Определение № 12 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2767/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 3659 от 12.06.2020 г. от Ж. К. – зам. апелативен прокурор при Апелативна прокуратура - Бургас, против въззивно решение № 16 от 27.03.2020 г., постановено по в.гр.д. № 46/2020 г. на Бургаския апелативен съд, ГО, в частта му, с която частично е отменено решение № 97 от 08.01.2020 г. по гр.д. № 510/2019 г. по описа на Сливенския окръжен съд в уважената му част, и Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е осъдена да заплати на С. Н. К. от [населено място] сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, което наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. В частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и е уважен искът на С. Н. К. срещу касатора за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 300 лв. на същото основание, като необжалвано въззивното решение е влязло в сила. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в така постановеното решение в обжалваната му част, въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които счита, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и връзката им с повдигнатото обвинение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД, е разрешен в противоречие със задължителната практика, формирана с т. II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касаторът се позовава на противоречие със следните решения на ВКС, а именно: решение № 37/2009 г. на ВКС по гр.д. № 5367/2007 г., I г.о., решение № 322/2008 г. на ВКС по гр.д. № 1726/2007 г., I г.о., двете, постановени по стария процесуален ред, както и решение № 539/2010 г. на ВКС по гр.д. № 1747/2009 г., IІІ г.о., решение № 29 от 05.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 170/2011 г., IІІ г.о., решение № 49 от 27.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 697/2010 г., IІІ г.о. и решение № 62 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1065/2011 г., IІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, Въззивното решение не е обжалвано от ищеца С. Н. К. от [населено място]. От него, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез пълномощника му адв. Н. К. от АК-С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който се оспорва соченото основание за допускане на касационното обжалване, както и са наведени доводи за липсата на отменителните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира направените разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 23.03.2016 г. по досъдебно производство № 116ИП/2014 г. по описа на ОД-МВР-С., за престъпление по чл.123, ал.1 от НК за това, че 20.05.2013 год. в [населено място], в МБАЛ “Д-р И. С.“АД-С., като лекар /хирург-оператор/ при независимо съпричиняване с д-р П. Й., причинил смъртта на Руси Р. К., на 77 години от [населено място], общ. С., настъпила на 25.05.2013 г., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - лекарска професия, като нарушил медицинските стандарти утвърдени в раздел 4 и раздел 10 на Наредба № 20/23.06.2010 г., както и че с присъда № 18 от 29.06.2018 г. по НОХД № 312/2016 г. по описа на ОС-Сливен, е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Така постановената оправдателна присъда е потвърдена с решение № 62 от 30.05.2019 г. по ВНОХД № 232/2018 г. на АС-Бургас, което е влязло в сила на 26.06.2019 г., поради което и съдът е приел, че е налице фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Спорно между страните е какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконното обвинение. В тази връзка въззивният съд е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел обстоятелството, че деянието, за което е обвинен ищецът, е свързано с упражняваната от него професия на лекар - хирург, която от своя страна е правно регламентирана и представлява източник на повишена опасност. Обвинението е накърнило професионалната и личната чест на ищеца и е довело до изпитван от него постоянен страх да не бъде лишен от възможност да упражнява професията, на която той много е посветил. Приел е също така, че в пряката си професионална среда ищецът е получил разбиране и подкрепа от колегите си лекари, даже в периода на наказателното преследване са му били предложени повишения при по-високо заплащане. Последното е показателно, че лекарите-колеги на ищеца, дори след повдигнатото обвинение не са загубили вяра в професионалните му способности. Липсват данни за изразено недоверие на близки и приятели към ищеца в периода на обвинението, в какъвто аспект са свидетелските показания, а именно, че приятелите на ищеца не са вярвали във вината му и са се опитвали да му помогнат за да се почувства по-добре, както и данни, че обвинението е било масово разгласено и дискутирано сред обществеността, както и да е предизвикало широк обществен отзвук с акцент върху личността на ищеца. Съдът е приел за установено, че обвинението е повлияло негативно на социалното, битово и общо житейско състояние на ищеца, върху неговата психика и начина му на живот като той се е чувствал притеснен, унизен и обиден. Особено чувствителен ищецът е бил по време на откритите съдебни заседания – 17 на брой, на всяко от които ищецът е присъствал лично. Промяната в емоционалната сфера е рефлектирала върху поведението на ищеца. От емпатичен и комуникативен той станал затворен и на моменти груб, избягвал социални контакти, което повлияло личния му живот. Жената, с която живеел го напуснала, а синът му, който живеел при майка си, не желаел да общува с него. Съдът е приел, че тези последици обаче не могат да бъдат приети изцяло като пряк резултат от повдигнатото обвинение, тъй като са опосредени и от други обстоятелства - а именно, личностната промяна у ищеца и субективните възприятия на трети лица. От показанията на свидетелите, съдът приел за установено, че веднага след като ищецът е бил оправдан, той бил много щастлив и започнал да възвръща стария си облик, поради което съдът е отчел, че промяната описана по-горе, е била временна - само за периода на наказателното преследване, като не е довела до трайно негативно емоционално отражение в психиката и душевността на ищеца. В случая съдът е взел под внимание вида и характера на упражнената принуда, най-леката мярка за неотклонение „подписка“, продължителността на наказателното преследване за период от три години и три месеца, което се е развило в досъдебна фаза и в съдебна фаза на две инстанции. Приел е, че предвид правната и фактическа сложност на делото, продължителността на наказателното преследване спрямо ищеца не е извън рамките на разумния срок и не нарушава изискванията по чл.6 от ЕКЗПЧ, като не са накърнени по особено значим и прекомерен начин правата и законните интереси на ищеца, така че да налага присъждане на завишен размер на обезщетението. От друга страна, съдът е отчел, че по време на разглеждането на делата ищецът се е явявал лично и на седемнадесетте проведени съдебни заседания /15 на първа инстанция и 2 на втора инстанция/, като нито веднъж не е станал причина за отлагането му. Съдът е приел, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е бил силно травмиран, но няма данни за причинени трайно телесни и психични увреждания. С оглед на така установените факти и съобразявайки социално-икономическото развитие в страната, въззивният съд е приел, че присъденото от първата инстанция обезщетение за причинените му неимуществени вреди от 35 000 лв. е в завишен размер. В тази връзка и след като е определил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в конкретния случай възлиза на 10 000 лв., е отменил частично първоинстанционното решение в уважената му част за разликата над 10 000 лв. до 35 000 лв. и е осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на С. Н. К. сумата от 10 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, ведно със законните последици. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, следва касаторът да е посочил правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ответник е поставил правни въпроси от материално и процесуално естество, свързани със задължението на съда в мотивите на решението си да обсъди всички факти и обстоятелства по делото от значение за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като съгласно трайно установената съдебна практика, съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В тази насока в случая въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е изложил изрични мотиви по отношение на всички релевантни факти и обстоятелства за фактическия състав на правото на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Както беше посочено по-горе, в мотивите на обжалваното решение е прието, че незаконното обвинение в извършване на престъпление обичайно и естествено винаги води до негативно отражение върху неимуществената сфера на обвиненото лице, което изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно. Причинно-следствената връзка между тези негативни изживявания и незаконното обвинение се установява и от събраните по делото свидетелски показания, които са кредитирани от съда като обективни и последователни. Съгласно практиката на ВКС при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Правилността на оценката и анализа на доказателствата не са предмет на настоящото производство и доколкото в конкретния случай съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие със задължителната и с трайно установената практика на ВКС, тъй като подходът при определяне размера на обезвредата е един и същ. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, като в мотивите на решението е обосновал изводите си относно правно релевантните факти, имащи отношение към определяне размера на обезщетението за претендираните неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. В съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е негативните преживявания на ищеца, предвид тежестта на престъплението, за което е обвинен и връзката с упражняваната от него професия на лекар. Паричното обезщетение в размер на 10 000 лв. е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение, при отчитане на социално-икономическата обстановка към датата на деликта. Този размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е аргументиран с продължителността на воденото наказателно производство/досъдебното и съдебно производство са продължили малко повече от три години/, вида и характера на упражнената процесуална принуда и многобройните процесуално-следствени действия, като е отчетено, че не се установява производството да е било забавяно по причини, дължащи се на ищеца. С оглед на това, заявените твърдения в касационната жалба на практика представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложеното се налага изводът, че въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната от касатора задължителна практика: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с посочените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и по стария процесуален ред, а не в противоречие с нея. Поставените въпроси относно присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди се свеждат до преценката на съда за релевантните по спора факти и необходимостта от тяхното задълбочено обсъждане от страна на въззивния съд за постановяването на правилно и справедливо решение в тази част. По своята същност обаче, те представляват оплакване срещу правните изводи на въззивния съд във връзка с приетите за установени фактически обстоятелства и правни изводи, които по своя характер представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по които касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване, какъвто не е настоящият случай. Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие както със задължителната, така и с установената практика на ВКС, включително и с тази, посочена от касатора, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 24.07.2020 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,