Определение № 3306 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1488/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Гаранционен фонд, подадена чрез адв.Г. П. и адв.С. М., срещу решение № 109 от 18.03.2024г. по възз.т.д. № 21/2024г. Апелативен съд - Пловдив в частите, с които, след частична отмяна на решение № 379 от 11.10.2023г. по т.д. № 855/2021г. на ОС - Пловдив, са отхвърлени предявените искове по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) против К. К.Г., Д. К.Г. и В. К.Г. за размера над 8 422.84лв. до 86 472.04лв., ведно със законната лихва и са присъдени разноски по съразмерност.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно, поради нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира за неправилен извода, че основна причина (90%) за ПТП са действията на водача на мотоциклета, тъй като според него е извършен в нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Оспорва извода, че не попадат в обхвата на разпоредбата на чл.588, ал.7 КЗ направените разноски по воденото срещу него изпълнително дело. Процесуалната незаконосъобразност на решението е обоснована с доводи за неправилна преценка на гласните доказателства - заключението на КСМАТЕ и показанията на св.Д. Г.. Според касатора въззивният съд не е обсъдил и анализирал заключението на експертизата и не е изложил мотиви защо го приема в една част, а в друга –не и не го е съпоставил с всички останали писмени и гласни доказателства. Поддържа, че въззивният съд е ценил неправилно показанията на св.Д.Г. при формиране на извода, че водачът на товарния автомоил е спрял на знака „Стоп“, като не е взел предвид, че свидетелката не е присъствала при настъпване на инцидента и показанията й представляват преразказ на факти и обстоятелства, а и е заинтересована да даде показания в полза на ответниците, и не е обсъдил показанията й във връзка с останалите доказателства по делото. Касаторът намира решението за необосновано, тъй като според него не са изложени мотиви относно приетото от въззивния съд съотношение на приноса на двамата участници в ПТП. Искането е за отмяна решението в обжалваните части и за уважаване изцяло на исковете.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено основанието за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните? Следва ли съдът да преценява заключението на експертизата съобразно всички докадзателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост? Следва ли оценката на заключението на вещото лице във всички случаи да се мотивира от съда? По тях касаторът се позовава на решение № 108/16.05.2011г. по гр.д.№ 1814/2009г., IV г.о., решение № 118/15.05.2012г. по гр.д.№ 588/2011г., II г.о., решение № 60/25.03.2013г. по гр.д.№ 475/2012г., II т.о., решение № 117/28.10.2020г. по т.д.№ 1034/2019г., II т.о., решение № 77/22.06.2020г. по т.д.№ 684/2019г., II т.о. и др.

2. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК? По него касаторът се позовава на решение № 176/28.05.2011г. по гр.д.№ 759/2010г., II г.о., решение № 700/28.10.2010г. по гр.д.№ 91/2010г., IV г.о., решение № 140/23.03.2010г. по гр.д.№ 4755/2008г., II г.о., решение № 131/12.04.2013г. по гр.д.№ 1/2013г., IV г.о и др.

3. Какви факти и обстоятелства следва да съобрази въззивният съд при преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД? При определяне степента на съпричиняването, длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите? Следва ли определеният размер на обезщетението от въззивния съд да бъде намален съответно на приноса на пострадалия за настъпването на процесното ПТП и свързаните с него вреди? Касаторът поддържа, че по тези въпроси решението е постановено в противоречие с ППВС № 17/63г., ППВС № 1/13.07.1953г., ТР № 1/2014г. ОСТК на ВКС, ТР № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 19/20.07.2018г. по т.д.№ 1748/2017г., I т.о., решение № 54/22.05.2012г. по 316/2011г., II т.о., решение № 117/08.07.2014г. по т.д.№3540/2013г., I т.о. и др.

4. До какъв порок на съдебния акт води несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхващащо грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната локгика или на емпиричното и научно-теоретичното знание? По него касаторът се позовава на т.12 ТР № 1/2001г. ОСГК, ТР №1/2001г. ОСГК, ТР № 1/2013г. ОСГТК, решение № 103/09.11.2020г. по т.д.№ 2546/2019г., ТК и др.

5. Попадат ли в хипотезата на регресните права по чл.558, ал.7 КЗ разноските, които Гаранционният фонд е направил в образуваното срещу него изпълнително производство? Касаторът намира, че по него решението е постановено в противоречие с решение № 24/30.03.2022г. по т.д.№ 255/2021г., I т.о

В подадения чрез адв.Е. Г. съвместен писмен отговор ищците поддържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и оспорват основателността на подадената касационна жалба. Не е заявено искане за присъждане на разноски.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

С въззивното решение е прието за установено и беспорно, че ПТП е настъпило на 24.07.2013г.в населено място на път с предимство, обозначен със съответния знак, между товарен автомобил, чийто водач не е имал задължителна застграховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и мотоциклетист, който в резултат от получените при ПТП травматични увреждания е починал. С влязло в сила решение Гаранционен фонд е осъден да заплати на близките на починалия мотоциклетист обезщетения за неимуществени вреди и по образуваното въз основа на издадените изпълнителни листове изпълнително дело ГФ е заплатил на 21.08.2017г., на 15.05.2018г. и на 10.09.2018г. сума в общ размер 259 416.43лв.

Относно предпоставките и фактическия състав на възникване на суброгационното и регресно право на Гаранционния фонд е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 2 от 02.02.2011г. по т. д. № 206/2010г., II т. о., решение № 15 от 04.02.2011г. по т. д. № 326/2010г., II т. о. и мн. др., която приема, че правото на Гаранционния фонд, след изплащане на обезщетението по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените имуществени и неимуществени вреди в хипотезите на чл. 288, ал. 1 и ал. 2 КЗ (отм.), да встъпи в правата на увреденото лице до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, регламентирано с разпоредбата на чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.), е аналогично на регресното и суброгационно право на застрахователя по чл. 213 КЗ (отм.). Основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение на ГФ за плащане на застрахователно обезщетение на третите увредени от ПТП лица. Правната уредба на това право на ГФ в сега действащия Кодекс на застраховането не е различна от тази по отменения КЗ, като разпоредбата на чл. 558, ал. 7 от КЗ е аналогична на чл.288, ал.12 КЗ/отм./

За да се произнесе по спорния пред въззивната инстанция въпрос относно съпричиняване на вредите от страна на пострадалия мотоциклетист, съставът на апелативния съд, въз основа на доказателствата по делото – заключението на КСМАТЕ и свидетелските показания на св.Д. Г., е приел за установено, че водачът на товарния автомобил, движейки се по пътя без предимство, е спрял на знака „Стоп“, след което е потеглил бавно и е навлязъл в платното за движение на пътя с предимство, по който се е движил мотоциклетистът в момента, в който мотоциклетистът е бил на ок.46-47м.; Виждайки товарния автомобил, мотоциклетистът е задействал ефективно спирачната система, при което е загубил устойчивост и е паднал на пътната настилка и след ок.2.28 м е настъпил удар между предната част на мотоциклета и задната част на товарния автомобил, който е бил неизбежен при установената скорост на мотоциклета. Решаващият състав е приел, че водачът на товарния автомобил е допуснал нарушение на чл.50, ал.1 ЗДП, тъй като е следвало да отложи преминаването си през кръстовището и да пропусне движещия се по пътя с предимство мотоциклетист, като, ако беше изпълнил задължението си, е щяло да избегне настъпването на произшествието.Установил е, че мотоциклетистът също е допуснал и то няколко самостоятелни нарушения на правилата за движение по пътищата:1/ в нарушение на разпоредбата на чл.21 ЗДП, се е движил със скорост от 75 км/ч, която не само е над разрешената скорост в населените места от 50 км/ч, но и е над технически безопасната скорост, която в случая е била под 62.81 км/ч, при която е имал възможност да спре и за избегне настъпването на произшествието; 2/ в нарушение на чл.5, ал.3 ЗДП е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1.16 промила -лека степен на алкохолно опиване, характеризираща се с емоционална неустойчивост, лесна уморяемост, отслабване на концентрацията и вниманието, съобразителността, забавени реакции, умерено изразени концентрационни нарушения, вегетативни смущения и др., което е счетено, че несъмнено е дало отражение в дадената ситуация и 3/в нарушение на чл.137 ЗДП, мотоциклетистът не е носил предпазна каска, което е прието, че най-вероятно би довело до избягване на леталния изход. При тези данни решаващият състав е счел, че приносът на мотоциклетиста значително превишава приноса на водача на товарния автомобил, съответно не е възприел установената с влязлото в сила решение по преките искове, а и в първоинстанционното решение, степен на съпричиняване на вредите от страна на мотоциклетиста/40%/, а приел, че тя е в размер на 90%. По отношение на направените от ГФ разноски в изпълнителното производство в размер на 6731.30лв. въззивният състав е приел, че са недължими, тъй като не са необходими и обичайни. Като краен резултат, след частична отмяна на първоинстанционното решение, дължимите на ГФ суми са намалени от 86 472.14лв. на 8 422.84лв. за всеки от ответниците.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на апелативния съд.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Обобщени и конкретизирани, в изпълнение на правомощията на касационния съд, изяснени в мотивите към т.1 на № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС, въпроси от № 1 до № 4 касаят правомощията на въззивния съд при извършване на преценката дали е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и при определяне степента на съпричиняване. Тези въпроси са обусловили крайния изход на спора, поради което удовлетворяват изискването на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по тях произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка.

Съобразно трайната съдебна практика на ВКС и разясненията,дадени в ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Само по себе си, нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие / решение № 15/19.02.2020г. по т. д. № 146/2019 г., ІI т. о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г., I т. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008 г., II т. о., и др./

Видно мотивите на въззивното решение, не е допуснато отклонение от формираната практика по т.1, предл. 1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните допустими и относими доказателства - експертното заключение във връзка с другите доказателства по делото, в частност показанията на св. Д. Г., въз основа на което е достигнал до извода, че противоправното поведение на водача на товарния автомобил се състои в това, че на кръстовището не е пропуснал движения се по пътя с предимство мотоциклетист, като преди това е спрял на знака „Стоп“, а противоправното поведение на мотоциклетиста, относими към твърдяното от ответниците съпричиняване на вредоносния резултат с въведените от ответниците конкретни фактически действия, се състои в посочените три самостоятелни нарушения на ЗДП. Изложил е мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено мотивирано разрешение по очертания предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Възприетият от въззивният съд извод за извършени от двамата участници нарушения, които са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след анализ на установените по делото факти, като степента на обективния принос е определена след отчитането на приетото за установено противоправно поведение. Евентуалната неправилност на тези изводи на въззивния съд, извършени в резултат от решаващата правораздавателна дейност, както и правилното определяне на дължимите от всеки ответник суми, не подлежи на проверка в настоящата селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Въпрос № 5 също е релевантен за крайния изход по спора. Не е налице въведеното допълнително основание, тъй като е неотносима посочената от касатора съдебна практика, в която въпросът не е обсъждан.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на касатора не се дължат разноски. Разноски не се присъждат и на ответниците, поради това, че не е направено искане и не е доказано извършването на разноски.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: