Определение № 60335 от 09.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1072/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 261 524 от 15.01.2021 г., подадена от Община Пловдив, представлявана от Кмета З. Д. Д. чрез главен юрисконсулт М. Т. и М. Д. - началник отдел ПООС, служител с юридическо образование, която е насочена против въззивно Решение № 260 488 от 07.12.2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, г.о., VІІ състав, постановено по в.гр.д.№ 1500/2020 г.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Ответникът по касация П. Г. В. е депозирал отговор в срока по чл. 287 ГПК чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК - адвокат Р. П. от АК – П..

Ответникът по касация И. Г. В. е депозирал отговор в срока по чл. 287 ГПК чрез адвокат А. А. от АК – П..

С отговорите се поддържа, че отсъстват основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Заявени са претенции за присъждане на разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 1503 от 26.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 10985/2018 г. на РС – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от настоящия касатор срещу ответниците (по иска и по касация) иск за признаване на установено по отношение на П. Г. В. и И. Г. В., че Община Пловдив е собственик на площ от около 49 кв.м., заснета неправилно в границите на поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 143 кв.м., с адрес: [населено място], [улица], с номер по предходен план *, кв. •••, при съседи с идентификатори: *, и ***, която част е извън границите на имот № * по плана одобрен със заповед № 22 от 03.02.1977 г.

Съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Прието е за установено, че по инициатива на ищеца е започнала процедура по изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] по отношение на имоти с идентификатори №№ * и *. Със заповед № 18-8644-04.11.2015 г. на началника на СГКК – гр. Пловдив е одобрено изменение в кадастралната карта и кадастралните регистри, състоящо се в: 1/ нанасяне на нови обекти: ПИ с ид.№ *, ПИ с ид.№ *, сграда с ид.№ **, сграда с ид.№ ; 2/ промяна на границите на съществуващ обект: ПИ с ид.№ *; 3/ заличени имоти от КККР: ПИ с ид.№ *, сграда с ид.№ , сграда с ид.№ **. Заповедта за изменение в кадастралната карта и кадастралните регистри е отменена с влязло на 01.06.2017 г. в сила Решение № 2253 от 25.11.2016 г. по адм.д.№ 3311/2015 г. на Адм.С – Пловдив по съображения, че е налице спор за материално право по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР.

Съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 143, том 12, дело № 3864/1981 г. Г. И. В. е продал на съпругата си М. П. В. (починала на 29.03.2017 г., майка и наследодател на ответниците) свой наследствен недвижим имот, а именно: 1/2 идеална част от дворно място, находящо в [населено място], [улица], цялото с площ 218 кв.м., представляващо имот пл.№ * в кв. 328 по плана на [населено място], Втора и Четвърта градска част, заедно с източната самостоятелна част от жилищна сграда, построена на 28 кв.м., представляваща самостоятелно жилище, състоящо се от една стая и антре в сутеренния етаж и две стаи салонче, с външно стълбище на първия етаж.

От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че първото отразяване на процесния имот с пл.№ * е в плана, одобрен със заповед № 22 от 03.02.1977 г. В плана от 1954 г. процесният имот не е очертан, а уличното пространство е отредено с уличната регулационна линия, като на юг и югоизток улицата е граничела с празно пространство – незаето от имоти. В плана от 1977 г. имот пл.№ * (според условните означения) е отразен с нематериализирани на терен граници. През 1988 г. е одобрен нов кадастрален и регулационен план. Градоустройственото решение по този план за отреждане на парцел * – детска площадка и зеленина (в имот с пл.№ *) и парцел * – детско заведение, в обхвата на който е следвало да попаднат имоти *, * и *, е отменено. В кадастралните и регулационни планове, одобрени през 1954, 1977 и 1988 г. се предвижда урегулиране само на [улица], като поземлените имоти са останали неурегулирани. По югоизточната улична регулационна линия не са предвидени кръстовища за отваряне на улици към кв. 328. През 2000 г. е одобрен кадастрален план, който е послужил за основа за изготвяне на действащата кадастрална карта, одобрена през 2009 г. По последната имотът е с ид.№ ***. На плана от 2000 г. са заснети материализирани имотни граници за имот пл.№ *, като те са утвърдени като регулационни по плана за регулация, приет с Решение № 172 от 17.05.2007 г. С плана за регулация за имот пл.№ * е отреден УПИ *. С него е предвидена промяна на уличната регулация чрез отчуждаване на част от имот пл.№ * – по точките 1,2 и 9,10 (скица № 5 от заключението). Няма доказателства да е провеждана процедура по отчуждаване на част от имота по посочените по-горе точки. Според експерта този план не предвижда отчуждаване на части от имота по източната имотна граница. Съгласно експертизата процесният имот се ползва в имотните граници, заснети в кадастралния план, одобрен през 2000 г. От заключението и приложената към него скица № 7 се установява, че границите по кадастралната карта са идентични с отразените в кадастралния план от 2000 г. Налице е обаче разминаване между границите на процесния имот с ид.№ *** и границите, нанесени в плана от 1977 г. и 1988 г. (комбинирана скица № 1 към допълнителното заключение, скица № 6). При оглед на място и измервания на граничните точки на имота с пл.№ * вещото лице е установило, че има изградена ограда с пояс от каменна зидария на височина от около 40 см., видимо стара, и бетонови колове с оградна мрежа. В източния край на имота се намира изградена с тухли дворна тоалетна. Според вещото лице тази тоалетна (клозет) е изградена на основание издадено на 30.04.1964 г. разрешение за строеж (приложение № 4 от заключението). Същата е била отразена в протокол за делба от 08.03.1971 г. като част от дял първи, предоставен на Г. И. В. (приложение № 5 от заключението). Според вещото лице тази тоалетна не е заснета в плановете от 1977 г. и 1988 г. Същата е заснета за първи път в кадастралния план от 2000 г. С допълнителното заключение на СТЕ е установено, че непосредствено до материализираната източна граница на процесния поземлен имот с ид.№ *** се намират тоалетна, дворна чешма и водомерна шахта, които съответстват на описаните в протокола за делба. Според вещото лице тези обекти са описани в протокола за делба от 1971 г., но поради непълнота не са били отразени в границите на имот * плана от 1977 г., като тази непълнота е пренесена и в плана от 1988 г. Обсъдени са изложените във въззивната жалба оплаквания досежно изготвената в хода на първоинстанционното производство съдебнотехническа експертиза и е прието, че когато допуска експертиза, съдът е длъжен да посочи материалите, които се предоставят на вещото лице – кои документи и кои вещи или лица трябва да бъдат огледани. В настоящия случай при назначаването на експертизата първоинстанционният съд е препратил към формулираните от страните задачи, за изпълнението на които на вещото лице е възложено да направи оглед и замерване на място, както и запознаване с предходните планове и с преписката по изменение на КК и КР. Посочените във въззивната жалба и приложени към заключението разрешение за строеж и протокол за делба са непосредствено свързани с направените от вещото лице при огледа на място констатации, поради което като неоснователни са определени наведените от Община Пловдив оплаквания във връзка с позоваването от първоинстанционния съд на тях.

От правна страна е прието, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е специален положителен установителен иск за собственост. В тежест на ищеца по него е да докаже, че е придобил правото на собственост по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи и към момента на предявяване на иска е собственик на недвижимия имот, за който твърди в одобрената кадастрална карта да не е заснет като самостоятелен или да е заснет с граници, несъответстващи на действително притежаваното правото на собственост. В тази връзка, доколкото доказателствената тежест е върху ищеца, за неоснователно е счетено оплакването, че ответниците не са доказали правото си на собственост върху спорната площ. Твърдението в исковата молба е, че процесната площ от 49 кв.м. е публична общинска собственост и неправилно е заснета като част от имота на ответниците. Правото си на собственост ищецът основава на § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗМСМА. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която разпоредбата на § 7 ПЗР ЗМСМА има за цел обособяването на общинската собственост от съществувалата до влизането на закона в сила общодържавна и преминаването в собственост на общините на изброените видове обекти, които са съществували към момента на влизане в сила на закона – 17.09.1991 г. В случая ищецът претендира, че процесната площ, неправилно приобщена към имота на ответниците, е представлявала част от улична територия на [улица]. От доказателствата по делото извод за наличието на подобно отреждане към момента на влизане в сила на ЗМСМА, съответно за фактическо ползване на процесната площ съобразно това предназначение, не може да се направи. Вещото лице е проследило изменението на регулационните планове и се установява, че в КРП от 1988 г., а и в предхождащите го планове от 1954 и 1977 г., се предвижда урегулиране само на [улица], като уличната регулация не предвижда отваряне на [улица]. Не се установява процесната площ да е била отредена за улица или да е била част от [улица]и поради това да е представлявала държавен имот, който от момента на влизане в сила на закона да е преминал в собственост на общината. От друга страна, по делото са събрани доказателства, от които може да се заключи, че процесната площ е част от имота на ответниците. Съгласно заключението на СТЕ в имота се намират тоалетна, дворна чешма и водомерна шахта, съответстващи на описаните в протокола за делба от 1971 г., по силата на който съпругът на наследодателката на ответниците, който е неин праводател по договора за покупко-продажба от 1981 г., е получил самостоятелен дял от съсобствен недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], като поради непълнота тези обекти не са били отразени в границите на имот * плана от 1977 г., която непълнота е пренесена и в плана от 1988 г. На следващо място е прието, че в случая промяната на уличната регулация по плана за регулация, приет с Решение № 172 от 17.05.2007 г., предвиждащата отчуждаване на част от имот пл.№ * – по точките 1,2 и 9,10 /скица № 5 от заключението/, се явява ирелевантна, доколкото обособяването на общинската собственост на процесното основание е обусловено от изисквания, които трябва да са налични към точно определен момент. Още повече, че по делото няма данни да е проведена процедура по отчуждаване на тази част от имота.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните ?”

2. „Задължен ли е въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение, да мотивира и обоснове решението си като отговори на всички наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна при постановяване на решение ?”

3. „Длъжен ли е в преценката си за допусната грешка при заснемане на поземлен имот в кадастралната карта съдът да изследва и да обоснове правните си изводи с прилагането на предходни, одобрени преди одобряване на кадастралната карта, регулационни планове и трансформацията на регулационните граници в имотни ?”.

Поддържа се противоречие с практиката на ВКС: Решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр.д.№ 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д.№ 166/2011 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 286 от 07.11.2011 г. по гр.д. № 1242/2009 г. на ВКС, I г.о. – във връзка с първите два въпроса, както и ТР № 4 от 07.07.2010 г. по тълк.д.№ 4/2009 г. на ВКС, ОСГК и т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК – във връзка с третия въпрос.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Първите два въпроса, формулирани в изложението в контекста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обобщават оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което не обективират общо основание за допускане на обжалването. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос следва да е конкретно формулиран и да е от значение за изхода по конкретното дело, да произтича от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, но не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая изложеното от касатора в подкрепа на питанията не кореспондира с данните по делото, доколкото въззивното решение съдържа мотиви, в които са изложени изводите на съда досежно релевантните за спора факти, формирани въз основа на извършен задълбочен анализ на събраните по делото доказателства. Задължението на съда е да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като се обоснове кои кредитира и защо. Именно по този начин е процедирал въззивният съд, излагайки съображенията си, поради които е възприел като обосновано заключението на СТЕ. Съдебното решение е постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, с което са удовлетворени изискванията на закона и константната практика по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, а несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

Третото питане отговаря на изискванията към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не се констатира да е налице противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната. Въззивното решение е постановено при стриктно съблюдаване на разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК относно характера на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, подлежащите на установяване обстоятелства и моментът, към който се преценява съществуването на претендираното право. Позоваването на ТР № 4 от 07.07.2010 г. по тълк.д.№ 4/2009 г. на ВКС, ОСГК е без каквато и да е връзка с настоящия казус, доколкото в предмета на делото не е включено извършването на преценка за валидността на договор за замяна на недвижим имот по чл. 222 - 223 ЗЗД, сключен между общината и физическо лице, имащ за предмет на една от насрещните престации недвижим имот, който е публична общинска собственост, когато разпореждането е извършено не от общината, а от лице, което не е собственик на този имот. Поради отсъствието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, въпрос № 3 не обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на обжалването.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация И. Г. В. направените разноски за защита в настоящото производство - сумата 1 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съгласно т.ІІ.1 и т. ІІ.2 от ДПЗС от 04.03.2021 г. (л. 38).

Ответникът по касация П. Г. В. не е направил разноски, а дължимото възнаграждение за неговия особен представител в размер на сумата 500 лв. е внесено авансово по сметка на ВКС.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.