Определение № 60132 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3935/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 13636/2.08.2021 г., подадена от Е. Р. С. и Л. К. С., чрез адвокат А. Л., срещу определение № 1390 от 28.05.2021 г. по ч. гр. д. № 1301/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане от 5.03.2021 г. по гр. д. № 2694/2021 г. на Софийски градски съд в частта му, с която е върната исковата молба, подадена от Е. Р. С. и Л. К. С. по отношение на исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД, предявени срещу съдия М. Г. и съдия Е. С. от Районен съд - Дупница. Въззивният съд е изложил, че с исковата молба са предявени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, с които се претендира от М. Г. и Е. С. солидарно сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от действия и бездействия на ответниците, сторени в качеството им на съдии в Районен съд - Дупница. Апелативен съд - София е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ, предявеният иск е недопустим. Посочил е, че при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. В исковата молба и в уточняващите молби ищците твърдят, че претърпените от тях вреди, чието обезщетяване се претендира, са в резултат на действия и бездействия на всеки от ответниците, извършени по служба, в качеството им на съдия. Въззивният съд е посочил, че в случая не е налице твърдяното от жалбоподателите нарушение на чл. 13 ЕКПЧ, тъй като с разпоредбите на вътрешното ни законодателство е уреден редът за ефикасна защита на правата на ищците, предвидени в Конвенцията, с оглед на което разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ не противоречи и не се дерогира от разпоредбите на ЕКПЧ. Преценката за допустимостта на предявените искове съставлява задължение на съда, вменено му от принципа на служебното начало - чл. 7, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил, че така предявените искове са изначално недопустими, поради липсата на надлежна пасивна легитимация на ответниците и преценката за тяхната допустимост не зависи от установяването на твърдените в исковата молба и в допълнителните уточняващите молби факти, което да налага събирането и преценката на ангажирани по делото доказателства. Жалбоподателите намират обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно. Твърдят, че ЕСПЧ приема, че принципно е допустимо да се търси индивидуална отговорност от съдиите за постановени техни решения на национално ниво. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърдят, че в случая обжалваното определение е в противоречие на практиката на ВКС, която приема, че ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът не може прекрати производството по делото на основание чл. 130 ГПК преди това. Формулират следния въпрос: Изначално недопустим ли е осъдителен иск за вреди (имуществени и неимуществени) срещу национален съдия, във връзка с постановените от него съдебни актове и/или предприети от негова страна действия и бездействия по повод осъществена правораздавателна дейност, по отношение на които не е извършен инстанционен контрол, които ищецът по иска твърди, че са го увредили, тъй като е нарушено правото му на защита. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира жалбата, с която е сезиран, за допустима. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията на съда за това са следните: Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касаторите въпрос е обуславящ изхода на делото, доколкото засяга въпроса за това дали функционалният имунитет на магистрат се свързва с допустимостта или с основателността на иск срещу съдия за вреди, настъпили при изпълнение на служебните му задължения. Не е налице обаче наведеното специално основание, а именно да е решен в противоречие на практиката на ВКС. Налице е константна непротиворечива практика на касационния съд, съгласно която функционалният имунитет на съдията корелира с пасивната му процесуална легитимация по такъв иск, така с допустимостта на процеса, и като такава се преценява само по твърденията, изложени в исковата молба, без да е необходимо да се събират каквито и да е доказателства в тази насока, предвид че искът е изначално недопустим (в този смисъл определение № 271/10.04.2012 г. на ВКС, III г. о. по ч. гр. д. № 176/2012 г., определение № 146/17.03.2011 г. на ВКС, IV г. о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348/ 6.06.2011 г. на ВКС, IV г. о. по ч. гр. д. № 433/2010 г.). Такива искове подлежат на прекратяване от съдилищата, без споровете да се разглеждат по същество, като възможността на пострадалите да получат обезщетение за причинени вреди от незаконосъобразни служебни действия на лицата, ползващи се с функционален имунитет, е чрез насочване на исковете срещу съответните правозащитни органи. Доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, преценката за допустимостта на иска в хипотезата на липса на процесуална легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата му молба. В допълнение следва да се посочи, че за да се ангажира отговорността на съдия, прокурор или следовател, в исковата молба следва да се твърди, че е извършено престъпление по служба, установено с влязла в сила присъда или с решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. Гражданският съд не може да се произнася по наличие или отсъствие на престъпни обстоятелства, извън случаите на чл. 124, ал. 4 и ал. 5 ГПК (в този смисъл определение № 425/18.09.2017 г. по ч. гр. д. № 3490/2017 г. на ВКС, IV г. о., определение № 16/13.01.2020 г. по ч. гр. д. № 3950/2019 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Такава хипотеза в случая не е налице, тъй като липсват изложени твърдения за извършено престъпление по служба от ответниците, установено с влязла в сила присъда или с решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение