Определение № 174 от 29.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 653/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Валмар Ойл“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез прецесуалния му пълномощник, срещу решение № 1506 от 06.11.2020 г., постановено по в.т.д. № 2170/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, ХV състав, с което е потвърдено решение № 553 от 13.04.2020 г. по т.д. № 1547/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-1 състав. С последното са били отхвърлени изцяло предявените от „Валмар Ойл“ ЕООД срещу Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ (ДППИ) в условията на евентуалност искове: по чл. 55, ал. 1, предл. І ЗЗД; по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД и по чл. 59 ЗЗД за заплащане на главница в размер на 200 968.13 лв., явяваща се заплатена при начална липса на основание сума от събрани тонажни корабни такси за периода от 30.08.2010 г. до 04.01.2016 г., респ. претърпени имуществени вреди от противоправното поведение на ответната страна по събиране на тонажни корабни такси за посочения период, респ. сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил при събиране на тонажни корабни такси за същия период. Отхвърлени са и акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 57 560.97 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 07.04.2013 г. – 07.04.2016 г. В касационната жалба се релевират подробни доводи, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че таксите са правомерно събирани по основание и размер при осъществен достъп на корабите на ищеца до пристанището. Според касатора от разпоредбата на чл. 103в, ал. 5 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България (ЗМПВВППРБ), в съответните за процесния период редакции, еднозначно следва, че корабната тонажна такса се събира в зависимост от това, дали ДППИ е „обезпечило достъп до пристанищата за обществен транспорт с регионално значение чрез поддържане на акваторията и подходните канали към тях“, в което се изразява и дължимата насрещна престация на ДППИ. Сочи, че ако ДППИ, както било установено по делото, не е предоставяло подобна услуга, то не може и да събира насрещните такси за обезпечаването на дейността си във връзка с тази услуга, още повече, че заради пясъчните наноси в подходния канал ИА „Морска администрация“ е намалила газенето на влизащите в пристанището кораби. Касаторът намира за несъответен на закона, на съдебната практика и на правната доктрина и извода на въззивния съд, че за процесния период Тарифата за пристанищните такси, събирани от ДППИ, е била действащ подзаконов нормативен акт и че обявяването на нищожността на разпоредби от Тарифата действа занапред. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено, а предявените искове – уважени, с присъждане на сторените разноски за инстанционното разглеждане на спора. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване на въззивното решение е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. І ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. Следва ли разпоредбата на чл. 103в от ЗМПВВППРБ в редакцията й преди нейното изменение с ДВ, бр. 28 от 2013 г., да се тълкува в смисъл, че корабната тонажна такса следва да се дължи само когато ДП „Пристанищна инфраструктура“ е осъществявало дейности и е извършвало разходи, свързани с обезпечаване на достъпа до пристанището за обществен транспорт с регионално значение, чрез поддържане на акваторията и/или подходните канали към него посредством драгиране?; 2. В какво се изразява насрещната престация на ДП „Пристанищна инфраструктура“, дължима срещу събрани корабни тонажни такси?; 3. В рамките на гражданско/търговско правоотношение, възникнало между ДП „Пристанищна инфраструктура“ и корабопритежател във връзка с посещение на кораб на последния в пристанището за обществен транспорт с регионално значение, когато корабопритежателят е платил корабни тонажни такси, а ДППИ не е извършило каквато и да било дейност по поддръжка на акваторията и подходния канал към пристанището, налице ли е хипотезата на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД?; 4. При условие че ДП „Пристанищна инфраструктура“ не е извършвало дейности и разходи, свързани с обезпечаването на достъпа до пристанище за обществен транспорт с регионално значение „Бургаски корабостроителници Южен кей – Л“ и до всяко друго пристанище за обществен транспорт с регионално значение в процесния период, представляват ли събраните корабни тонажни такси данък, който не е установен по размер в закон съгласно чл. 60, ал. 2 от Конституцията на Република България?; 5. Длъжен ли е гражданският съд да се произнесе инцидентно по валидността на Тарифата за пристанищните такси, събирани от ДППИ, в частта й за размера на корабните тонажни такси, събирани от корабопритежателя за посещение на кораба в пристанище за обществен превоз с регионално значение, когато ВАС не се е произнасял по валидността на подзаконовия нормативен акт или се е произнесъл по валидността на акта след периода, за който са събрани процесните корабни тонажни такси? и 6. Какви са последците при прогласяване на нищожност на подзаконовия нормативен акт в рамките на инцидентния контрол, осъществен от гражданския съд, по отношение на фактическия състав на неоснователното обогатяване и на правните изводи за основателността на предявения иск? По въпроси от № 1 до № 3, вкл., и по въпроси №№ 5 и 6, касаторът твърди наличието на допълнителната селективна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържайки, че те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на формулирания четвърти въпрос се поддържа, че същият е решен в противоречие с акт на Конституционния съд на Република България, а именно: Решение № 10 от 26.06.2003 г. по к. д. № 12/2003 г. Бланкетно се въвежда и наличие на самостоятелното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник. Ответникът по касация поддържа липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по съществото на спора – неоснователност на касационната жалба. Счита, че корабите на ищеца многократно и безпрепятствано са посещавали пристанището през целия процесен период – т.е. достъпът до него е бил обезпечен, а дейностите по поддръжка на акваторията и драгиране не се извършват непрекъснато и постоянно, а периодично и при възникване на необходимост от това, поради което процесните пристанищни такси са начислени и събрани на валидно правно основание. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждеие. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационна проверка съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд е приел, че Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ е юридическо лице по смисъла на чл. 62, ал. 3 ТЗ, образувано със ЗМПВВППРБ, на което Държавата е предоставила имущество – публична и частна държавна собственост, определено с решение на Министерския съвет, за изпълнение на дейността му, свързана с управление на пристанищната инфраструктура и другите дълготрайни активи на пристанищата за обществен транспорт с национално значение. Създадено на основата на имущество – държавна собственост, ДППИ управлява това имущество за постигане на определените с акта за създаването му цели. Съгласно чл. 103 от ЗМПВВППРБ пристанище за обществен транспорт е всяко пристанище, в което се извършват срещу заплащане пристанищни услуги и други съпътстващи дейности от/на кораби и сухоземни транспортни средства, което е достъпно без ограничение за всички кораби и товари, а Предприятието стопанисва и управлява инфраструктурата на пристанищата с национално значение, но същата по вид дейност може да се извършва от други, несвързани с Държавата субекти. Събирането на такси законодателят е регламентирал в чл. 103в, ал. 1 от ЗМПВМППРБ, като е предвидил, че корабите, с изключение на военните, които посещават пристанищата за обществен транспорт с национално значение, заплащат пристанищни такси преди отплаването на кораба от пристанището и включват: 1. канални такси; 2. тонажни корабни такси; 3. линейни кейови такси; 4. светлинни такси; 5. такси за приемане и обработване на отпадъци-резултат от корабоплавателна дейност. Същите се събират от ДППИ и се разходват за обезпечаване на достъпа до пристанищата за обществен транспорт с национално значение, включително за покриване на разходите за изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, драгирането и увеличаването на максималната дълбочина на водата. Таксите по ал. 1, т. 5 се и разходват за приемане и обработване на отпадъци – резултат от корабоплавателна дейност. Според въззивния съдебен състав, безспорно между страните е, че за периода от 30.08.2010 г. до 04.01.2016 г. притежаваните от ищеца кораби „Емона“, „Комет“, „Джъмбо 2“, „Вогобалт 248“, „Хера“, „Ст. Катриен“, „С Филип“ и „Созопол 1“ са извършили многократни посещения на пристанище за обществен транспорт с регионално значение „Бургаски корабостроителници Южен кей – Л“. Събираните пристанищни такси от корабите, които посещават пристанища с национално значение, се събират за ползването на пристанищната инфраструктура, която е държавна собственост – чл. 103в, ал. 2 ЗМПВМППРБ. Основание за плащането на таксите в полза на държавното предприятие в случаите на чл. 103в, ал. 5, предл. 1 ЗМПВМППРБ са направените от предприятието разходи за обезпечаване на достъпа до пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и до пристанищата по чл. 107 - 109 от същия закон чрез поддържане на акваторията или подходните канали към тях, като таксите не постъпват в държавния бюджет, а формират приходи на държавното предприятие. Изхождайки от тези съображения, съставът на въззивния съд е намерил за неоснователен главният иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Посочил е, че за успешното му провеждане ищецът е следвало да докаже заплащането на тонажни корабни такси за процесния период при изначална липса на основание. В тази връзка е констатирал, че през спорния период са действали две редакции на чл. 103в, ал. 5 от ЗМПВВППРБ. Първата от тях е действала до изменението с ДВ, бр. 28 от 19.03.2013 г. и предвижда, че когато ДППИ обезпечава достъп до пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и до пристанищата по чл. 107-109 от закона чрез поддържане на акваторията или подходните канали към тях, както и когато собствениците на пристанищата по чл. 107-109 използват инфраструктурата на пристанища за обществен транспорт с национално значение, ДППИ събира таксите по ал. 1, т. 1, 2 и 4 от посочената разпоредба. В тези случаи линейните кейови такси се определят по размер и се събират от собствениците на пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и от собствениците на пристанищата по чл. 107-109 от ЗМПВВППРБ. Със следващата редакция, цитираната разпоредба предвижда ДППИ да събира таксите по ал. 1, т. 1, 2 и 4 за корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107-109 от закона и обезпечава достъп до тези пристанища чрез поддържане на средствата за навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната акватория. Линейните кейови такси се определят по размер, обявяват се публично и се събират от собствениците на пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и от собствениците на пристанищата по чл. 107-109. Според въззивния съд смисловото съдържание и на двете редакции е едно и също, като разликата е единствено в използваните изразни средства. Събирането на тонажна корабна такса и при двете редакции на чл. 103в, ал. 5 от ЗМПВВППРБ се извършва от ДППИ при обезпечен, т.е. осъществен достъп до пристанището за обществен транспорт с регионално значение, а начинът, по който се обезпечава достъпът, е разписан и в двете редакции, като в първата това е чрез поддържане на акваторията или подходните канали към тях, а във втората – чрез поддържане на средствата за навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната акватория. Решавашият съдебен състав е посочил, че задължението за заплащане на процесните такси е безусловно и се дължи във всеки случай, в който корабът е получил достъп до пристанище с регионално значение, а в конкретния случай въззивникът не е твърдял това да не се е случило. Като спорен в производството е откроен въпросът за действието на обявяването за нищожна на Тарифата за пристанищните такси, събирани от ДППИ, в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г. на Министерски съвет на чл. 1, ал. 3; чл. 2, ал. 6; чл. 3, ал. 3; чл. 4, ал. 7; § 2, т. 2, 10, 10а, 10б, 15, 18 от Допълнителните разпоредби и отмяната на същата Тарифа в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г. на Министерски съвет на чл. 2, ал. 1, ал. 4, ал. 5; чл. 3, ал. 1, ал. 4;, чл. 4, ал. 1; ал. 2, ал. 3, ал. 4, ал. 5; ал. 8, ал. 9; чл. 5, ал. 1, ал. 2, ал. 4; чл. 6; чл. 8; чл. 9 и чл. 10; чл. 11; чл. 13 и чл. 14а; чл. 18, чл. 19 и чл. 20 с Решение № 8928 от 22.07.2015 г. по адм.д. № 13212/2014 г. на ВАС, потвърдено с Решение № 424 от 14.01.2016 г. по адм.д. № 12915/2015 г. на петчленен състав на ВАС, което е обнародвано в Държавен вестник, бр. 9 от 02.02.2016 г. и е влязло в сила от деня на обнародването му. На този спорен въпрос съставът на въззивния съд е приел, че отговор е даден с Тълкувателно решение № 2/2014 г., постановено по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че прогласяването нищожността на подзаконов нормативен акт, какъвто несъмнено е и посочената Тарифа, има действие занапред, а компетентен съгласно разпоредбата на чл. 195 АПК да преуреди правоотношения по приключил или висящ съдебен гражданскоправен спор е административният орган. Изхождайки от това решение, и отчитайки, че между страните няма спор относно посещаване на процесното пристанище от корабите на въззивника, както и че основанието за плащане на тонажни корабни такси се съдържа в ЗМПВВППРБ, а Тарифата за пристанищните такси, събирани от ДППИ определя само техния размер, съдът е намерил, че спорните такси са били заплатени на валидно основание, поради което и предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. І ЗЗД е счетен за неоснователен. Съдът е препратил към решаващите си мотиви за отхвърляне на иска по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, касаещи изложените съображения, че ДППИ е събирало от въззивника тонажните корабни такси на валидно правно основание, поради което липсва един от елементите от сложния фактически състав на непозволеното увреждане – противоправно поведение от страна на ответника. С оглед това и доколкото платените такси не съставляват вреда, а дължимо заплатена такса за предоставена услуга, предявеният иск по чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД също е отхвърлен като неоснователен. Отново по съображения, че в конкретния случай не е налице и неоснователно преминаване на сумата в размер на заплатени тонажни корабни такси от ищеца към ответника, за неоснователен е намерен и субсидиарният иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че липсват основания за допускане на исканото касационно обжалване, предвид следното: Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационна проверка при очевидна неправилност, т.е. при наличие на особено тежки пороци на съдебния акт. Същите следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт /напр. при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен смисъл, при грубо нарушение на правилата на формалната логика/. В случая решението на Софийския апелативен съд не е засегнато от изброените пороци, поддържаното самостоятелно селективно основание не е и изрично аргументирано, поради което следва да се разгледат само формулираните по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК въпроси. Първите три въпроса, заявени по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обобщено се отнасят до това, дали съгласно чл. 103в ЗМПВВППРБ при посещение в пристанище корабопритежателят дължи тонажна корабна такса, само ако е доказано изпълнение на задълженията на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“, посочени в чл. 103в, ал. 5 ЗМПВВППРБ. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако се цели тълкуване на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. В случая правният въпрос е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но посочената от касатора правна норма е ясна и не се нужда е от тълкуване. Според законовата разпоредба, таксите са събират „за обезпечен достъп до пристанището“, а основанието за това е, че предприятието „поддържа акваторията или подходните канали“ към тези пристанища. Останалите задължения, описани като примерно изброяване на дейностите по обезпечаване на достъпа до пристанищата, включително за покриване на разходите за изграждане и поддържане на морски канали, външни защитни диги, докове, басейни, кейове, буйове, фарове, пристанищна инфраструктура, драгирането и увеличаването на максималната дълбочина на водата, посочват начина за „разходване“ на събраните такси. В този смисъл законодателната воля е за заплащане на такси за достъп до пристанище за обществен транспорт, което е имущество държавна собственост. Таксите се дължат при осъществен достъп до пристанището, а не са определени като възнаграждения за престиране на други насрещни услуги, изпълнението на които да подлежи на доказване във всеки конкретен случай. Основание за тези изводи е и последващото изменение на закона – ДВ, бр. 104/2020 г., според което таксите са безусловно дължими от „посещаващите пристанище за обществен транспорт кораби, с изключение на военните, и за опериращите в такова пристанище кораби“ и са определени като пристанищни такси за „ползване на пристанищната инфраструктура“. По същите съображения не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по четвъртия въпрос, вкл. и предвид липсата на позоваване на конкретен акт на Конституционния съд, който да дава разрешение на конкретния правен въпрос. Цитираното от касатора Решение № 10/2003 г. по к.д.№ 12/2003 г. на Конституционния съд не е свързано с аргументацията на въззивния съд и е коментирано от ВАС в Решение № 8928/22.07.2015 г. по адм.д.№ 13212/2014 г., относимо към поставените процесуални въпроси. Въпросите за нищожност на подзаконов нормативен акт, обявяването му за такъв от ВАС и инцидентния контрол в гражданския процес за валидност на акта не налагат произнасяне от ВКС по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед на конкретните обстоятелства по спора. На първо място, касаторът се е позовал на нищожност на Тарифата за пристанищните такси, без да обоснове връзката между размера на платените от него такси и конкретен порок на тази тарифа. На следващо място, развитите доводи са свързани изцяло с Решение № 424/14.01.2016 г. по адм.д.№ 12915/2015 г. на ВАС, 5-чл. състав, с което е оставено в сила Решение № 8928/22.07.2015 г. по адм.д.№ 13212/2014 г. на ВАС. С посоченото решение е обявена нищожността на Тарифата за пристанищните такси, събирани от ДППИ, в частта относно изменението с Постановление № 254 от 22.08.2014 г. на Министерския съвет на съответниразпоредби, вкл. разпоредбата на чл. 1, ал. 3, според която ДППИ събира канални, тонажни и светлинни такси от корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107 – 109 ЗМПВВППРБ и обезпечава достъп до тези пристанища, чрез поддържане на средствата за навигационно осигуряване, каналите и пристанищната акватория до границата на оперативната акватория, респективно в редакцията преди изменението през 2014 г., което е било предмет на произнасяне от ВАС, а именно: „Държавно предприятие "Пристанищна инфраструктура" събира канални, тонажни и светлинни такси от корабите, посещаващи пристанищата за обществен транспорт с регионално значение и пристанищата по чл. 107 - 109 ЗМПВВППРБ, в случаите, когато обезпечава достъп до тях чрез поддържане на акваторията или подходните канали, както и когато собствениците на пристанищата по чл. 107 - 109 използват пристанищна инфраструктура на пристанища за обществен транспорт с национално значение.“. В решение № 8928/22.07.2015 г. по адм.д.№ 13212/2014 г. на ВАС е прието, че чл. 103в, ал. 5 ЗМПВВППРБ е основание за събиране от ДППИ на канални, тонажни и светлинни такси за пристанищата с регионално значение и тези по чл. 107 – 109 от закона, но същият не делегира компетентност на МС да определи размера на тези такси, като на това основание е постановено решението по административното дело. Независимо от това изрично е посочено, че срещу задълженията на Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ по чл. 103в, ал. 5 ЗМЗПВВППРБ е предоставено правото му да събира таксите по чл. 103в, ал. 1, т. 1, 2 и 4 за корабите, които посещават пристанищата за обществен транспорт с регионално значение. Таксите са установени в ЗМПВВППРБ, а нищожността е обусловена единствено от липсата на компетентност на МС да определя размера на тези такси. По изложените съображения евентуалната нищожност на тарифата не е от значение за спора, доколкото ответникът по исковете е събрал такси, чиято дължимост е определена в закона и в предмета на спора не е бил включен въпросът за размера на тези такси. С оглед извършената преценка за неоснователност на искането за достъп до касация и съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника разноските за тази инстанция /юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 200 лв./. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на ІІ-ро отделение