Определение № 4087 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1354/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. О., чрез пълномощника адв. Кр. Н., против въззивно решение № 1374 от 22.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1746/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е отменено изцяло решение № 270 от 04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 1664/2021 г. по описа на Районен съд - Несебър и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен искът на В. В. О. за осъждане на О. В. Б. да му заплати сумата от 13 653,47 лв. – главница, представляваща адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.05.2018 г. в размер на 20 % от присъдените в полза на ответницата суми за претърпени от ПТП неимуществени вреди /главници и лихви/ със съдебно решение по гр. д. № 1174/2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба – 08.12.2021 г. до окончателното й изплащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба О. В. Б. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 286, чл. 285 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 36, ал. 4 ЗАдв. въззивният съд е приел, че поради последващо преуреждане на отношенията на страните по делото чрез уговаряне на безплатно процесуално представителство на ответницата по заведеното от адвоката й – ищец дело за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди срещу застрахователя, се налага извода, че по изрична договорка между страните, за ответницата е отпаднало задължението да заплати на адвоката - ищец уговореното по предходно сключения помежду им договор възнаграждение в размер на 20 % от изплатеното й вследствие съдебно присъждане обезщетение за неимуществени вреди. Между страните валидно е възникнало твърдяното в исковата молба облигационно правоотношение по сключване на процесния договор от 01.05.2018 г., на който ищецът основата претенцията си за заплащане на исковата сума от ищцата за дължимо от нея адвокатско възнаграждение. Задължението за адвокатското възнаграждение е уговорено резултативно съгласно чл. 36, ал. 4 ЗАдв., като е посочено, че същото се дължи в размер на 20 % върху размера на изплатеното на ответницата обезщетение. В т. 3 от раздел II от договора изрично е вписано, че ако обезщетение не бъде присъдено на ответницата, последната не дължи на адвоката какъвто и да е хонорар. Това означава, че и в двата случая независимо дали извънсъдебно или по силата на съдебен акт на ответницата бъде изплатено обезщетение за вредите от процесното ПТП, то тя следва да заплати на ищеца уговореното в договора адвокатско възнаграждение. Между ответницата и застрахователя не е било постигнато извънсъдебно споразумение за изплащане на обезщетение за неимуществените вреди. Ответницата е получила плащане на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на принудителното изпълнение едва след съдебно предявяване по исков ред на тази претенция и присъждане на конкретен размер на обезщетението от съда. Ответницата не дължи на ищеца възнаграждение за извънсъдебните му действия, изразяващи се в извънсъдебно предявяване на претенция пред застрахователя /т. 1, раздел I/, тъй като те не са довели до уговорения резултат – изплащане на каквото и да е обезщетение за неимуществени вреди. Ответницата дължи на ищеца адвокатско възнаграждение на основание т. 2 от клаузата по раздел I от договора, но за действията му, свързани със съдебно предявяване на иска за неимуществени вреди, тъй като именно тези действия са довели до уговорения като условие за дължимост на адвокатското възнаграждение резултат, изразяващ се в изплащане на ответницата присъдените й от съда суми за обезщетението. След съдебното предявяване на иска страните са подписали последващ договор от 25.08.2020 г., с които са новирали правоотношението си, като са уговорили безплатно процесуално представителство по исковата претенция за обезщетение за неимуществени вреди по гр. д. № 1174/2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. С така постигнатото ново съглашение е отпаднало задължението на ответницата за заплащане на уговореното по предходния договор от 01.05.2018 г. адвокатско възнаграждение. Оттегленето от ответницата на пълномощието, дадено на ищеца след постановяване на решението на съда по гр.д. № 1174/2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас е ирелевантно за спора, тъй като няма значение по въпроса относно дължимостта на адвокатско възнаграждение в полза на ищеца. Адвокатът не е останал невъзмезден за извършеното безплатно процесуално представителство, тъй като със съдебното решение по гр. д. № 1174/2020 г. по описа на Окръжен съд - Бургас съдът му е присъдил адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за оказаното на ответницата безплатно процесуално представителство по делото. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е формулирал следните два правни въпроси: „При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване разпоредбата на чл. 20 ЗЗД?“ и „При сключване на последващ договор, съдържащ част от клаузите на предходен договор, между същите страни и на същото основание, следва ли да се приеме, че е постигнато ново съглашение за начина на плащане и за предмета по първия договор между страните?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с практиката –приетото в решение № 236 от 24.10.2017 г. по гр. д. № 576/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о., а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. По така поставените въпроси не са налице сочените основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия състав практика на ВКС. Прието е, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В случая въззивният съд не е процедирал по различен начин и не е постановил решението си без обосновка. Оплакванията на касатора се отнасят до правилността на изводите на съда, които не подлежат на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на критерия за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че с договора от 25.08.2020 г. между клиента и адвоката е уговорено единствено процесуалното представителство на клиента в съдебното производството, което не кореспондира с обективираното в договора, че процесуалното представителство се осъществява безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. – на роднини, близки или на друг юрист. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно защо въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение