Определение № 50748 от 20.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1054/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Ц. Ц. против решение № 266862/07.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 5826/2020 г. от ІІ-г състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявените субективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.93 ЗЗД е неоснователен, отменил е постановеното в обратен смисъл решение на СРС и е постановил ново, с което е отхвърлил исковете. Съдът е приел, че при тълкуването на клаузата на чл.8 от предварителния договор, съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, както и общия разум на изявленията и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му, че в тази договорка е въплътен именно автоматичен отказ от договора от страна на продавача, в случай, че на уговорената датата, продавачът не се яви пред нотариуса за изповядване на окончателния договор, както и ако не изплати остатъка от цената в този момент. Точния текст на уговорката гласи, че „При неизпълнение на договора от страна на купувачите, същите губят в полза на продавачите заплатения от тях задатък“. Използваната дума е „губят“, а за да се загуби задатъка по смисъла на чл. 93, ал.2 ЗЗД следва да е налице едностранен отказ от договорното отношение, предвид което съдът приема, че при оформянето на клаузата от договора страните са имали предвид, че при неизпълнение на задълженията на купувача, продавачите автоматично се отказват от договора и задържат заплатения им задатък в пълен размер, което е допустимо съобразно свободата на договаряне, установена от чл.9 ЗЗД. Прието е, че неизпълнението на купувачът да се яви на уговорения ден пред нотариуса за сключването на окончателния договор за покупко-продажба на недвижимия имот е довело до автоматичното действие на визирания в чл. 8 от предварителния договор отказ от правоотношението от страна на продавачите. Съответно към тази дата предварителния договор е бил едностранно прекратен и не е обвързвал повече продавачите и те са имали правната възможност правомерно да се разпоредят с имота си в полза на трето лице. Прието е, че с продажбата на процесния имот след прекратяване действието на предварителния договор, продавачите не са нарушили задължение, породено от същия този договор и съответно не дължат връщане на дадения им задатък в двоен размер. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, както и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се правен въпрос относно задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства в тяхната съвкупности се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като се твърди противоречие с практиката на ВКС по този въпрос – решение № 315/25.10.2013 г. по гр.д.№ 1301/2013 г. на ВКС, ІV гр.отд. Безспорна и категорична е практиката на ВКС, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства в тяхната съвкупности се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Съдът не е обсъдил доводите на ищеца в исковата молба за наличие на неизпълнение на договорно задължение на ответниците, изразяващо се в непредставяне на необходимите документи за сключването на окончателен договор в 3 дн. срок преди определената в договора за това дата, като се спази договорката за адрес на кореспонденция между страните. Като е достигнал до извод, различен от този на районния съд относно начина на прекратяване на договора, въззивния съд е бил длъжен да обсъди тези доводи, наведени с исковата молба, като не е сторил това, процедирайки в нарушение на цитираната съдебна практика по посочения правен въпрос. На това основание и с оглед разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касационното обжалване следва да се допусне. На касатора следва да се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 587 лева. Водим от горното, състав на ВКС