Определение № 981 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2879/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото А. Н. Н. и М. П. Н., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. А. Д. срещу решение № 387/20.03.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 2615/2023 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е оставено в сила (потвърдено е) първоинстанционното решение № 260111/10.07.2023 г. по гр. дело № 2465/2019 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), е отхвърлен искът по чл. 40 от ЗЗД на жалбоподателките, като наследници на първоначалния ищец по делото Н. П. Н., за установяване спрямо ответницата В. Т. Й., че договорът, обективиран в нотариален акт № 35/06.04.2015 г., том 2, рег. № 1744, нот. д. № 232/2015 г. на нотариус с рег. № *, не е породил действие (е недействителен) спрямо представлявания по него прехвърлител Й. М. Н., поради договаряне в нейна вреда; в тежест на жалбоподателките са възложени разноските за първоинстанционното и за въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, довели и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателките-ищци (инкорпорирано в касационната им жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв е фактическият състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД, какви са неговите елементи (обективен и субективен) и техните проявни форми; и 2) относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, да прецени всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Жалбоподателките навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че по първия от тези въпроси въззивното решение е в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 5/2014 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 60208/04.01.2021 г. по гр. д. № 126/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а по втория въпрос – с решение № 218/02.01.2019 г. по гр. д. № 2033/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателките сочат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна – ответницата В. Й., чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Ш., в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице наведените от жалбоподателките основания за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че първоначалният ищец Н. Н. е наследник на покойния си баща П. Н., който е починал през 1995 г., и на майка си Й. Н., като наследодателите му са притежавали процесните недвижими имоти, които са били придобити от наследодателя П. Н., на основание наследство и делба, като част от тях са станали съпружеска имуществена общност, тъй като частично е заплащано уравнение на дяловете на останалите съделители, поради което Й. Н. е придобила дял от тях. Съдът е приел, че към момента на извършване на прехвърлянето на процесните имоти Й. Н. е притежавала 6921.1/15455 идеални части от тях, а именно: от поземлен имот (ПИ) с идентификатор *.*.*, с адрес: [населено място], [улица] от ПИ с идентификатор *.*.*, с адрес: [населено място], [улица], заедно с построените в тях сгради (имотите са подробно описани), като с процесния нотариален акт № 35/06.04.2015 г. те са били прехвърлени на внучката на Й. Н. – ответницата В. Й. срещу задължение за гледане и издръжка. От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство по двама свидетели на страните, въззивният съд е установил, че наследодателят на ищците (първоначалният ищец) е посещавал имота на майка си Й. Н. всеки ден и се е грижил за нея, освен когато същата е живяла в [населено място] при дъщеря си и внучката си – ответницата по делото; свидетелите на ищцовата страна са посочили, че дори и като е бил с ампутиран крак, наследодателят на ищците е ходил в дома на майка си, за да я наглежда; според свидетелите на ответницата, ищците не са се грижили за общата наследодателка, а за нея основно се е грижила ответницата В. Й., особено от момента, в който прехвърлителката е заживяла в нейния дом в [населено място]. Въззивният съд е посочил, че районният съд не е кредитирал показанията на свидетелите, тъй като исковата претенция е за договаряне във вреда на упълномощителката, поради което показанията нямат връзка с изследването на въпроса дали са полагани грижи за нея и от кого, и тъй като предмет на делото не е алеаторният договор, а волята на наследодателката в предоставеното пълномощно, въз основа на което е извършена сделката. От събраните писмени доказателства въззивният съд е установявил, че на 03.04.2015 г. нотариус К. е заверила пълномощно с рег. № 1703, с което Й. Н. е упълномощила своята внучка – ответницата В. Й. да договаря сама със себе си и да прехвърли собствеността върху процесните имоти срещу задължение за издръжка и гледане. Окръжният съд е приел, че ответницата, съобразно предоставените й права, е извършила процесната сделка, като е прехвърлила притежаваните идеални части от имотите на себе си, тъй като е имала това право и не е излязла извън обхвата на дадените й пълномощия. Съдът е изтъкнал, че пълномощното не е оспорено от ищците, както и че е заверено от нотариус, който притежава властническа удостоверителна функция и има право да обективира волята на страната. Въззивният съд е приел още, че в случая е налице мандатно правоотношение, като ответницата е бил упълномощена от наследодателката (прехвърлителката) да извърши прехвърлянето на собствения й недвижим имот срещу задължението за гледане и издръжка. Изложил е и съображения, че възможността за договаряне сам със себе си е предоставена от упълномощителя, т.е. от титуляря на собствеността, и щом пълномощникът разполага с такава възможност и не е излязъл извън предмета на дадените му пълномощия, то не може да се приеме, че е налице извършване на сделка от страна на пълномощника с цел да се увреди упълномощителя. Съдът е достигнал до извода, че не е налице договаряне във вреда на упълномощителката, и тъй като процесната сделка не е безвъзмездна. В тази връзка е изложил съображения, че пълномощникът (ответницата) разполага с правата, които са й делегирани от упълномощителката относно прехвърлянето на собствеността на имота, както и че в самия нотариален акт е посочено, че пълномощникът (ответницата) прехвърля сама на себе си (тъй като това право й е било дадено от собственика на имота) процесните недвижими имоти, а тя се задължава да полага грижи и да заплаща издръжка на прехвърлителката. Въззивният съд е приел, че при това положение всички права по процесния договор, при наличие на пълномощник, настъпват в правната сфера на упълномощителката и не се установява по някакъв начин да са засегнати правата й, поради което е намерил исковата претенция за неоснователна. При извършената служебна преценка настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, като съображенията за това са следните: В исковата молба по делото първоначалният ищец Н. Н. (починал в хода на делото и заместен от жалбоподателките А. и М. Н.) е изложил изрични твърдения и е представил доказателства (удостоверение за наследници), че той и неговата сестра З. П. Й. (разпитана като свидетел по делото, майка на ответницата) са наследници на Й. Н. – прехвърлителката по процесния договор, обективиран в нотариален акт № 35/06.04.2015 г., представлявана при сключването му от ответницата В. Й.. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от ТР № 5/2014 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, както субективното материално право на представляваното по договора лице да се позове на недействителност по чл. 40 от ЗЗД, така и процесуалното му право на иск за установяване на такава недействителност, са наследими и могат да бъде упражнени от всеки от наследниците му, но само съразмерно дела от наследството на съответния негов наследник. Също в исковата молба по делото са изложени и изрични твърдения, че предмет на прехвърляне с процесния договор са, обсъдените и в мотивите към въззивното решение, 6921.1/15455 идеални части от ПИ с идентификатор *.*.* и от ПИ с идентификатор *.*.* заедно с построените в тях сгради, находящи се в [населено място], които са описани в пункт I.2 от нотариалния акт № 35/06.04.2015 г., но в пункт I.1 от същия, като предмет на прехвърляне с процесния договор, е описан и още един недвижим имот – ПИ с идентификатор *.*.*, представляващ оризище в землището на [населено място]. С петитума на исковата молба е заявено искане за прогласяване недействителност по чл. 40 от ЗЗД на процесния договор, обективиран в нотариалния акт № 35/06.04.2015 г., като такова – за недействителност на процесния договор (изцяло) е и произнасянето с диспозитивите на постановените по делото съдебни решения – отхвърлителното първоинстанционно решение № 260111/10.07.2023 г. на ПРС, оставено в сила (т.е. потвърдено също изцяло) с обжалваното въззивно решение № 387/20.03.2024 г. на ПОС. При това положение, при извършването на служебната касационна проверка с решението си по чл. 290 от ГПК, настоящият съдебен състав ще следва да прецени както процесуалната допустимост на предявения по делото иск по чл. 40 от ЗЗД – дали с него първоначалният ищец Н. Н. е предявил, наред със свое, още и чуждо субективно материално право – в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, така и процесуалната допустимост на постановените по иска съдебни решения на ПРС и ПОС, включително – дали те са постановени в рамките на правния спор, очертани с исковата молба. Формулираните в изложението на жалбоподателките-ищци, материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 40 от ЗЗД, и процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, са свързани с касационните им оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради което тези въпроси биха били от значение за изхода на делото само ако въззивното решение е валидно и процесуално допустимо, но проверката за това ще се извърши едва с решението по чл. 290 от ГПК на касационната инстанция, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по тези правни въпроси (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); същото се отнася и за твърдяната от жалбоподателките очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане на касационното му обжалване. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателките следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса за разглеждането на касационната им жалба, в общ размер 38.38 лв., от които всяка една от тях двете дължи по 19.19 лв., както и за представяне по делото на вносните документи в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение