Определение № 91 от 08.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 873/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение от 26.01.2012 год., постановено по гр.д.№ 13309 / 2011 год. на СГС, АО, ІІІ „б” състав, в частта в която със същото е потвърдено решение І – 40 -77 / 17.05.2010 год., постановено по гр.д.№ 27 034 / 2009 год. на Софийски районен съд, І гражданско отделение, 40 състав, с което касаторът е осъден да заплати, на основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД наемна цена за периода 01.06.2009 год. – 08.10.2009 год. – 2116,69 евро, както и 1 649,58 лв. за потребена топлинна енергия за периода 01.12.2006 год. – 07.10.2009 год. и 331,78 лв. - за потребена вода, за периода 21.02.2009 год. – 19.09.2009 год., както и на основание чл. 92 ал.1 ЗЗД е осъден да заплати на ищеца А. С. К. неустойка в размер на 1500 евро / при цена на иска 6 500 евро /, на основание чл. 6 ал.1 т.10 от сключения договор за наем. Касаторът сочи неправилност на въззивното решение, предвид допуснати съществени процесуални нарушения при произнасяне по направеното от него възражение за прихващане на дължимите суми с предоставено на наемодателя при сключването на договора капаро в размер на 6 000 евро, предвид неправилно разпределена доказателствена тежест при оспорването на частен свидетелстващ документ - разписка за платеното капаро, в противоречие с чл. 193 ал.3 изр. второ ГПК. Обосновава допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Ответната страна - А. С. К. - не е представила отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане касационното обжалване, в съответствие с релевираните в касационната жалба доводи, съдът съобрази следното: За да остави без уважение възражението на ответника ,за прихващане дължимите от него суми, на основание чл.232 ал.2 ЗЗД, срещу насрещно вземане на същия от дадено на ищеца при сключването на наемния договор капаро, в твърдян размер от 6 000 евро, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че представеното писмено доказателство за заплатеното капаро - разписка / стр. пор. № 41 по първоинстанционното дело /, предвид съдържанието и реквизитите си не установява заплащането на сумите от 4 000 евро и 2 000 евро, на дати 28.09.2006 год. и 29.09.2006 год. именно в качеството им на капаро по сключения наемен договор, нито че заплащането е извършено от наемателя. При така представеното доказателство, носещо подписа на наемодателя - ищец, по отношение което същият е оспорил единствено получаването му като капаро / въпреки съдържащата се в разписката квалификация на сумите като такива / и твърдял последващо прихващане на така платената сума срещу дължима от наемателя наемна цена за първата година от действието на наемния договор, без да е оспорвал изобщо заплащането му от наемателя [фирма], въззивният съд действително е указал в тежест на ответника истинността на съдържащото се в разписката, с характеристика на частен свидетелстващ документ, в противоречие с чл.193 ал.3 пр. второ ГПК. Въззивният съд, обаче, е изложил и съображението, че ответникът не е оспорил наведения от ищеца довод за прихващане на получената сума срещу наемната цена за първата година от действието на наемния договор, съставляващо като твърдение за факт, стоящ извън съдържанието на разписката и последващ съставянето й. Първоинстанционният съд, а и въззивният - предвид пропуска на първия, не са указали кой носи доказателствената тежест по установяване на това обстоятелство. Същото не се включва в съдържанието на документа и не е предмет на проверката за истинността му. Касаторът не е поставил правен въпрос, вкл. по начин позволяващ уточняването и конкретизирането му, в съответствие с правомощията на настоящата инстанция, съгласно ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, освен общо формулирания за „ значението и действието на капарото „, до отговор на какъвто въпрос въззивният съд изобщо не е достигнал, отричайки доказано предоставяне на такова при сключването на наемния договор. От изложението по чл.284 ал.3 ГПК в останалата му част, съобразявайки и обстоятелствената част на касационната жалба, може да бъде изведено единствено съображението на касатора за неправилно разпределение на доказателствената тежест по оспорване истинността / вярност / на разписката за платени общо 6 000 евро от 28 – 29 септември 2006 година. Твърдението за допуснато съществено процесуално нарушение ,обаче, е относимо към проверка правилността на въззивното решение по същество и на основанията по чл.281 т.3 ГПК. По приложението на ясната и непротиворечива норма на чл.193 ал.3 ГПК, касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос, отговорът на който се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид наличието на противоречива съдебна практика или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, с оглед промяна в законодателството или изменение в обществените условия, съгласно визираната хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК вр. с т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по ТР № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Както се посочи по-горе, защитната позиция на ищеца включва и твърдение за усвояване на платената сума от 6 000 евро, като наемна цена за първата година от действието на договора, за част от която действително няма представени разписки. По разпределението на доказателствената тежест за установяване това обстоятелство, последващо съставянето на оспорения документ и невключено в съдържанието му, поради което и стоящо извън проверката за истинността на разписката, съответно при неприложимост за доказването му правилото на чл.193 ал.3 ГПК, касаторът не е формулирал релевантен процесуалноправен въпрос. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение