесуалният представител адвокат М., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост. Отделно изразява становище и за неоснователност на подадената жалба, като счита постановения акт за правилен. Претендира направените разноски, без да представя доказателства за реално извършване на такива. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния за това, че е установено наличието на предпоставките за уважаване на предявения иск, с правно основание чл.49 ЗЗД. Посочил е, че деликтната отговорност е за лицето, което е било длъжно да обезопаси вещта, като положи грижата на добрия стопанин. След като увреждането е настъпило на площад „Тройката”, който е общинска собственост, в тежест на Общината е задължението да осигури извършването на снегопочистване по такъв начин, че да не се застрашава безопасността на гражданите. Когато е установено /както е в случая/, че собственикът е възложил на трето лице задълженията си за почистване и конкретно дейността по снегопочистване и поддържане на площада не е била изпълнена с необходимото качество, което е станало причина за увреждане на пострадало от това лице, собственикът не може да се освободи от отговорността си. Съдът е приел, наличие на неправомерно бездействие, доколкото с гласни доказателства е установено, че площадното пространство е било със заледен участък, на който ищцата се е подхлъзнала, паднала е и е получила установените по делото увреждания. След обсъждане на всички ангажирани доказателства, въззивният съд е счел, че не се установява уврежданията да са резултат от проявено невнимание от страна на пострадалата, поради което не е уважил направеното възражение за наличие на съпричиняване /Посочил е, че е била обута със стабилни обувки, които са били с грайфери, била е добре облечена за съответните зимни условия и е вървяла внимателно/. За доказано съдът е приел и наличието на причинно-следствена връзка между противоправното бездействие на служителите, на които е възложено изпълнението на задължението за почистване и причинените на ищцата вреди в резултат на падане, причинено от заледения терен. При определяне размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е отчел: видът и характерът на причинените увреждания – две фактури, на ръка и на крак /на шийката на дясна бедрена кост и на дясна лъчева кост/, довели до трайно затрудняване на движенията на горен и долен крайник за срок повече от 30дни, претърпяна операция в МБАЛ Б. с поставяне на ендопротеза на дясна тазобедрена става, последвана от рехабилитация в отделение „Ф. и рехабилитационна медицина”, домашна ЛФК, проведени периодични курсове по рехабилитация, преживени болка и страдание в резултат на принудителното обездвижване, нужда от тоалетен стол, невъзможност от самостоятелно обслужване, използване на проходилка и патерици. Възстановителният процес не е приключил /обичайният е от около 5-6 месеца/, като ищцата все още е трудно подвижна, изпитва болки и се притеснява да остава сама. Увреждането е станало причина и да напусне работата си като хигиенист. При така изложените мотиви, по поставените въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото част от тях /първият и третият/ не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, по смисъла на т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а вторият, който е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайно установената съдебна практика, включително и с цитираната от касатора. Критериите, по които се определя размера на дължимото обезщетение принципно са посочени в Постановление № 4/1968г. на ППВС, като същественото е, че съдът формира преценката си въз основа на всички конкретно установени по делото обстоятелства. В случая това е направено, защото въззивният съд, както беше описано по-горе, подробно е обосновал извода си, изброявайки всички релевантни обстоятелства, обосновали присъдения размер и значението им за увреденото лице – вид, характер и степен на увреждането, претърпени интервенции, рехабилитация, период на обездвижване, на възстановяване, прогноза за развитие, промяна на начина на живот и последици. Останалите поставени от касатора два въпроса, доколкото в съдържанието си включват условия, които не се били приети за установени от въззивния съд и не отговарят на фактите по делото /че е проведено успешно отблъскване на предпоставките на иска по чл.49 ЗЗД и че съдът е основал изводите си само на избрани от него доказателства/, не могат да се определят като такива, които са от значение за спора и за свързани с решаващите мотиви на съда. Независимо от това, следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил обстоятелствата, на които касаторът акцентира: че Община Бургас е предприела действия в изпълнение на задължението си за почистване на площадните пространства, като е възложила, актувала и заплатила на трето лице в качеството му на изпълнител дейността по почистване /заплатила е 30 387лв.за почистване на навалелия сняг за района и периода на настъпване на увреждането/. Това обаче не я освобождава от отговорността по чл.49 ЗЗД, която е обективна. В практика няма спор, че когато общината не предприеме предписано от закона действие, или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди /както е в случая/, тя дължи обезщетение. Обезщетение не се дължи, ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа, но въпреки това са настъпили вреди. Не може да се приеме, че в случая дължимото действие /осъществено чрез трето лице изпълнител/ е извършено съобразно изискванията, след като с гласни доказателства по делото е установено, че конкретният терен, върху който пострадалата е получила уврежданията си е бил непочистен, със заледен участък и е станал причина – въпреки че е била с обувки с грайфери и добре облечена – да пострада. След като касаторът и лицата, на които той е възложил да поддържат уличната инфраструктура не са положили дължимата съгласно чл.11, ал.1 ЗОС грижа на добрия стопанин да изпълнят задължението си да я поддържат в изправно и безопасно за гражданите състояние, е налице неправомерно поведение, осъществяващо деликтния състав на чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД /вж.решения по гр.д.№ 714/2019г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 3057/2018г. на ІV г.о., гр.д.№ 2128/2017г.на ІV г.о., гр.д.№ 4163/2018г. на ІV г.о./ Съгласно т.3 ППВС № 17 от 18.11.1963г. когато организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежи на едно лице /в случая общината/ и по нейно възлагане извършването на работата се осъществи от работниците на друго лице /„Н. чистота”АД/, то отговорността за непозволеното увреждане е на лицето, чиято работа се извършва. Този извод следва от приетото за недоказано от въззивния съд твърдение на възложителя, че специфичната дейност по снегопочистване, за която той е заплатил, е осъществена в достатъчен обем и качествено, така че да се осигури нормален пешеходен достъп до процесния площад. Относно цитираните от касатора съдебни актове, следва да се посочи, че те не обосновават основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно приетото в т.2 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС тъй като не са постановени по идентични на настоящите въпроси. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК