Определение № 1447 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3712/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 20058/06.08.2024г., подадена от Я. И. Я., чрез процесуалния представител адвокат Р. Д. от АК- В., срещу решение № 745/02.07.2024г. по в. гр. д. № 909/2024г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 621/28.02.2024г. по гр.д. № 7300/2022г. на Варненския районен съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Д. П. Г.-В., конституирана по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ответник П. Г. Д., искове, както следва:

• петиторен иск с правна квалификация по чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е титуляр на абсолютното вещно право на собственост върху реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идентификатор [№] с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“, изобразени във форма на четириъгълник върху представената по гр. д. № 20993/2019г. на ВРС, на лист 113, комбинирана скица към допълнителна СТЕ, щриховани с червен щрих и обозначение с условен № 0,1, на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да предаде владението върху гореописаната реална част на ищеца;

• осъдителен облигационен иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото му на ползване на гореописаната реална част от 140 кв. м. от недвижим имот с идендификатор [№], находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“ за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно с обезщетението за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда на 07.06.2022г., до окончателното погасяване на задължението и са присъдени сторените по делото разноски.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач [община], конституирано на страната на ищеца Я. И. Я..

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по въпросите:

1.С оглед правилното тълкуване на разпоредбата на чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ: Разпоредбата на чл. 25, ал. 1, изр. 1 ЗСПЗЗ предвижда, че земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Заявяването на една реституционна претенция основание ли е земята да не стане общинска собственост? Заявяването може ли да се приравни на едно доказано притежание? Ако сме изправени пред хипотезата на неправилно заявени претенции, на неоснователно заявени претенции, или на заявени, но впоследствие оттеглени претенции - то тогава във всички тези случаи има ли възстановяване на правото на собственост? В едни такива случаи да се приеме, че общината никога не би могла да придобие собствеността - е в пълно противоречие с логиката и духа на закона;

2. В случай, че е съставен абсолютно законосъобразно Акт за общинска собственост, какви са правните отражения на доказания по делото факт, че т. нар. в жалбата ни „псевдореститути“ не са обжалвали и възразили по никакъв начин съставянето на този акт за общинска собственост, касаещ и уж заявените от тях земи;

3.Може ли да се заявяват самостоятелни, отделни реституционни претенции върху имот, за който фактите установяват, че представлява остатъчна площ от одобрен ПНИ? Законът позволява ли това;

4.Допустим ли е косвен съдебен контрол от страна на ангажирания с един вещноправен спор съд над една заповед на Областната администрация - В. за одобряване на ПНИ, която заповед очевидно е издадена преждевременно и немотивирано относно остатъчен имот (в случая - НПИ №3581) с площ от 5107 кв.м на основание само на едно първично удостоверително решение (в случая - Решение № 725/26.07.2000 г.) на ПК В., в което признатото право на собственост се отнася за неидентифициран с планоснимачен номер имот по ПСИГ (План на старите имотни граници);

5. Принципен въпрос; Допустимо ли е бивши ползватели (каквито се явяват нашите опоненти по делото) да се позовават на права на реститути, упражнявайки симулативно тези права? Не е ли това правен парадокс - бивши ползватели да защитават правата на реститутите;

6. В хипотеза, при която в полза на записан бивш собственик (на стар имот № 512) в разписния лист към ПСИГ/ПКП не е постановено конкретно решение (с посочен идентификационен планоснимачен номер 512) на Поземлена комисия - В., то следва ли от това законното право на [община] върху останал незаявен за възстановяване стар имот (в случая - № 512) да бъде предаден в собственост на [община];

7. Възниква ли колизия на придобивни права между [община] и останал с неидентифициран бивш собственик на стар имот № 512, подлежащ на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, попадащ в приложното поле на § 4 - ПЗР ЗСПЗЗ, респективно - остатъчен имот [№] (с площ от 5104 кв.м.), сформиран графично по ПНИ 2002-2003г., респективно - новообразувани имоти №№... и ... по ПНИ - 2007г. (след заличаването на НПИ №... - също с неидентифициран собственик - следователно - непринадлежащ на граждани;

8. Допустимо ли е Решение № 725/26.07.2000 г. на ПК - В. да се третира от съдебните състави на ВРС и ВОС като годен титул за възникване на материално-правна легитимация за наследствено правоприемство на „наследниците на К.“ върху остатъчен имот № 3581 - който е останал с неидентифициран собственик.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответницата по касация Д. П. Г.-В., чрез процесуалния си представител адвокат Женя К. от АК-В., изразява становище за недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение, в частта му по иска по чл. 59 ЗЗД, както и че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по иска по чл. 108 ЗС, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Третото лице помагач - [община] не е депозирало становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от Я. И. Я. срещу П. Г. Д., починал в хода на процеса и заместен по реда на чл. 227 ГПК от Д. П. Г.-В., искови претенции за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на процесната реална част с площ от 140 кв. м., ситуирани върху имот с идендификатор 10135.5418.4295 с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“ на основание договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г. и осъждане на ответника да му предаде владението върху имота, както и за заплащане на сумата от 660 лева, представляваща обезщетение за лишаване от правото на ползване на тази реална част за периода от 30.05.2018г. до 28.03.2019г. и от 23.03.2022г. до 07.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 07.06.2022г. до окончателното плащане.

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че с договор за продажба на имот - частна общинска собственост № Д18000890ВН от 30.05.2018г., е придобил собствеността върху имот с идентификатор [№], с обща площ от 2 774 кв. м., находящ се в [населено място], район „А.“, местност „Б. Юг“. Владението му било предадено на 01.06.2018г., за което бил съставен приемо-предавателен протокол, но без процесната реална част от 140 кв.м., която била в държане на ответника. На 28.03.2022г. ищецът отнел владението на ответника, но след това бил осъден с решение по гр. д. № 20993/2019г. на Варненския районен съд да предаде на П. Г. Д. владението върху процесаната реална част и с протокол за въвод във владение по образуваното въз основа на посоченото решение изпълнително дело № 20227190400075 на ЧСИ С. Я., ответникът отново бил въведен във владение на реалната част от 140 кв.м. Поддържа, че праводателят му [община] е била собственик на имота с идентификатор [№] на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Имотът попадал в територия стопанисвана от ТКЗС, като земята е била обобществена. Твърди, че имотите в процесната местност имали статут на държавни поземлени имоти, правото на собственост върху които не можело да се придобива по давност. Поддържа, че процесният имот не съставлявал земя по смисъла на чл. 19 ЗСПЗЗ, защото от момента на създаването на СО „Б.-юг“ земята изгубила земеделския си характер. Твърди, че към 2002г. при влизане в сила на ПНИ, процесният новосъздаден имот не е бил засегнат от реституционни решения и заповеди по § 4к, ал. 7 на ПЗР на ЗСПЗЗ, не е бил изкупен по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ от ползватели, на които е бил предоставен за ползване, нито е имал характеристиките на държавен такъв. Твърди, че ответникът упражнява фактическа власт върху процесната реална част, без да има годно правно основание за това, поради което дължи и парично обезщетение за лишаването му от ползване на имота.

В срока по чл. 131 ответникът е депозирал писмен отговор, с който е оспорил исковете като неоснователни. Оспорил е твърдението, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния имот като поддържа, че праводателят му не е бил собственик на имота, тъй като по отношение на общината не било налице твърдяното от ищеца придобивно основание по чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. Твърди, че имот с идентификатор [№] попада в имот, заявен за възстановяване в полза на наследниците на К. Т. Г., представляващ нива от 5 дка, шеста категория, намираща се в терен по §4 на Г. в м-ст Ф. (Б.-Юг), по отношение на който с Решение № 725/27.07.2000 г. на ПК- В. е било признато право на собственост на наследниците на К. Т. Г.. Посочва, че на 10.02.1992г. синът на К. Т. Г., починала на 18.11.1975г., е подал заявление до Общинската поземлена комисия-В. за възстановяване собствеността върху земеделските земи на наследодателката му в землището на Г., общ. В., като процесният имот с идентификатор [№] по действащата КК попада в границите на новообразуван имот № 3581 по ПНИ на с.о. „Б.-юг“, земл. „Г.“, общ. В. и новообразуваният имот е записан на наследниците на К. Х. М., като имената К. Т. Г. и К. Х. М. са били на едно и също лице. Посочва, че със заповед от 02.10.2007г. на Областния управител на обл. В., влязла в законна сила на 05.06.2009г., са изменени предходни заповеди за одобряване на ПНИ на с. о. „Б.- юг“, земл. „Г.“, като имот № 3581 е заличен, а на негово място са обособени няколко новообразувани имота, между които НИ № 4295 с площ от 2776 кв. м. и НИ №... с площ от 1128 кв. м. и двата били вписани в регистъра към ПНИ за наследниците на К. Х. М.. Твърди, че процесният имот с идентификатор №... е идентичен на новообразувания НИ пл. № 4295, който попада в имот признат за възстановяване по реда на § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на К. Х. М., с имена по мъж - К. Т. Г.. И преди, и след изменението на КККР през 2011 г., ПИ с идентификатор [№] е бил записан в кадастралния регистър като собственост на наследниците на К. Х. М., съобразно влезлия в сила ПНИ по отношение на НИ № 4295. Оспорвва твърденията на ищеца, че процесният имот не е бил засегнат от реституционни решения; че към 2002г. е влязъл в сила ПНИ за същия; че [община] е придобила собствеността върху имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ. Оспорва твърденията, че владението върху имота е предадено на ищеца на 01.06.2018г.; че на 28.03.2019г. ищецът е отнел от ответника владението върху процесната реална част от имота като посочва, че на същата дата ищецът е разрушил част от оградата на имота, предоставен за ползване на ответника още през 1982г. и владян от последния от тогава до настоящия момент, но не е отнел владението върху процесната реална част от ответника; отнемането на владението по скрит и насилствен начин от страна на ищеца спрямо ответника по отношение на процесната реална част от имота е станало на 20.06.2019г., за което ищецът бил осъден по реда на чл. 76 ЗС да предаде на ответника отнетото по скрит и насилствен начин владение. С отговора ответникът е направил и възражение за придобиване по давност на процесните 140 кв. м. реална част от имота, на основание чл. 79 ЗС, като посочва, че владее имота още от 1982г. Твърди, че с решение № 14-260 от 14.04.1982г. на ИК на ОСН-В. му е предоставено право на ползване, в изпълнение на Постановление № 11 от 2.03.1982г. на МС, върху хавра от 0.8 дка, находяща се в землището на [населено място], м-ст М., при граници И. К., Л. П. и път, като реалната част от ПИ с идентификатор [№], която е предмет на иска по чл. 108 ЗС, попада върху част от територията на имота, предоставен за ползване през 1982г. на ответника, която част от имота в последствие с влезлия в сила през 2009г. ПНИ, е включена в територията на пл. № 4295, отреден за наследници на К. Х. М.. Оспорва твърдението на ищеца, че не е текла придобивна давност в полза на ответника, доколкото процесният недвижим имот не е бил общинска собственост, поради което и по отношение на същия не е бил приложим мораториума, въведен с разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС, както и че разпоредбите на ЗД на ЗС са обявени за противоконституционни.

Третото лице-помагач [община] е оспорило твърденията на ответника като поддържа, че е било титуляр на правото на собственост върху недвижимия имот, продаден на ищеца с договора от 30.05.2018г.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между [община] като продавач и Я. И. Я. като купувач, е сключен договор за продажба на имот - частна общинска собственост № Д18000890ВН на 30.05.2018г., по отношение на недвижим имот с административен адрес: [населено място], С.О. „Б.-юг“, представляващ поземлен имот с идентификатор [№], с площ от 2 774 кв. м. по КККР на [населено място], при което общината се е легитимирала като собственик на имота с Акт за частна общинска собственост № 7958 от 24.09.2014г., в който като правно основание за собствеността е вписана разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, а към преписката по издаването му е приложено удостоверение от 21.03.2014г., издадено от ОЗС-В., съгласно което до момента няма постъпили реституционни претенции от наследниците на К. Х. М..

Констатирано е, че с решение № 260117/18.01.2021г. по гр.д. № 20993/2019г. на ВРС, влязло в законна сила на 02.12.2021г., Я. И. Я. е осъден да предаде на П. Г. Д. отнетото по скрит и насилствен начин владение върху процесната площ от 140 кв.м. от имот, находящ се в [населено място], местност „Б.-юг“, с номер [№] на основание чл. 76 ЗС и с протокол за въвод във владение от 23.03.2022г. по изп.д. № 20227190400075 на ЧСИ С. Я. владението върху описаните в решението 140 кв.м. от имота са отнети от владението на длъжника Я. И. Я. и ответникът упражнява фактическата власт върху процесната реална част от 140 кв.м.

Констатирано е, че Н. Т. Г., в качеството му на наследник на К. Т. Г., е подал до Общинска поземлена комисия [населено място] заявление с вх. № 50305/10.02.1992г., за възстановяване собствеността върху земеделски земи в землището на [населено място], като в трета точка е вписана нива с площ от 5 декара в м. „Ф.“ с посочени граници. Към заявлението е представена декларация, че К. Х. М. - по паспорт и К. Т. Г. - по мъж е едно и също лице. Констатирано е от удостоверение за идентичност на лице с различни имена от 10.05.2023г., издадено от [община], че имената на лицето К. Х. М., [дата на раждане] и починала на 18.11.1975г. в [населено място], общ. В. и имената К. Т. Г., са на едно и също лице.

С решение № 725 от 26.07.2000г. на ПК-В. е признато право на собственост на наследниците на К. Т. Г. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива с площ от 5 декара, находяща се в терен по § 4 на Г. в местността Ф. (Б.-юг).

Посочено е, че в писмо от 15.03.2023г. от главен експерт „ЗЗЗК“. Отдел „Земеделие“, [община] до началник отдел „Общинска собственост“ при [община], е отразено, че ПИ [№] с площ от 2774 кв.м. по КККР на [населено място] попада в ПИ № 3581 по ПНИ на С.О. „Б.-юг“, с площ от 5104,46 кв.м., записан на наследници на К. Х. М., с решение № 725/26.07.2000г. на ПК-В. по заявление № 50305. По жалба на Н. Т. Г. е уважен проект за изменение на НИ 2892 по ПНИ на С.О. „Б.-юг“, като имот № 3581 се заличава и се новообразуват НИ 2889 с площ от 600 кв.м. за Г. Г. М., НИ 2900 с площ от 600 кв.м. за С. А. Ж., НИ 4294 с площ от 1128 кв.м. за наследниците на К. Х. М. съгласно решение на ПК и НИ 4295 с площ от 2776 кв.м. за наследниците на К. Х. М., съгласно решение на ПК, както и се образуват нови граници на НИ 2892, който става с площ от 600 кв.м. за Я. И. Я..

Констатирано е, че съгласно удостоверение № 122 от 07.05.1982г. за предоставяне право на ползване на земя, издадено ОНС-В., на П. Г. Д. е предоставено правото на ползване върху хавра с размер 0,8 декара, находяща се в землището на [населено място], местност М.. На П. Г. Д. е издадено разрешение за строеж № 311 от 26.08.1986г. от РНС „Аспаруховски“ - В., за сезонна постройка в парцел по плана на м. Р. със застроена квадратура 35 кв.м.

Посочено е, че в ДВ, бр.30 от 01.04.2003г. е обявено, че със заповед № РД-1-7706(467) от 04.12.2002г. и заповед № РД-1-7706(68) от 11.03.2003г. на областния управител на област В., е одобрен планът за новообразувани имоти на селищно образование м. Б.-юг, землище Г., обл. В..

Посочено е, че от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетели на страната на ответника - П. П. и Н. Г.- съседи на процесния имот, е установено, че както на ответника П. Д., така и на св. Н. Г. през 80-те години са предоставени за ползване земи (хаври) с площ от около 800 кв.м. в местността „Б.-юг“ понастоящем, но към момента на раздаването за ползване „М.“ като от тогава те си обработвали имотите. П. Д. много добре стопанисвал имота, имал насадени много асми, плодни дръвчета и храсти, цветя, направени алеи и бордюри, редовно поддържал имота и поливал насажденията. Имал изградена вилна сграда. Целият имот, обработван от Д. бил ограден с ограда от мрежа и колове. Част от същата била съборена през м. март 2019г., включително били изкорени насажденията край нея, от страна на ищеца Я. Я.. Била съборена и част от оградата на св. Г., чийто имот бил между тези на ответника Д. и ищеца Я.. Преди този момент свидетелите заявили, че никой не е проявявал претенции към имотите, не са идвали геодезисти, не е извършвано трасиране. След като Д. си възвърнал владението на мястото на старата ограда поставил нова.

Посочено е, че съгласно заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, процесната реална част от имот с идентификатор [№] по КК попада върху територията на ПНИ на СО „Б.-юг“, одобрен със заповед № РД-1-7706(467)04.12.2002г. на Областен управител на Варненска област, поправена със заповед № РД-1-7706(68)11.03.2003г. на областния управител. Със Заповед № РД-07-7706-272/02.10.2007г. на областния управител на обл. В. е изменен ПНИ на с. о. „Б.-юг“, в частта, която е за ПИ 3581, като се попълват НИ [№], НИ [№] в ПИ [№], изменят се границите на ПИ [№], който има обща граница с ПИ [№] 1, и ПИ [№]. От територията на НИ [№] след измененията се образуват НИ [№] и НИ [№] и се заличава ПИ [№]. Съгласно първоначално одобрения ПНИ на посоченото селищно образувание, процесната реална част с площ 140 кв. м. от ПИ с идентификатор [№] попада в ПИ с идентификатор [№], със записан собственик в кадастралния регистър към плана П. Г. Д.. За НИ [№] по ПНИ има изменение след първоначално одобрения план, състоящо се в ограничаването на поземления имот до 600 кв.м., като западната граница, която е дъно на имота, се премества на изток. Преди изменението площта на този имот е била 895 кв.м. Процесната реална част от имот с идентификатор 10135.5418.4295 съобразно разписния лист към ПКП попада в стар имот с пл. № 512 по План на старите имотни граници със собственик К. Х. М.. Имот идентификатор с 10135.5418.4295 е нанесен в първоначално одобрената кадастрална карта със Заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на ИД на АГКК, без да е отразено попълването на НИ 10135.5418.2900 със Заповед № РД-07-7706-272/02.10.2007г. на Областен управител на област В., поради което площта му е 3374 кв.м. С изменението на КК със Заповед № КД-14-03-1166/09.05.2011г. се попълва НИ 10135.5418.2900, който е с площ от 600 кв.м. и площта на ПИ 10135.5418.4295 се променя на 2774 кв.м. Няма изменение по отношение на вписването на собствеността в кадастралния регистър, където като собственик са вписани наследници на К. Х. М.. С извършеното изменение не се засяга процесната реална част с площ от 140 кв.м.. Процесната реална част попада в имота на П. Г. Д. предоставен му за ползване съгласно удостоверение № 122/07.05.1982г. за предоставяне на право на ползване по постановление № 11/02.03.1982г. на МС.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът се легитимира като собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 2 774 кв. м. по КККР на [населено място], в който се намира процесната реална част от 140 кв.м., по силата на договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 30.05.2018г., сключен с [община] като ответникът владее реалната част, предмет на иска. Съобразено е, че от ответника е направено възражение, че ищецът не е придобил собствеността върху процесния имот, тъй като праводателят му не е бил собственик на същия. Посочено е, че не е спорно сключването на договора за покупко-продажба на имот - частна общинска собственост, както и че преди сключване на договора за процесния имот е издаден акт за общинска собственост № 7958 от 24.09.2014г., в който като основание за придобиване на собствеността е посочена разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, според която общинска собственост са имотите и вещите, предоставени в собственост на общината със закон, като е прието е, че съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОС актът за общинска собственост няма правопораждащо действие, т.е. действието на АОС е констативно, а не конститутивно, поради което при оспорването му в тежест на общината (лицето, което се позовава на акта) е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота.

Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост като в приложното поле на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ се включват само онези земеделски земи, които са подлежали на възстановяване, но не са заявени за реституция, както и земи, които не са изкупени от ползватели по реда и условията на §4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ. Посочено е, че със заявление вх. № 50305/10.02.1992г., подадено от Н. Т. Г., в качеството му на наследник на К. Т. Г., е поискано възстановяване на нива с площ от 5 декара в м. „Ф.“, както и че във връзка със заявлението е постановено решение № 725 от 26.07.2000г. на ПК-В., с което е признато право на собственост на наследниците на К. Т. Г. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху нива с площ от 5 декара, находяща се в терен по §4 на Г. в местността Ф. (Б.- юг). Съобразено е, че решението е вписано в регистъра на собствениците към първоначалния одобрен ПНИ на м. „Б.-юг“ от 2003г. по отношение на НИ [№], с площ от 5104,46 кв.м., записан на наследници на К. Х. М., в който съобразно заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа експертиза попада и спорната по делото реална част. За безспорно установено е прието, че имената К. Х. М. и К. Т. Г. са имена на едно и също лице.

Изложени са съображения, че съгласно заключението на СТЕ след приемането на ПНИ на м. „Б.-юг“ от 2003г. са направени изменения през 2007г. в частта за НИ [№], който е заличен, а от него са образувани НИ [№] и НИ [№] (съвпадащ с процесния ПИ [№] по КККР на [населено място]). Прието е, че спорната реална част от ПИ [№] попада в имот, който е подлежал за възстановяване на наследниците на К. Х. М. и освен това е бил заявен за възстановяване. При това положение е прието, че имотът не попада в обхвата на чл. 25 ЗСПЗЗ и не е станал общинска собственост по силата на законовата разпоредба. Изложено е предположение, че удостоверението издаденото по преписката по приемането на акта за общинска собственост, съгласно което имотът не е заявен за възстановяване от наследници на К. Х. М., вероятно е издадено с оглед разликата в имената на правоимащото лице, доколкото същото в заявлението за възстановяване и в решението на ПК е посочено като К. Т. Г..

Въззивният съд е приел, че възражението на ищеца, че посочената в заявлението и решението местност „Ф.“ не е идентична с местността, в която се намира процесния имот - „М.“, е направено едва с въззивната жалба, с която за първи път е поискана съдебно-техническа експертиза по въпроса, съответно искането е преклудирано.

Прието е, че заявеният за възстановяване имот съвпада с процесния, тъй като именно решение № 725 от 26.07.2000г. на ПК-В. е отразено в регистъра към ПНИ като основание за собственост на наследниците на К. Х. М., като това решение е постановено след измененията на §4к ПЗР на ЗСПЗЗ с ДВ бр.68 от 30.07.1999г. и няма конститутивно действие за правото на собственост. Прието е, че правото на собственост възниква едва с приемане на ПНИ и издаване на заповед по §4к, ал.7, а именно след индивидуализиране на възстановения имот с приемането на ПНИ. Съобразено е, че в самото решението на ПК е посочено, че имотът е в м. „Ф.“(„Б.-юг“), което означава, че това местоположение е прието за идентично. Взето е предвид, че при приемането на ПНИ на с.о. „Б.-Юг“ за НИ № [№] е записано, че е собственост на наследниците на К. Х. М. въз основа на решението на ПК-В., което е основание да се приеме, че това е индивидуализацията на имота, признат за възстановяване. Взето е предвид също така, че от СТЕ е установено, че спорната реална част от процесният имот попада в НИ [№], както и в имота, предоставен за ползване на ответника.

Формиран е решаващ правен извод, че [община] не е придобила собствеността върху процесния имот по силата на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗС, тъй като същият е бил заявен за възстановяване и доколкото праводателят на ищеца не е бил собственик, то с договора за покупко-продажба не е прехвърлено правото на собственост върху ищеца, поради което предявеният иск за собственост е неоснователен и възражението на ответната страна за придобиване на процесната реална част по давност не следва да се разглежда.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В настоящия случай така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане са налице по петия въпрос, който касаторът поставя, уточнен както следва: допустимо ли е бивш ползвател да се позовава на права на лица, подали заявление за възстановяване на собствеността, които не участват в производството по делото в хипотеза като настоящата, т.е. при предявен ревадникационен иск от лице, основаващо правата си на договор за покупко-продажба, сключен с общината – приемайки това възражение за допустимо, въззивният съд, като е приел, че същото е и основателно, е отхвърлил предявения иск, т.е. произнасянето по това възражение е в основата на решаващите мотиви на въззивния съд по съществото на спора. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК както по обусловения, така и по обуславящия иск.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение