Определение № 31 от 01.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3019/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 14 / 28.04.2021 г. по гр. д. № 570/2020 г. Софийският окръжен съд е отменил решение № 89/22.05.2020 г. по гр. д. № 614/2014 г. на Самоковския районен съд в частта, с която са уважени искове за заплащане на суми за извършени подобрения в допуснати до делба недвижими имоти, и вместо това е отхвърлил предявените от Д. И. К. срещу Р. Г. В. искове по чл. 346 ГПК вр. чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 6 238.08 лева, представляваща съответна на квотата на съделителката в съсобствеността стойност на извършени през 2010 г. подобрения в имот, находящ се на [улица] [населено място] - поземлен имот с идентификатор № ....................., а именно: подмяна на дограма, обръщане на прозорци, топлоизолация на таваните, гипсокартон на таваните, направа на мазилка, доставка и монтаж на ъглови первази, циклене и лакиране на дюшеме, боядисване на тавани, както и за заплащане на сумата 2 895.30 лева, представляваща съответна на квотата на съделителката в съсобствеността стойност на извършени през 2010 г. и 2013 г. подобрения в имот, находящ се на [улица]в [населено място] - първи етаж от еднофамилна двуетажна масивна жилищна сграда с идентификатор №..........................., а именно: монтаж на парна инсталация, котле и радиатори, саниране на комини, измазване и боядисване, подмяна на котле на парна инсталация.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал Д. И. К., който е изложил оплаквания, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация Р. Г. В. е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

С определение № 60181/24.11.2021 г. по настоящото дело е прието, че в частта, с която е отхвърлен иск по сметки за имота на [улица], касационната жалба е недопустима, тъй като в тази част въззивното решение има за предмет иск за парично вземане с цена на иска под 5 000 лева и съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК то не попада в обхвата на касационното обжалване. Съобщението за това определение и възможността то да бъде обжалвано е връчено на процесуалния представител на касатора адв. М. М. /вж. пълномощното, приложено на л. 53 по гр. д. № 614/2014 г. на Самоковския районен съд/ на 06.12 .2021 г., а на ответницата по касация - на 03.12 .2021 г. чрез процесуалния ѝ представител адв. Е. А. /вж. пълномощното, приложено на л. 55 по гр. д. № 30 19/202 1 г. на ВКС, I -во г. о./. Указаният едноседмичен срок е изтекъл, без да е подадена частна жалба. При това положение прекратителното определение е влязло в сила.

Касационната жалба срещу въззивното решение в останалата му част е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен чрез развод с влязло в сила на 29.05.2006 г. съдебно решение. По време на брака си страните са придобили недвижими имоти, находящи се в [населено място], на [улица] на [улица], които след прекратяването на брака им са притежавани от тях при условията на дялова съсобственост. Имотите са допуснати до делба с влязло в сила решение № 268/26.10.2015 г. по гр. д. № 614/2014 г. на Самоковския районен съд. С решение № 166/03.12.2018 г. по гр. д. № 28/2018 г. на ВКС, I -во г. о., делбата е извършена по реда на чл. 353 ГПК, като на Р. В. е разпределен имотът, находящ се на ул. Отец Паисий“, а на Д. К. - имотът на [улица].

С молба от 15.01.2016 г. съделителят Д. К. е предявил по реда на чл. 346 ГПК искане за уреждане на сметки относно делбените имоти, като твърди, че строително-ремонтните дейности в имота, находящ се на [улица], е извършил през м.м. януари и март 2010 г. Исковите претенции се поддържат и с молбата-уточнение от 03.01.2019 г.

Ответницата е оспорила исковете по основание и размер и е въвела възражение за погасяване на претенциите по давност.

Въззивният съд посочил, че нито в молбата, с която искът е предявен, нито в уточняващата молба ищецът е изложил твърдения, че е извършил описаните от него подобрения в качеството му на владелец на идеалните части на другия съсобственик. Видно от петитума на молбата, претенцията за заплащане на половината от общия размер на направените от ищеца разходи за ремонтите на двата имота се основава на задължението на ответницата като съсобственик да участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си, като дължи стойността на извършените разходи. Не са налице твърдения, че към момента на извършване на подобренията ищецът е упражнявал фактическата власт върху целия имот изключително за себе си. Като ответник в делбеното производство К. не се е позовавал на придобивна давност, нито е въвеждал твърдения, че се е считал за владелец на частта на В.. Не са събрани и доказателства за обръщане на намерението му за държане на частта на съсобственицата в такова за своене по явен и категоричен начин. С оглед на изложеното въззивният съд приел, че правоотношенията между страните във връзка с претендираните подобрения не попадат в приложното поле на чл. 72, ал. 1 ЗС. Съдът посочил, че същевременно не се твърди, а не се и установява наличие на съгласие на ответницата за извършване на подобрения, нито нейното изрично противопоставяне за това, поради което приложими са правилата за водене на чужда работа без пълномощие - чл. 61, ал. 2 ЗЗД, в който случай се дължи заплащане на подобренията до размера на обогатяването, т. е. до размера, с който се е увеличила стойността на притежаваната от другия съсобственик част от съсобствената вещ.

По повод възражението за погасяване на претендираните вземания по давност въззивният съд посочил, че за заявените в делбата претенции за извършени от съделител подобрения в качеството му на като владелец на своята идеална част от имота и държател на частта на другия съделител се прилага режимът на давността по ЗЗД. Началният момент на погасителната давност при вземания по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е моментът на извършването им, когато вземането възниква /ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС/. Съдът посочил, че в случая не намира приложение приетото в т. 13 на Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС, че вземането става изискуемо от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане или от момента на предявяване на иск за имота, тъй като това разрешение се отнася за извършени подобрения от съсобственик в качеството му на владелец на идеалните части на останалите съсобственици, какъвто не е настоящият случай. Посочил, че искът по чл. 61, ал. 2 ЗЗД се погасява с общата 5-годишна давност. В случая искът е предявен на 15.01.2016 г. С оглед конкретизирания в молбата момент на извършване на всяко от твърдените подобрения, погасени по давност са всички претендирани вземания, извършени преди 15.01.2011 г. Така погасени по давност са претендираните вземания за извършени строително-ремонтни работи в имота, находящ се на [улица], на обща стойност 6 779.48 лева, представляваща припадащата се на ответницата част съобразно дела ѝ в съсобствеността.

Въззивният съд посочил, че не се установяват обстоятелства от визираните в чл. 115 и 116 ЗЗД, водещи до спиране или прекъсване на давността, настъпили след началния ѝ момент - извършването на претендираните подобрения. Предявяването на иска за делба в случая не спира течащата погасителна давност за вземанията за подобрения, предявени от ответника във втората фаза на делбата, поради което неприложима е разпоредбата на чл. 115, б. „ж” ЗЗД, според която давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането.

По тези съображения въззивният съд приел, че искът следва да се отхвърли като погасен по давност, поради което е безпредметно да се обсъждат наведените възражения относно стойността на претендираните подобрения, отражението им в общата увеличена стойност на имота, припадащата се на В. част и пр.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в касационната жалба касаторът е посочил следното:

1. На първо място е поставил въпроса: как следва да се тълкуват доказателствата по делото, а също така и признанията на факти и свидетелските показания; представляват ли претенциите на Д. К. подобрения и могат ли да се приемат, че са разноски за подобрения по смисъла на Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС и ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС и са довели до увеличаване на стойността на имотите или са разноски по поддържането на съсобствени имоти, които са били ползвани единствено от него - по този въпрос касаторът се позовава на решение № 220/07.03.2005 г. по т. д. № 482/2004 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г., решение № 346/30.12.2011 г. по гр. д № 810/2010 г., двете на ВКС, I-во г. о., решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г., решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., двете на ВКС, II-ро г. о., решение № 1086/06.03.2008 г. по т. д. 648/2007 г. на ВКС, II-ро т. о.

По този въпрос касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички данни по делото в тяхната взаимна връзка и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, което представлява нарушение на съдопроизводствените правила.

По първата част на въпроса съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, на която касаторът се позовава, приема, че посочените норми задължават съда да постанови решението си въз основа на приетите от него факти и закона, след преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение; при действието на новия ГПК въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора и макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжна да обсъди и съобрази всички относими към спорния предмет доказателства, т. е. всички доказателства, които са ангажирани с цел установяване осъществяването на имащ правно значение факт и да прецени значението и правните последици от осъществяването на този факт за съществуването на спорното право, обсъждайки при това всички наведени от страните доводи, свързани с осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и значението им за възникването, съществуването и погасяването на спорното правоотношение; в случай, че представените доказателства са неотносими, следва да се обоснове; необсъждането на релевантни за делото доказателства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за касиране на решението.

В случая касаторът само се е позовал на тази съдебна практика, но не е посочил кои доказателства, доводи и възражения на страните са останали необсъдени и какво е значението им за изхода на спора, поради което и не може да се извърши исканата преценка за съответствие на обжалваното въззивно решение със съдебната практика. Освен това- когато е излагал съображения относно правното основание на предявената претенция, въззивният съд, макар и в едно изречение, е посочил, че не са събрани доказателства за обръщане на намерението на касатора за държане на частта на съсобственицата си в такова за своене по явен и категоричен начин, поради което е и отрекъл възможността правната квалификация да се свърже с разпоредбите, уреждащи вземанията за подобрения, извършени от владелец.

Втората част на въпроса по същността си представлява фактически, а не правен въпрос, защото преценката дали се касае за необходими разноски /такива, които са свързани с поддържането, възстановяването и запазване съществуването на имота/ или за полезни разноски /подобрения, които са свързани с подобряването на имота и които обективно увеличават неговата стойност и по това се различават от разходите за запазването му/, изисква обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, доводи и възражения на страните, едва след което може да се извърши съпоставка за съответствието с разрешенията, дадени в Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС и ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС. Тази дейност е присъща на фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, но не и на фазата по селекция на касационните жалби, поради което този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът не отговаря на тази предпоставка и по съображение, че не е свързан с решаващия мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска, а именно погасяването на исковата претенция по давност.

2. На второ място касаторът е посочил, че няма трайна съдебна практика относно точните критерии за преценка на това дали имотът е владян от недобросъвестен владелец или владеещият съсобственик е държател по отношение идеалната част на съсобственика, поради което този въпрос би имал значение също и за развитието на правото и са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК; по този въпрос в касационната жалба касаторът се позовава на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Така поставен, въпросът изисква изброяването на примери за конкретния акт, който да демонстрира по явен и недвусмислен начин отричане на владението на останалите съсобственици в хипотези като настоящата. Такива примери ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС не съдържа, като е отчетена необходимостта съдът да прецени във всеки конкретен правен спор на позоваване от съсобственик, който претендира да е извършил подобрения в общата вещ, дали той е владелец или държател на частите на останалите съсобственици.

Горното изключва възможността касационното обжалване да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. На следващо място е посочено, че изводите в решението на въззивния съд по отношение на правната квалификация на претенциите като такива с правно основание чл. 61, ал. 2 ЗЗД, а не чл. 72, ал. 1 ЗС, поради което е уважено и възражението на насрещната страна за погасяването им по давност, както и констатацията, че не са налице доказателства за извършени подобрения в имота на [улица], са в противоречие с утвърдената съдебна практика, обективирана в Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС и ТР № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С посочената от касатора съдебна практика е прието, че ако съсобственикът на една вещ не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец, правоотношенията със съсобствениците следва да се уредят съобразно чл. 72 и 74 ЗС; в останалите случаи намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС. Тези указания по приложението на закона са възприети и доразвити в последвалата съдебна практика /напр. решение № 532/17.06.1994 г. по гр. д. № 382/1994 г. на ВС, I-во г. о.решение № 743/11.01.2011 г. по гр. д. № 1811/2009 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 191/29.10.2014 г. по гр. д. № 2299/2014 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 238/19.08.2013 г. по гр. д. № 1012/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 339/10.10.2011 г. по гр. д. № 1072/2010 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 820/20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г. на ВКС, I-во г. о./, в която се приема, че когато съсобственикът извършва подобрения в качеството си на владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на другите съсобственици, по отношение правата на съсобственика, извършил подобрения в общата вещ, намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС, ако те са извършени със съгласието на останалите съсобственици; ако са извършени без съгласие на останалите съсобственици, но и без противопоставяне от тяхна страна - по правилата за водене на чужда работа без пълномощие по чл. 60-63 ЗЗД, а ако останалите съсобственици са се противопоставили - по правилата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Разпоредбите относно обикновената съсобственост са приложими, на основание пар. 1 от ДР на СК от 1985 г. /отм./ и към съпружеската имуществена общност, доколкото не противоречат на началата за уреждане на семейните отношения /решение № 820/20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009 г. на ВКС, I-во г. о./. В разглеждания случай тези разпоредби са приложими предвид данните по делото, че бракът между страните, сключен на 06.05.1990 г., е прекратен чрез развод с влязло в сила на 29.05.2006 г. решение от 08.05.2006 г. по гр. д. № 53/2005 г. на Самоковския районен съд.

В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел, съобразно данните по делото, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие, тъй като не се твърди, а и не се установява наличие на съгласие от страна на ответницата за извършване на претендираните подобрения, нито нейното изрично противопоставяне за това, като същевременно работата е била предприета в интерес и на двете страни по правоотношението.

Обжалваното решение не противоречи на съдебната практика и по въпроса за началния момент на погасителната давност, който в случай като разглеждания тече от момента на извършването на подобренията, а не от по-късния момент, указан в Постановление № 6/27.12.1974 г. на Пленума на ВС, който е относим за вземанията на владелеца /добросъвестен или недобросъвестен/, но не и на държателя, каквото качество има съсобственикът, който не е превърнал държането на чуждата идеална част във владение за себе си. И след като по настоящото дело не е установено предявилото претенцията за заплащане стойността на подобренията лице да е имало качеството владелец, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е приел, че погасителната давност за вземането е започнала да тече от момента на извършване на подобренията /определение № 349/27.06.2018 г. по гр. д. № 5093/2017 г. на ВКС, I-во г. о./, поради което исковата претенция за подобренията в имота на ул. Отец Паисий“ е погасена по давност.

4. В касационната жалба касаторът е посочил, че решението на въззивния съд е немотивирано, а нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение; позовал се е на решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II-ро т. о.

В решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II-ро т. о., при позоваване на задължителна съдебна практика, каквато представляват Постановленията на Пленума на ВС № 1/1953 г., № 7/1965 г. и П № 1/1985 г., е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изводите за приложението на закона; посочено е също така, че нарушаването на изискването за мотивираност, както и недостатъците на мотивите са основание за отмяна поради неправилност на постановеното решение; направено е позоваване и на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, което не е изгубило значението си след влизане в сила на действащия ГПК, относно решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция и задължението му да даде свое собствено разрешение по предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си.

Не се установява обжалваното решение да е постановено в отклонение от тази съдебна практика. Въззивният съд е разгледал хипотезата, при която един от съсобствениците извършва подобрения в общата вещ, като без да се съобразява с правата на останалите съсобственици, владее имота само за себе си и манифестира това свое намерение, и е посочил, че такава хипотеза се урежда от чл. 72, ал. 1 ЗС. Същевременно съдът е изходил от установеното по делото фактическо положение, а именно, че не се твърди от ищеца да е извършил подобренията в качеството на владелец на идеалните части на ответницата; не се твърди, а и не се установява наличие на съгласие от нейна страна за извършване на претендираните подобрения, нито изричното ѝ противопоставяне за това, и в съответствие с тези данни и със съдебната практика по споровете за подобрения в съсобствен имот е приел, че отношенията между страните следва да се уредят по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Ето защо не може да бъде споделен доводът на касатора за липса на мотиви по отношение правната квалификация на предявената претенция. Мотиви са изложени и по приетата за установена фактическа обстановка, по преценката на доказателствата, по доводите и възраженията на страните и по приложението на закона. Мотивиран е и изводът на въззивния съд защо са недоказани като неизвършени част от претендираните подобрения /впрочем това касае този от исковете за подобрения в имота на [улица], по отношение на който касационното обжалване е прието за недопустимо/. Не се констатира противоречие на въззивното решение със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия поставен въпрос.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 800 лева по договор за правна защита и съдействие от 20.07.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.