Определение № 655 от 12.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2554/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Национална здравноосигурителна каса, чрез процесуален представител, срещу Определение № 2127 от 16.09.2022г. по в.ч.гр.д. № 2069/2022г. на Окръжен съд - Пловдив, 5 състав, в частта, с която е потвърдено Определение № 4678 от 29.04.2022г., постановено по гр.д. № 14564/21г. на РС-Пловдив, с което е върната исковата молба на НЗОК против Медицински център „Хипоталамус“ООД с правно основание чл.422 във вр. чл.415 ГПК, прекратено е производството по делото, обезсилена е издадената заповед № 2718/15.03.2021г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и е обезсилен издаденият изпълнителен лист от 16.03.2021г. Оплакванията на частния касатор са за наличието на всички касационни основания по чл.281,т.3 ГПК. Счита, че въззивният съд не се е съобразил с разпоредбата на чл.27, ал.1 ГПК, както и с обстоятелството, че Директорът на РЗОК представлява НЗОК на териториално равнище по силата на чл.20, ал.1 ЗЗО. В хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗО Директорът на РЗОК действа като представител на НЗОК, в качеството й на страна по индивидуалните договори с изпълнителите, въз основа на което се поддържа, че издаването на процесната заповед за изпълнение, респективно на изпълнителния лист, е било заявено от Директора на РЗОК, като законен представител на НЗОК на регионално равнище. Сочи допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, поради неизлагане на съображения защо записаното в заповедта за изпълнение и в изпълнителния лист досежно кредитора не представлява ОФГ по смисъла на чл.247, ал.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател поставя следния въпрос: Дали допустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК се влияе от последващо обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист от първата инстанция? Намира, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се позовава на Определение № 710 от 02.12.2019г. по ч.т.д. № 2241/2019г. на ВКС, ІІ т.о. Позовава се и на самостоятелния селективен критерий по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована отново с твърденията за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Ответникът по частната касационна жалба – Медицински център „Хипоталамус“ООД, чрез процесуален представител, депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски – адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. За да потвърди определението в обжалваната част за установени по делото са приети следните релевантни за спора факти, а именно: - образувано по заявление на Районна здравноосигурителна каса Пловдив заповедно производство и издадена в нейна полза Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 15.03.2021г., а въз основа на нея – изпълнителен лист от 16.03.21г.; - постъпило в срок възражение от МЦ „Хипоталамус“ООД и подадена в срок от Национална здравноосигурителна каса против МЦ „Хипоталамус“ООД искова молба с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК. Изложени са съображения досежно специфичните предпоставки за допустимостта на иска по чл.422 ГПК, каквито са пълната идентичност между страните, основание и размер на исковете и претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, обосновани с правното естество на исковото производство по чл.422 ГПК, явяващо се продължение на заповедното производство, както и с изричното разпореждане на законодателя в чл.422, ал.1 ГПК, че искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Разяснено е, че съгласно чл.20, ал.1, т.1 ЗЗО, Директорът на РЗОК представлява НЗОК на териториално равнище, както и че има предоставени правомощия и по чл.72, чл. 74-76 б ЗЗО, както и по други текстове от същия закон. Посочено е, че в случая РЗОК е поискала издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, като такава е издадена, въпреки липсата на правосубектност на заявителя. Въз основа на констатацията, че исковата молба е подадена от НЗОК, чрез управителя си, е обоснована липсата на идентичност между заявителя в заповедното производство и ищеца в исковото, съответно е споделен изводът на първоинстанционния съд за недопустимост на иска. За неоснователни са намерени доводите в частната жалба за идентичност на субектите, тъй като заявлението в заповедното производство е подадено от РЗОК чрез директора, а не от директора на РЗОК, в качеството му на представител на НЗОК. Не са възприети и доводите в частната жалба, че съдът не може да се произнесе по законосъобразността на разпореждането за издаване на изпълнителен лист, след като не е сезиран с такова искане. Акцентирано е, че произнасянето на съда по отношение на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист в случая не е резултат на преценка на редовност, респективно – нередовност на заявлението, а като последица от прекратяването на недопустимото исково производство, като въззивният съд изрично се е позовал на мотивите на т.13 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, в посочения смисъл, както и на тези досежно компетентността на постановилия определението за прекратяване съд в исковото производство да обезсили заповедта за изпълнение и изпълнителния лист. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. В случая, поставеният от жалбоподателя въпрос не съответства на волята на съда при формиране на решаващите изводи, съответно не кореспондира с касационните основания в частната жалба, поради което няма характеристиката на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Освен че не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, не се установява и допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като соченото определение на ВКС е постановено при различни обусловили спора факти и е дадено разрешение на въпроса дали установителният иск по чл.422 ГПК се влияе от резултата от обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 ГПК. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. От съдържанието на определението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма. Не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора частният касатор следва да плати на ответника по касационната жалба разноски за настоящото производство в размер на 500лв. – адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение