Определение № 1888 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 251/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 214/21.06.2022 г. по в. гр. д. № 95/2022 г. Смолянският окръжен съд е потвърдил решение № 47/23.11.2021 г. по гр. д. № 17/2021 г. на Районния съд - Чепеларе, с което е признато за установено по отношение на М. Д. Т., „К. П.“ ООД [населено място], Й. Ц. Р., Д. Г. Р., Ц. Г. Р., И. М. Г. и С. М. Г., че С. П. П. и Т. П. П. - З. са собственици на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор 80371.174.21 по КК на [населено място] с площ от 2 000 кв. м., находящ се в м. „Пампорово“, с начин на трайно ползване друг вид ливада, при посочени граници.

Касационната жалба срещу въззивното решение е подала ответницата М. Д. Т., която счита същото за неправилно- основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.

На първо място обосновава довод за противоречие на въззивното решение с решение № 438/19.05.1999 г. по гр. д. № 110/1999 г., решение № 619/21.10.2002 г. по гр. д. № 185/2002 г., решение № 860/02.10.2008 г. по гр. д. № 3049/2007 г. и решение № 373/17.10.2008 г. по гр. д. № 2272/2007 г., всичките на ВКС, I-во г. о., че не може да породи правни последици едно завещание, което е направено срещу задължение за издръжка и гледане, т. е. когато е налице насрещна престация.

На второ място поставя въпросите:

1. При тълкуване нормата на чл. 20 ЗЗД в съответствие с всички събрани по делото доказателства, в кой случай е нарушен безвъзмездният характер на саморъчното завещание, респ. е налице нищожност на същото;

2. За критериите и тълкуването на волята на завещателя при определянето на това какъв характер има саморъчното завещание- универсален или частен.

В касационната жалба се позовава на решение № 14/24.04.2014 г. по гр. д. № 1398/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., и на решение № 276/05.03.2014 г. по гр. д. № 2959/2013 г., решение № 268/29.09.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г., решение № 578/19.07.2004 г. по гр. д. № 198/2004 г., решение № 29/02.02.2004 г. по гр. д. № 567/2003 г. и решение № 120/18.03.2005 г. по гр. д. № 761/2003 г., всичките на ВКС, I-во г. о.

От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; останалите не са подали отговори.

Касационна жалба е подадена и от „К. П.“ ООД [населено място] с искане същото да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя въпросите:

1. Дали е длъжен съдът да обсъди и да оцени всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да прецени всички относими доказателства и доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви във връзка с тях - по този въпрос въззивното решение според касатора противоречи на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на конкретно посочени решения на състави на ВКС.

За да мотивира този въпрос, касаторът сочи, че от всички писмени доказателства по делото въззивният съд е посочил единствено завещателното разпореждане, решението на поземлената комисия от 1999 г., н. а. № 64/2006 г. и решение № 167/22.12.1999 г. по гр. д. № 72/1999 г. на Чепеларския районен съд, но дори и те не са ценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и с оглед доводите и възраженията на страните;

2. Дали е универсално или е частно завещание, което няма за предмет цялото движимо и недвижимо имущество на завещател, както и не включва авторските му права - според касатора налице е противоречие с приетото в решение № 268/29.09.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на ВКС, I-во г. о., макар въззивният съд да се е позовал на него;

3. Следва ли сънаследник да отблъсква владението на останалите сънаследници по закон и по завещание и да им демонстрира да е преобърнал владението си от съсобствени-съвладелец в съсобстветник-владелец, когато останалите сънаследници никога не са проявили желание да владеят имота или да получават плодовете от него - по този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

От ответницата М. Д. Т. е получен писмен отговор със становище, че касационната жалба е допустима и основателна; според Й. Ц. Р., Д. Г. Р. и Ц. Г. Р. не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; от ищците по делото е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване; останалите не са подали отговори.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочени са срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, жалбите отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са допустими.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че с решение № 1047/08.02.1999 г. на поземлената комисия [населено място] са наследниците на Д. Р. К. е възстановен в стари реални граници недвижим имот № 174021, съставляващ ливада от 1.999 дка в м. „Пампорово“.

Ищците се позовават на саморъчно завещание от 20.02.1992 г., оставено в тяхна полза от един от наследниците на Д. Р. К. - Р. Д. Р., който е починал на 29.10.1997 г. като разведен без деца и е наследен от своя брат Г. Д. Р., починал на 21.12.1997 г. като неженен без деца. Наследници по закон на последния са ответниците по иска - физически лица, като правата на ответницата М. Д. Т. възлизат на 1/8 ид. ч.

С н. а. № 82/20.11.2020 г. за замяна М. Т. е прехвърлила на ответното дружество 1/4 ид. ч. от спорния поземлен имот.

В защитата си по същество срещу предявения иск ответницата Т. е въвела възражения за нищожност на завещанието, което според нея следва да се определи като завет, поради липса на едностранност и безвъзмездност на завещателното разпореждане, като противоречащо на закона и морала с оглед направеното разпореждане за бъдещи грижи, и за придобиване на процесния имот на оригинерно основание - изтекла в нейна полза придобивна давност.

Въззивният съд е приел, че завещанието не е нищожно на основание чл. 42, б. ”в” ЗНсл, защото не съдържа мотив, противен на закона, нито разпореждания, противоречащи на безвъзмездния характер на завещателния акт. Завещателят е мотивирал своя акт в полза на ищците с благодарността си към тях за поведението им към него преди съставяне на завещанието, затова, че няма наследници със запазена част и като деца на негови роднини - семейство М. и П. П., с които живее заедно от 1978 г., които са направили всичко, за да бъде животът му спокоен, приятен, с характер на домашен уют, даващ му пълна възможност да изпълнява необезпокояван от нищо при изпълнение неговата научна и тежка онкологично-професионална дейност, както и за оказваната му постоянна, неоценима, всеотдайна помощ от ищците при гледането и контролирането на неговия болен брат, поставен под пълно запрещение, без чиято помощ щял да бъде напълно парализиран и да не може да осъществява професионалната си дейност. Съдът е посочил, че на наследника по завещание не се вменяват тежести с възмезден характер за в бъдеще - например задължение за гледане и издръжка на завещателя, за финансиране на негова дейност, в каквато насока са оплакванията в жалбите. Когато завещанието е извършено поради положени в миналото грижи или заради такива, които се полагат към момента на съставяне на акта, това е само морален мотив за извършване на завещателното разпореждане, който не противоречи на закона и добрите нрави, нито създава предпоставки за нарушаване безвъзмездния характер на завещателния акт.

Въззивният съд е приел, че завещанието е универсално. Позовал се е на съдържанието му, според което завещателят прави разпореждане с имуществото, което ще притежава към момента на неговата смърт - както движимото, така и недвижимото, като изброяването на конкретно недвижимо имущество - бунгалото в курорта Пампорово, (местност Ардашлъ) с двор от 200 кв. м., имотите, оставени му в наследство от покойния му баща Д. Р. К., описани на негово име в договора за доброволна делба на наследници на Р. Д. К., заверен на 23.10.1947 г. от Чепеларския околийски съдия, рег. № 35, имотите оставени му в наследство от неговата майка Е. Г. Р., вписани на нейно име в договора за доброволна делба на наследниците на Г. Н. Н. (Даскала), заверен на 15.09.1955 г. от председателя на Чепеларски народен селски съвет с рег. № 146, не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността. Посочването на бунгалото и имотите, оставени в наследство от родителите му, представлява примерно изброяване на имотите и движимостите, които се включват в наследството му. Примерното изброяване не може да елиминира изразената изначално воля на завещателя, че иска да завещае цялото си имущество на ищците по делото, като елиминира по този начин и изключи от правото да го наследят всички останали други негови наследници. Волята и желанието на завещателя по ясен и недвусмислен начин е изразена в смисъл, че завещава цялото си наследство. Още в самото начало на завещанието същият заявява, че завещава по равно на Т. П. и С. П. цялото движимо и недвижимо имущество, което ще притежава към момента на смъртта си. Акцентът се поставя не само върху имуществото, което има към момента, но и за онова имущество, което евентуално ще има към момента на смъртта си, т. е. волята на завещателя е да завещае цялото си имущество към момента на откриването на наследството. Волята е ясна, недвусмислена и категорична, а именно цялото му наследство, представляващо съвкупност от имуществени права, да се трансформира и съсредоточи в двамата ищци. Тези данни по делото предпоставят извода, че към момента на смъртта си Р. Р. се е разпоредил с цялото имущество, за което има данни, че е притежавал, като извършеното завещателно разпореждане по своя характер се явява общо (универсално) и придава в полза на лицата, за които е направено, качеството на наследници по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗНсл.

Като е приел, че завещанието е универсално, а не е завет, въззивният съд е приел за неоснователен довода на ответницата Т., основан на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗНсл, за недействителност на завета по отношение на вещи, които към момента на откриване на наследството не са принадлежали на наследодателя. В тази насока въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд, което е подкрепил и със свои мотиви, че съгласно ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС нормата на чл. 90а ЗНсл не се прилага по отношение на универсални завещателни разпореждания, включващи земеделски земи, чиято собственост се възстановяван по ЗСПЗЗ, щом споровете не са разрешени с влязло в сила решение до 16.03.1996 г., когато в сила е влязло решение № 4/27.02.1996 г. на Конституционния съд на РБ. Универсалните завещателни разпореждания, щом са валидни и отговарят на изискванията на закона, произвеждат действие и по отношение на земеделски земи, реституционната процедура по отношение на които не е приключила към момента на откриване на наследството. Такъв е и настоящият случай, при който съдът е приел, че завещанието е универсално и легитимира посочените в него лица като наследници на завещателя и собственици на 1/2 ид. ч. от възстановения след откриване на наследството му спорен по делото поземлен имот.

За неоснователно въззивният съд е приел правопрекратяващото възражение на ответницата Т. за придобиване по давност на 1/8 ид. ч. от спорния имот, който според нея е собственост на наследниците по закон, както и твърдението, че не й е известно завещанието, оставено от Р. Р.. С констативен нотариален акт за собственост № 64, том ІV, рег. № 3316, дело 652/2006 г. М. Т. и нейни родственици са признати за собственици на недвижим имот, като сред документите, послужили за издаване нотариалния акт, е и оспореното завещание. И макар Т. да възразява, че не е сред инициаторите за издаването му, без да е подписала в качеството й на правоимащ молбата за издаването му до нотариуса, нотариалният акт не би бил издаден. Индиция за знание е и вписването на нотариалния акт в Службата по вписвания, още повече, че според св. Б. бащата на Т. - Д. Р., също бил запознат със завещанието – обстоятелство, установено и от подписаната въззивна жалба съвместно от Д. Р., Т. П. - З., С. П. и И. С., срещу решение № 167/22.12.1999 г. по гр. д. № 72/1999 г. на Чепеларския районен съд. Въззивният съд е посочил, че 1/2 ид. ч. от възстановения през 1999 г. имот е предмет на завещателното разпореждане в полза на ищците като собствена на завещателя Р. Р., а останалата 1/2 ид. ч. е собствена на неговия брат Г. Д. Р. и като такава - съсобствена на неговите наследници по закон, в т. ч. и бащата на ответницата, който спрямо завещаната част се явява държател. Съдът е приел, че няма данни бащата на М. Т., който до смъртта си през 2002 г. е косил имота, както и самата тя, да са манифестирали спрямо ищците промяна в намерението си да своят техните идеални части, както и да са отблъснали тяхното владение, още повече, че самата ответница не е доказала владение върху имота - обстоятелството, че след смъртта на баща й св. К. карал веднъж сина й П. и брат й Г. да косят ливадата, за да продадат сеното, не означава, че до знанието на ищците са доведени по някакъв начин действия на такова манифестиране и отблъскване на владението.

При така установената фактическа и правна обстановка въззивният съд е заключил, че с договора за замяна от 2020 г. вместо с притежаваната от нея 1/8 ид. ч. ответницата Т. се е разпоредила с 1/4 ид. ч., т. е. с повече права, отколкото има.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, като съображенията за това са следните:

По касационната жалба на М. Д. Т.:

Трайната съдебна практика на ВС и ВКС, включително и тази, на която жалбоподателката се позовава, приема, че една от хипотезите за нищожност на завещателното разпореждане на основание чл. 42, б. „в“ ЗНсл е, когато мотивът, формирал волята на завещателя, е той да бъде гледан и издържан от лицето, на което завещава. В този случай завещанието се прави с оглед на бъдеща имуществена облага, която не е била дадена от ползващия се от завещанието до момента на съставяне на завещанието, т. е. вменява се задължение за гледане и издържане на завещателя за времето след съставянето на завещанието. Възлагането на такива задължения с материален еквивалент води до изгубване на безвъзмездния характер на завещанието и до неговата недействителност като противно на закона.

С тази съдебна практика въззивният съд изцяло се е съобразил. Волята на завещателя е тълкувана в съответствие със съдебната практика по чл. 20 ЗЗД, приложим съгласно чл. 44 ЗЗД и към едностранните волеизявления, каквото е завещателното разпореждане, като изводът, че завещанието не е нищожно, е мотивиран с категорично изразените в него благодарствен мотив и желание ищците по делото да бъдат възнаградени за оказаните до момента на съставяне на завещанието грижи, помощ и подкрепа за завещателя и за неговия брат, чийто настойник завещателят е. Обременяването на завещанието с тежест, каквато съставлява записът след смъртта на завещателя настойници на неговия брат да бъдат ищците, единият от които - С. П., е член заедно със своите родители на настойническия съвет, не води до нищожност на завещателното разпореждане, тъй като съгласно чл. 17, ал. 1 ЗНсл завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест. Съдържащото се във втория поставен от жалбоподателката въпрос по-общо питане в кой случай е нарушен безвъзмездният характер на саморъчното завещание, предполага посочването на конкретни примери, което е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, а и всеки случай на позоваване на нищожност на завещателно разпореждане в хипотезата на чл. 42, б. „в“ ЗНсл изисква извършването на конкретна преценка на съдържанието на завещателния акт.

Въззивното решение съответства на съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава, по определянето на едно завещателно разпореждане като универсално или частно. За спазването на формирания от тази практика разграничителен критерий - какъв е обхватът на разпореденото със завещанието имущество, достатъчен в конкретния случай е записът, че завещателят се разпорежда както с движимото си имуществото, което ще притежава към момента на смъртта си, така и с недвижимото си имущество, като посочването на конкретни имоти не е достатъчно да квалифицира разпореждането като завет, доколкото съдебната практика приема, че няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които счита, че формират съвкупността. Освен това следва да се съобрази и липсата на данни по делото, както и на своевременно въведени твърдения, че наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието.

Не противоречи, а съответства на съдебната практика, посочена от жалбоподателката, и изводът в обжалваното решение за неоснователност на довода за недействителност на завещанието, основан на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗНсл, предвид характера на спорния имот като възстановена земеделска земя. Безспорна е съдебната практика, че правото на собственост върху земеделските земи се възстановява на собствениците или на техните наследници. Заветникът няма наследствено качество и съответно - качество на правоимащо лице по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, и затова не може да придобие такива земи по силата на завещателно разпореждане. В разглеждания случай тази практика е неприложима, тъй като завещателното разпореждане, ползващо ищците, не е частно, а универсално, и придава на облагодетелстваните лица наследствено качество.

Наличието на съдебна практика, на която въззивното решение съответства, изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.

По касационната жалба на „К. П.“ ООД [населено място]:

Задължителната и трайната съдебна практика на ВКС, част от която е посочена от касатора, приемат, че съдът, включително и въззивният съд като съд по съществото на спора, е длъжен при изграждане на своите фактически и правни изводи да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства по делото, които са от значение за спора, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, както и твърденията, доводите и възраженията на страните, направени при съблюдаване на преклузивните срокове, и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона; изпълнението на задълженията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Въззивното решение не противоречи, а съответства на тази съдебна практика. Доказателствата, относими за възникналия между страните материалноправен спор, както и противопоставените във връзка с тях възражения и доводи на страните, са възпроизведени с действителното им съдържание и са обсъдени детайлно от въззивния съд, а и касаторът не е посочил кои доказателства, възражения и доводи са останали необсъдени и какво е тяхното значение за разрешаване на спора. Мотивите към обжалваното решение са ясни, разбираеми и непротиворечиви. Изводите досежно правните последици на всеки един от установените по делото правнорелевантни факти са последователни и логически обосновани, като въз основа на извършения цялостен анализ е прието, че ищците се легитимират за собственици на претендираната идеална част от спорния имот на поддържаното от тях основание. Изводът за универсалния характер на завещателното разпореждане, от което ищците черпят права, е формиран при тълкуване волята на завещателя съобразно критериите, утвърдени в съдебната практика, част от която е посоченото от касатора решение на състав на ВКС. Както вече бе посочено във връзка с поставените от жалбоподателката Т. въпроси, липсват своевременно въведени твърдения, че наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието - доводът, че завещанието не включва авторски права, е въведен едва в касационната жалба на „К. П.“ ООД, а апартаментът в [населено място], [улица], е част от описаното в завещанието имущество. В съответствие със съдебната практика е и изводът на въззивния съд по приложението на придобивния способ, на който се е позовала жалбоподателката Т.. С ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС; тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение; тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Такава е хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, доколкото по делото е установено, че с възстановяването на спорния имот по реда на ЗСПЗЗ е възникнала съсобственост между ищците като ползващи се от завещателното разпореждане на Р. Р., от една страна, и наследниците на Д. Р., от друга страна - при наследяването, като общо правоприемство, владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, дори и само един от тях да остане в наследствения имот и при незаявено от останалите желание да го ползват и да получават плодове от него. А доколкото установеното по делото еднолично получаване на добиви от съсобствения имот не е равнозначно на отнеме владението на останалите съсобственици и недопускане те да го ползват съобразно идеалните си части, и предвид данните по делото, че наследниците на Д. Р., един от които е наследодателят на жалбоподателката Т. - праводателка на касатора „К. П.“ ООД, са били запознати с наличието на завещанието, то не може да се приеме, че упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой, така че той е станал владелец на идеалните части на останалите и да не е необходимо последващо манифестиране на промяна в намерението.

При така установеното съответствие на въззивното решение със съдебната практика основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата на „К. П.“ ООД, заявили такова искане, следва да се присъдят разноски по водене на делото във Върховния касационен съд, както следва: на Т. П. П. - З. и С. П. П. - в размер на по 500 лева по договори за правна защита и съдействие от 20.09.2022 г., а на Й. Ц. Р., Д. Г. Р. и Ц. Г. Р. - в размер на 1 500 лева по договор за правна защитна и съдействие серия СМ, № [ЕГН]/02.12.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.