Определение № 3612 от 15.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5213/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. М. А. и П. С. А. срещу решение №.445/11.08.23 по г.д.№.22/23 на ОС В.Търново, с което е потвърдено решение №.574/1.11.22 по г.д.№.1067/ 22 на РС Г.Оряховица за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за признаване за установено, че не дължат 6492,89евро главница по договор за кредит за текущо потребление от 30.04.08, законна лихва върху същата от 12.03.10 до окончателното изплащане, 451,11евро лихви за периода 16.04.09-11.03.10 и 793,24лв. съдебни разноски. Ответната страна „ЕОС Матрикс“ЕООД не взема становище. С определение №.2690/30.5.24 производството по делото е спряно до приключване на основание чл.292 ГПК на тълк.д.№.2/23 на ОСГК на ВКС – по което вече е постановено тълкувателно решение /ТР №.2/23 от 04.07.24г./ – поради което на основание чл.230 ал.1 ГПК следва да бъде възобновено служебно. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че не е налице твърдяното /с искова молба вх.№.7030/27.06.22/ погасяване на материалното право, удостоверено с издадения в полза на праводателя на ответника изпълнителен лист, поради изтекла петгодишна давност. Изяснена е, вкл. чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, хронологията в развитието на процесното изпълнително производство и значението на съответните действия. Спрямо касаторите като солидарни длъжници е било образувано изпълнително дело /№.20107310400534 по описа на ЧСИ Р. К./ въз основа на заповед за незабавно изпълнение /№.690/15.03.10 по ч.г.д.№.566/10 на РС Г.Оряховица/ и по него са били извършвани действия с цел проучване на имуществото им; на 29.10.10 е било изпратено запорно съобщение до работодателя на Д.А. за налагане на запор върху трудовото й възнаграждение; в периода 29.10.10-29.10.12 изпълнителни действия не са били извършвани; на 13.01.15 отново е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на А.; на 13.12.16 кредиторът е поискал извършване на опис на движими вещи /на 12.01.17 е изходирана призовка за принудително изпълнение/, който не е бил осъществен - видно от протоколи от 16.02.17, като причината за това не е неизвинителен пропуск на взискателя /такса е била внесена своевременно на 11.01.17, осигурен е бил и транспорт/; на 13.02.19 изпълнителното дело е било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК /в течение на 2г. период не са били извършвани изпълнителни действия/; впоследствие /по молба от 9.10.20 с искане за налагане на запор по конкретни сметки на длъжниците/ е образувано ново изпълнително дело /№.20207310400232/; на 29.07.21 взискателят е поискал справки /от БНБ и ТД НАП за сметки/декларирани данни/имущества/трудови договори/ и насрочване на опис на движими вещи по постоянен/настоящ адрес на длъжниците /за което са внесени дължимите такси - 12.08.21/; след този момент ежегодно е искал прилагане на конкретни изпълнителни способи, а съдебният изпълнител регулярно е предприемал различни действия по изпълнението. При така установената фактология е намерено, че съобразно приетото с ТР №.3/28.03.23 по тълк.д.№.3/20, ОСГТК на ВКС, по отношение на вземанията, за които е било образувано изпълнително производство преди приемането на ТР №.2/26.06.15 по т.д.№.2/13 на ОСГТК на ВКС - каквото е процесното, погасителната давност не тече. След тази дата давността е прекъсната с молбата от 13.01.17 за насрочването на опис /неуспешните действия, които не са довели до реално събиране на имущество, също съставляват предприемане на действия по принудително изпълнение, които прекъсват давността на основание чл.116 б.“б“ ЗЗД - те не са правно нищо, демонстрират явната воля на кредитора вземането да бъде събрано, не водят до невалидността им, а само до безрезултатността им (приемането на схващане, че само резултатните изпълнителни действия могат да прекъснат давността, е в противоречие с принципа, че прилагането на погасителната давност е санкция за бездействието на кредитора, а не за невъзможността вземането да бъде събрано - още повече, че нереализираните изпълнителни действия не са вследствие на поведението на взискателя-кредитор)/. В случая давността е започнала да тече с настъпването на перемпцията на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, когато по силата на закона образуваното изпълнително производство се счита прекратено - 13.02.19. От друга страна прекратяване на изпълнителното дело поради перемпция (постановление от 13.02.19) е без правно значение. Извършените изпълнителни действия или новото искане след настъпила перемпция също прекъсват давността-независимо дали е образувано нова дело, защото съдебният изпълнител е длъжен да извърши поисканото изпълнително действие. В случая давността по отношение на длъжниците е прекъсната на 09.10.20 със съдържащата искане за запор молба за образуване на новото изп.дело /№.20207310400232 по описа на ЧСИ Р.К./ - за да приеме, че с подаването на молбата за образуване на ново изпълнително производство за същото вземане е налице прекъсване на давността за вземането, съдът е съобразил т.10 от ТР №.2/26.06.15 по т.д.№.2/13 на ОСГТК на ВКС, съгласно което когато с молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е направил искане за приложение на конкретен изпълнителен способ, давността за вземането се прекъсва, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. В настоящата хипотеза от подадената от взискателя молба е видно, че по отношение на ищците той е посочил конкретни изпълнителни способи. Резултатът от тяхното провеждане е без значение за преценката относно обстоятелството дали е прекъсната давността за вземанията, тъй като с изричното посочване на конкретни изпълнителни способи взискателят е осъществил активно поведение за принудителното им събиране. В процесния случай между отделните валидно предприети изпълнителни действия не са изтекли повече от пет години и към датата на исковата молба петгодишният давностен срок за вземанията за главница и съдебни разноски не е изтекъл; поради това и отрицателните установителни искове се явяват неоснователни. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторите се позовават на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл.433 ал.1 т.8 ГПК изпълнително производство?“ /реш.№.42/ 26.02.16 по г.д.№.1812/15, ІV ГО, реш.№.371/29.10.15 по гд.№.1385/12, ІV ГО, реш.№.285/6.10.15 по г.д.№.1953/15, ІV ГО/; 2.“От кой момент се счита за прекратено изпълнителното производство при настъпване на преклузивния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК?“ /реш.№.31/9.09.10 по г.д.№.400/09, реш.№.48/ 17.09.18 по г.д.№.76/18, ІV ГО, реш.№.50210/17.11.22 по г.д.№.3299/22, ІІІ ГО, реш.№.431/29.03.16 по г.д.№.2306/15, ІV ГО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с първия изведен въпрос практиката е уеднаквена с ТР 2/23 от 4.07.24, ОСКТК. Съгласно същото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал.1 т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал. 1 т.8 ГПК е в друго - взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Затова и крайният извод по изведения от касатора въпрос, възприет в тълкувателното решение, е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с постановките на тълкувателното решение. При това положение не е налице твърдяното отклонение от практика на ВКС, респективно основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият въпрос е неотонсим. Съдът изрично е посочил, че прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция (постановление от 13.02.19) е без правно значение; изложил е и мотиви, че извършените изпълнителни действия или новото искане след настъпила перемпция също прекъсват давността-независимо от това дали е образувано нова дело-защото съдебният изпълнител е длъжен да извърши поисканото изпълнително действие; този извод следва и от горецитираното тълкувателно решение. Предвид изложеното въпросът е без зачение за решаващата воля на съда, не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,