Определение № 114 от 23.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 320/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на К. Г. К., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 452 от 09.11.2020 г. по ч.т.д. № 1930/2020 г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от К. частна касационна жалба срещу определение № 418 от 28.07.2020 г. по ч.т.д. № 322/2020 г. на Апелативен съд – Варна. С въззивното определение е потвърдено определение № 133 от 11.03.2020 г. по т.д. № 219/2019 г. на Окръжен съд – Добрич за прекратяване на производството по делото, образувано по предявен от К. К. против К. И. П., в качеството й на председател на СД на „Турист-Строй-комерс-99” АД, иск с правно основание чл.240а ТЗ с цена 5 000 лв. – част от вземане с общ размер от 325 000 лв. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, с искане за неговата отмяна. Частният жалбоподател счита, че постановеното от ВКС определение нарушава гарантирани конституционни права – правото на достъп до правосъдие и справедлив процес, както и основни начала на гражданското съдопроизводство. Сочи се, че предходният състав на ВКС е допуснал разширително тълкуване на чл.274, ал.4 ГПК, която разпоредба, според частния касатор, противоречи на: Хартата на основните права на ЕС, ДЕС, ДФЕС, Конституцията на Република България и на ГПК – Част първа, Глава първа. Освен това, частният жалбоподател счита, че в определението на апелативния съд, с което е потвърдено прекратяването на първоинстанционното производство на основание чл.129, ал.3 ГПК, правилно е указана възможността за касационното му обжалване. По делото не е постъпило становище от ответницата К. П.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите в частната жалба, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване преграждащо развитието на делото определение на съдебен състав на ВКС, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. За да постанови обжалвания процесуален съдебен акт, предходният съдебен състав на ВКС е съобразил, че предмет на обжалване с частната касационна жалба е определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение на първоинстанционен съд за прекратяване на производството по осъдителен частичен иск, с цена 5000 лв., за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от ответницата на търговското дружество в качеството й на член на съвета на директорите. Изведен е извод, че спорът е търговски по см. на чл.365, т.3 ГПК, а цената на иска е под предвидения в чл.280, ал.3, т.1 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела, поради което и с оглед разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК, въззивното определение не подлежи на касационно обжалване. Определението е валидно, допустимо и правилно. Становището на предходния съдебен състав на ВКС е напълно съобразено с понятието търговски спор по чл.365, т.3 ГПК, както и с императивните разпоредби на чл.280, ал.3, т.1, предл.второ, вр. с чл.274, ал.4 ГПК. Правилна е констатацията, че предмет на образуваното пред Окръжен съд – Добрич т.д.№ 219/2019 г. е иск, предявен по реда на чл.240а ТЗ за търсене на отговорност от член на съвета на директорите на „Турист-строй-комерс-99” АД, за вреди, причинени на дружеството. Предметът на материалноправния спор, регулиран от правилата на търговското законодателство, обуславя квалификацията на делото като търговско. С оглед вида на делото и паричната оценка на неговия предмет, следва да се приеме за законосъобразен изводът на предходния състав на ВКС за недопустимост на частната касационна жалба, въз основа на която е било образувано ч.т.д. № 1930/2020 г. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение. Този извод съответства на дефинираната в разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК необжалваемост на решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв., приложима и за определенията по посочените дела, съгласно препращащата разпоредба на чл.274, ал.4 ГПК. Касае се за императивни процесуалноправни норми, определящи категориите въззивни решения, по отношение на които е недопустим касационен контрол. Ограничаването на защитата до две инстанции спрямо посочените в чл.280, ал.3 ГПК съдебни актове не би могло да се приравни на липса на защита, или неефикасна защита. От друга страна, правото на достъп до съдилищата и функционалната подсъдност се регламентират от националната правна уредба. Това обуславя неоснователност на доводите в частната жалба, основани на правото на ЕС и на Хартата на основните права на ЕС. Що се отнася до даденото от Апелативен съд – Варна неточно указание за възможността за касационно обжалване на постановеното въззивно определение, то не би могло да създаде процесуални права, с каквито страната не разполага съгласно ГПК. Предвид горното, липсва основание за отмяна на обжалваното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение