Определение № 299 от 04.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2021/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Д. Н. - лично и като законен представител на малолетната И И. Н. - против решение № 275/31.01.2019 г. по гр.д.№ 3178/2018 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която, след частична отмяна на решение № 2076/30.03.2018 г. по гр.д.№ 15078/2016 г. на Софийски градски съд и потвърждаването му в друга част, са отхвърлени предявените срещу ЗК „ Дженерали застраховане„ АД искове: на И. Н., за разликата между присъдените 15 000 лева и до поддържаните с касационната жалба 35 000 лева, както и на И Н., представлявана от И. Н., за разликата между присъдените 37 500 лева и поддържаните с касационната жалба 80 000 лева, с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, които суми са претендирани като обезщетения за търпими от касаторите неимуществени вреди, в причинна връзка с ПТП от 22.02.2015г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите автомобил. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД - досежно приетото съпричиняване от страна на малолетната пострадала, тъй като не е пътувала в специално обезопасително детско столче / чл.137б ЗДвП /, и чл.52 ЗЗД, досежно определяне на справедлив размер на обезщетението за всяка от ищците, тъй като присъдените намират изключително занижени. Считат необосновано приетото съпричиняване от малолетното лице, в чиято отговорност не може да се вмени обезопасяването, съгласно чл.137б ЗДвП. Според касаторите съдът не е съобразил, че в превозни средства, които не са оборудвани със системи за обезопасяване, е допустимо превозването на малолетни, над 3- годишна възраст, стига да заемат задна седалка / чл.137в ал.3 ЗДвП /. Размерът на обезщетенията, според ищците, е определен без да са съобразени в достатъчна степен конкретните, обуславящи ги обстоятелства: съдържанието и тежестта на уврежданията, периода на възстановяване и създадените от тях неудобства, остатъчните проявления, с акцент върху негативното въздействие върху психиката на пострадалите и влошаване качеството им на живот .Оспорва се и адекватността им, с оглед лимитите на отговорност на застрахователите към датата на настъпилото увреждане, като критерий за социално-икономическите условия, в които се търпят вредите от същото. Ответната страна – ЗК „Дженерали застраховане„АД – оспорва касационната жалба и доказаността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий по поставените въпроси. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в касационна инстанция. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Спорът в настоящата инстанция се свежда до приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД. Ответникът е противопоставил възражение за съпричиняване от пострадалата малолетна Ия Н., позовавайки се на обстоятелството, че същата – 4 годишна към датата на ПТП – не е пътувала в специално детско столче – задължителна според чл.137б ЗДвП система за обезопасяване на дете, с което и съобразявайки механизма на ПТП е допринесла за настъпване на конкретните увреди. Срещу това възражение законният представител на ищцата - И. Н. - е противопоставил довода, че предвид механизма на ПТП / преобръщане на автомобила на таван / и тежките му деформации, настъпилите увреди биха били причинени и ако бе ползвано детско столче, както и че задължение за осигуряване безопасното превозване на малолетната е имал единствено водача на МПС, поради което не се установява нейно противоправно поведение, в причинна връзка с което да са настъпилите увреди. Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението за съпричиняване, но въззивният съд е приел същото за доказано, до размер от 25 %, със следните мотиви: чл.51 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и в конкретния случай, независимо че се касае за неупражнен надзор от законния представител / родителя / на малолетната, тъй като е от значение обективното наличие на причинна връзка между несъответното на закона поведение на пострадалата и/или на отговорните за него лица и вредоносния резултат, цитирайки ППВС № 17/1963 г.. Съдът изрично е посочил, че цитираната от ищците практика в обратен смисъл, относно приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД - решение по т.д.№ 50177/ 2016 г. на ІV г.о. на ВКС - е изолирана и в различна от настоящата хипотеза - на основание застрахованата гражданска отговорност на водач на МПС, съвместяващ и качеството родител на пострадалото дете, пътувало без обезопасителна система. Съдът е посочил, че обезопасителната система за превозването на дете следва да отговаря на изискванията на Наредба № 105/08.01.2004 г. / действаща към момента на процесното ПТП /, препращаща към Правило 44/03 на Икономическата комисия за Европа на ООН, Глава 7 от което Правило предвижда при всички устройства от този вид облегалката да има страници за главата / Приложение 12 /. Съгласно заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза съдът е приел, че наличието на такива странични протектори в конкретния случай би предотвратило уврежданията / черепно-мозъчна травма, охлузвания по лицето, разкъсно-контузна рана в челната област, счупване вляво теменно слепоочно, счупване външна страна на лява орбита, счупване на лява ключица, охлузване на хълбок и колене /. В обосноваване размера на претендираното обезщетение от 70 000 лева, поддържано в касационна инстанция до 35 000 лева, ищцата И. Н. е твърдяла, че в резултат на ПТП е получила следните увреждания: счупване дъгата на трети шиен прешлен, контузия на главата, сътресение на мозъка със загуба на съзнание, контузия на гръдния кош, контузия на лява глезенна става,разкъсно-контузна рана на лява ръка, охлузвания по лицето. Ищцата твърди, че непосредствено след злополуката увредите са й причинили главоболие, световъртеж, гадене и болки в гърдите. След тридневен болничен престой е изписана с указания за спазване на хигиенно-диетичен режим. Заявява, че продължава да търпи силни болки и много страдания – главоболие и виене на свят, което й причинява неудобства и дискомфорт в ежедневието.Счупването в областта на трети шиен прешлен твърди че й причинило трайно затруднение в движението на шията и продължително време трябвало да носи яка. Дълго време не можела да чете и гледа телевизия и за дълго време се лишила от обичайния си динамичен начин на живот. Заявява нарушения на съня, невъзможност да се натоварва психически и физически, като невъзможността да се грижи и за пострадалото си дете допълнително й причинявало страдание, безпокойство и чувство за безпомощност. При произнасяне относно размера на претендираните обезщетения въззивният съд е изхождал от съображението, че констатираните от първоинстанционният съд факти не са предмет на въззивни доводи за неправилност от всяка от страните обжалвали решението му, поради което и съобразяващ ги с това им съдържание. Установените от първоинстанционният съд факти, досежно увредите на И. Н. са: л е к а черепно-мозъчна травма, контузия на главата, охлузвания по лицето, счупване на лява част от дъгата на трети шиен прешлен, без клинични данни за увреда на гръбначния мозък, контузия на гръден кош – без данни за счупване на ребра. Мозъчното сътресение е протекло без изгубване на съзнание и без отпадна неврологична симптоматика, с тридневен болничен престой и редки епизоди на главоболие през първите 2-3 месеца, повлиявано от аналгетици. Счупването на лява част на дъгата на трети шиен прешлен е по-леко счупване от това на тялото на прешлена, като възстановяването от него е продължило около половин година и е причинило затруднения в движението на тялото. Отчетено е лечение при постелен режим, активно неврологично наблюдение и медикаменти. За да обоснове справедлив размер на обезщетение за И. Н. от 15 000 лева, вместо присъдените 30 000 лева от първоинстанционния съд, въззивният съд се е позовал на установимо от доказателствата обстоятелство, че счупването на дъгата на трети шиен прешлен не е имало отношение към движението на шията и главата, обусловило е болки в шийната област до около месец и половина и не е свързано с очаквани бъдещи затруднения в тази област. Позовал се е на общия възстановителен период до 2 месеца за в с и ч к и травми, вкл. на черепно-мозъчната травма, квалифицирана като лека и без отпадна неврологична симптоматика, отзвучала за 3 до 5 седмици. В обобщение, коригирания период на възстановяване и липсата на остатъчни проявления и каквито и да било негативни последици за здравето, са предпоставили коригиране на възприетия от първоинстанционния съд размер. Още повече, че изобщо не са събирани доказателства в подкрепа на твърдените от ищцата психологически смущения в резултат на увреждането, съдържанието на търпимите неудобства и за влошено в резултат на същите качество на живот,поддържани единствено декларативно. Установените от първоинстанционният съд факти, досежно увредите на И Н. са: средна по тежест контузия на мозъка – счупване основата на черепа в областта на средна лява черепна ямка, линейно счупване на левите слепоочна и теменни кости на черепа, линейно счупване на латерална стена на лява орбита, разкъсно–контузна рана в лява челна област на главата, счупване на лява ключица, охлузвания по лицето, ляв хълбок и колене. Съдът е отчел, че пострадалата е била два дни в кома, като възстановяването й от черепно-мозъчната травма е отнело около 6 месеца. При последващи прегледи е установено добро общо състояние, нормален неврологичен статус. Разкъсно-контузната рана е причинила болки от 7 до 14 дни. Счупването на лявата ключица е довело до трайно затруднение движението на левия горен крайник за период по-голям от 30 дни,вкл. обездвижване с превръзка тип „ осморка „ за период от 3 месеца, За да обоснове справедлив размер на обезщетението от 50 000 лева, въззивният съд е потвърдил установения период на лечение и възстановяване в първонстанционното решение, съобразил е и остатъчния 7 см. белег от раната на главата / макар непосочено в исковата молба обстоятелство, свързано с търпими от ищцата болки и страдания /, но съобразно липсата на патологични промени в мозъчната тъкан и на негативни остатъчни последици от всички получени травми е редуцирал размера, спрямо определените от първоинстанционния съд 60 000 лева, което, след прилагане на 25 % съпричиняване, е обусловило крайна присъдена сума от 37 500 лева. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси: 1/ Трябва ли значителното намаляване на определеното от съда обезщетение да е мотивирано от въззивния съд, с конкретни обективно съществуващи факти, установени за задължителни, при определяне размера на обезщетението ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с т.2 на ТР № 1/ 2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от ТР № 1 / 2001 г. на ОСГК, решение по т.д.№ 1002/2018 г. на 1 т.о., по гр.д.№ 1287/2014 г. на 3 г.о.,по гр.д.№ 5488/2013 г. на 4 г.о., / останалите цитирани актове не са от категорията визирана в чл.280 ал.1 т.1 ГПК /; 2/ При направено възражение за съпричиняване, поради неизползване на детско столче, евентуално непоставяне на предпазен колан, презумира ли се: а/възможност за оборудване на съответното МПС със система за обезопасяване; б/ необходимост от използване на точно конкретен модел столче, което може да намали последиците, ако изискване за използването на точно такова столче не е законоустановено; в/ евентуално наличието на обезопасителен колан и работещ такъв за процесното МПС и ако не, чия е доказателствената тежест за установяване на този факт ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - поради противоречие с решение по т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о. ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 3/ При направено възражение за съпричиняване, поради неизползване на детско столче, следва ли да се докаже необходимост и законоустановено задължение за използване на такова и чия е доказателствената тежест - може ли да се вмени в задължение и съответно в допринасящо поведение, действия, евентуално бездействие, каквото законът не изисква – чл.137в ал.3 ЗДвП ?; 4/ Може ли да разгледа и приеме съпричиняване, поради неспазване на конкретно изискване за возене на пътник – превозване на дете в МПС, без система за обезопасяване, ако законът допуска и предвижда такова превозване на детето, предвид възрастта му и чия е доказателствената тежест за доказване необходимостта от спазване изискването за превозване на дете в система за обезопасяване, предвид възрастта и ръста на детето ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие с решения по т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о. и т.д.№ 50177 / 2016 г. на 4 г.о. на ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/ Трябва ли приносът на пострадалия да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражението за съпричиняване или е достатъчно да е само предполагаем ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал. 1 т.1 ГПК, поради противоречие с актовете, посочени по допълнителния селективен критерий за предходните два въпроса; 6/ Чия е отговорността за спазване изискването за превозване на малолетно дете в автомобил в система за обезопасяване, респ. с колан, и за кого е изискването по чл.137а ал.1 и чл.137в ЗДвП ? Може ли да се приеме, че малолетно дете е имало посочените законови задължения и чрез бездействието си да изпълнява тези задължения е съпричинило увреждането ? - въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с възприетото в решение по т.д.№ 50177 / 2016 г. на 4 г.о. на ВКС; 7/ Всяко нарушение ли на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинно следствена връзка с ПТП ? 8/ Нарушението на правилата за движение по пътищата, само по себе си, достатъчно ли е да се приеме съпричиняване или е необходимо пълно и главно доказване на пряка причинно следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат ? Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по т.д.№ 1858/2013 г. на 1 т.о., гр.д.№ 53091/2015 г. на 3 г.о.; 9/Ако не е доказано категорично и безспорно,че: а/ системата за обезопасяване е задължителна за използване и б/ ако се използва във всички случаи ще предотврати последиците от ПТП, а са налице редица противоречиви отговори и хипотези за значението й, както и законова възможност детето да се превозва без такава с оглед възрастта му, както и противоречиви доказателства за предпазното значение на тази система, може ли да се приеме съпричиняване поради неизползване на такава ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решение по т.д.№ 35/2009 г. на 2 т.о. на ВКС. Общо по поставените въпроси за съпричиняването касаторите са посочили и решенията по т.д.№ 525/ 2008 г. на 2 т.о., т.д. № 977/ 2010 г. на 2 т.о., т.д.№ 35/2009 г. на 2 т.о., т.д.№ 596/2012 г.и т.д.№1140/2011г. на 2 т.о., т.д.№1643/2012 г. на 2 т.о.,т.д.№ 1858/2013 Г. И Т.Д.№ 540/2012 г. на 1 т.о. на ВКС и др..; 10/ Как следва да се прилага принципа за справедливост,въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на деликт телесни увреди ? ;11/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки от пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите ? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост „ ,за да се изпълнят изискванията на ППВС № 4 / 1968 г. ?- в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК се сочи противоречие с възприетото в решение по т.д.№ 486/2012 г. и т.д.№ 1948/2013 г. на 2 т.о. и т.д.№ 2998/2013 г. на 1 т.о. на ВКС; 12/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане и характера, продължитеността и значението на последиците ? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания ? - противоречие с ППВС № 4/1968г. и решения по т.д.№ 486/2012 г. на 2 т.о. и т.д. № 2998/2013 г. на 1 т.о. на ВКС; 13/ Длъжен ли е съдът да сочи точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране ? – противоречие с решения по т.д.№708/2009 г. на 2 т.о. и т.д.№ 2974/2013 г. на 2 т.о. ВКС; 14/ За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка на значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията ? – сочи се противоречие с разрешенията по т.д.№ 1015/2011 г. на 2 т.о. на ВКС; 15/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно пар. 27 от ПЗР на КЗ /отм./, и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност„ или е достатъчно да посочи, че ги съобразява ? Нарушен ли е принципа за справедливо обезщетение, при определянето му в размер много по-нисък от определени такива в напълно аналогични случаи, / за период 2004 - 2008 г. /, но при лимити 5-10 пъти по ниски от процесния ? -сочи се противоречие с решения по т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о., т.д. № 1948/2013г. на 2 т.о. ВКС; 16/ Длъжен ли е съдът, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, да се позове на определените лимити на застрахователна отговорност, както и да обоснове конкретна връзка на определения за дължим размер и така определените от законодателя лимити ? - противоречие с решение по т.д.№ 217/2011 г. на 2 т.о. на ВКС; 17/ В интерес на кого се увеличават лимитите на застрахователна отговорност и съответно премиите на застрахователите - в интерес на последните за реализиране на по-големи печалби или на пострадалите,за все по-пълно компенсиране на вредите ? – въпросът поставен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 18/ Определяне на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на деликта, с установения лимит и огромното му занижаване, представлява ли нарушение на изискването за справедливост ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решенията по т.д.№ 1948/2013 г. на 2 т.о., т.д.№ 1154/2013 г. на 2 т.о. на ВКС, т.д. № 299/2011 г. ,т.д.№ 795/2008 г., т.д.№ 619/2011 г. на 2 т.о., т.д.№ 2998/2013 г. на 1 т.о., т.д.№ 1948/2013 г. на 2 т.о., т.д.№ 3040/2014 г., т.д.№ 1154/2013 г. и т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о., т.д.№ 916/2011 г. на 1 т.о. на ВКС, както и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Касаторите се позовават и на очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, като необосновано, доколкото е приемата за установена фактическа обстановка, неизводима от доказателствата по делото и довела до грешки във формиране на вътрешното убеждение на съда. Първият от въпросите е относим към касационен довод за немотивираност на въззивния акт, в обосноваване намаляване на размера на присъдимото обезщетение, спрямо възприетия от първоинстанционния съд. Касационен довод за съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви, при това конкретно в обосноваване занижението на размера на обезщетението, спрямо определеното от първоинстанционния съд, касационната жалба не съдържа. Ищците се позовават на неправилно приложение на материалния закон – чл.52 ЗЗД на база на установените факти и обстоятелства, но с оглед конкретната им преценка за значимост и оценка на въздействие върху определяне размера на обезщетението. При това, въззивният съд изрично е посочил неоспорваната с въззивните жалби фактологична обстановка и мотивиране на различие в приетия за справедлив размер, единствено с оглед субективната си преценка относно съдържанието на уврежданията и търпимите болки и страдания, акцентирайки на периода на възстановяването и липсата на остатъчни негативни последици. Въпросът не обосновава общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въпроси от 2 до 10 вкл. касаят извода за съпричиняване от пострадалата, предвид обстоятелството, че като малолетна не е пътувала в обезопасително детско столче, като касаторът акцентира на: 1/ липса на доказателства за възможността изобщо да се монтира такава обезопасителна система в конкретния автомобил / довод, невъведен като възражение срещу това за съпричиняване на ответника, а и предпоставящ единствено снабдяване на задна седалка с предпазен колан, изявление за ползването на какъвто е направил свидетел на ищците /; 2/ чия е доказателствената тежест за установяване на възможността за монтиране на обезопасителна система / въпрос, невъведен в процеса, нито с касационен довод за съществено процесуално нарушение в резултат на неправилно разпределена доказателствена тежест /; 3/ разпоредбата на чл.137в ал.3 ЗДвП, според която дете над 3 - годишна възраст може да се превозва в автомобил от категория М1, неснабден със система за обезопасяване, заемайки задна седалка / като очевидно касаторите възприемат като „система за обезопасяване“ по смисъла на разпоредбата липсата на самото детско столче, а не на системата за обезопасяване с предпазни колани /; 4/ липсата на законоустановено изискване за ползване на предпазно детско столче със страници за главата, доколкото комплексната автотехническа и медицинска експертиза е приела, че такова именно столче би предпазило главата на детето от увреждане и би била избегната черепно-мозъчната травма с конкретната тежест и съдържание / въпреки че съдът изрично се е позовал на действащ към датата на ПТП нормативен акт, съдържащ това изискване, а и каквото и да било детско столче не е използвано, за да е от значение вида на дължимото, спрямо конкретно ползваното такова; няма и довод, че магазинната мрежа не предлага обезопасителни системи за деца, с изискуемата от цитираните подзаконови разпоредби характеристика /; 5/ необходимост от установяване на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на увреждането, т.е. че вредите не биха настъпили, ако би било използвано детско предпазно столче, като самият факт, че пострадалото дете не е пътувало в такова, не е от естество да обоснове съпричиняване / въззивният съд не се е позовал единствено на факта на неползвано обезопасително столче, като в съответствие със заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза / повторна, вкл. обяснения на вещите лица от първата комплексна експертиза / е приел за установено, че ползването на детско столче от изискуемия вид – със страници за глава – би предотвратило черепно-мозъчна травма с констатираното съдържание и тежест, като липсата на конкретизация на евентуално търпимите в такава хипотеза вреди, логично неустановими, като необективирани, са съобразявани при определяне размера на приетото съпричиняване – 25 %; изводите на въззивния съд са в съответствие с цитираната съдебна практика по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, дори да се приеме, че общият селективен критерий, досежно този аспект на формулираните въпроси във връзка със съпричиняването, е удовлетворен /. От въпросите, свързани с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД, удовлетворяваща общия селективен критерий е единствено частта от шести въпрос, конкретизирана до следното: Като не е пътувало в обезопасително детско столче, в разрив с разпореденото в чл.137б ЗДвП, и това обстоятелство е в пряка причинна връзка с настъпването на конкретните увреди, малолетното пострадало дете има ли принос за настъпването им, който предпоставя намаляване на дължимото му се обезщетение, поради съпричиняване ? Не е обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий с посоченото решение по т.д.№ 50177/2016 г. на 4 г.о. на ВКС, което действително касае различен от настоящия случай – на делинквент, съвместяващ качеството родител по отношение пострадалото малолетно дете, който и в качеството на водач на МПС, предизвикал ПТП и в качеството на родител е имал задължението да осигури безопасното му превозване в специализирана за това обезопасителна система. В конкретния случай актът за раждане не сочи водача на МПС като родител на малолетната ищца. В общия случай на причинени вреди на малолетно дете и поради неупражнен от родителя на същото контрол, при делинквент различен от последния, не изключва приложението на цитираното ППВС № 17/1963 г., тъй като за отчитане на съпричиняването е от значение обективното поведение / действие или бездействие / на малолетния и доколко същото е създало предпоставки за настъпване на вредоносния резултат, способствало е същия, като вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл.51 ал.2 ЗЗД. Съпричиняването цели да облекчи отговорността на делинквента, доколкото за конкретно поведение в причинност с увреждането същият не носи вина, което при делинквент, съвместяващ качеството родител, не е налице, тъй като негова е отговорността да осигури безопасното превозване на малолетното дете. Следователно, не би могъл да извлича ползи от собственото си неправомерно поведение. Не такъв е настоящия случай, предвид липсата на доказана, чрез акт за гражданско състояние, родителска връзка между пострадалата малолетна и делинквента. Правилни са съображенията на ответната страна, че решението по гр.д.№ 50177/2016 г. на ІV г.о. на ВКС касае изолирана и съществено различна хипотеза, поради което не обосновава допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, при наличието на т.7 от ППВС 17/1963 г., утвърдило приетото още с ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС. Няма последващо отклонение от същото в съдебната практика / реш. № 44 по т.д.№ 1139/2011 г. на ІІ т.о., реш.№ 165 по т.д.№ 93/2010 г. на ІІ т.о., реш. № 198 по т.д.№ 3252/2015 г.на ІІ т.о. на ВКС и др. /. Доколкото и водача на МПС, причинил ПТП, е отговорен за използване обезопасителна система при превоз на дете, контролирайки същото, обстоятелството би намерило отражение в определянето на по-нисък принос на пострадалия, както е възприето и в последното от цитираните предходно решения. Въпроси 11 – 18 вкл. се отнасят до приложението на чл.52 ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за всяка от пострадалите ищци. Въпрос 17 е неотносим към предмета на спора и наред с 18 въпрос имплементира субективната негативна преценка на касаторите ,относно справедливостта на присъденото им обезщетение, изхождайки от спорна предпоставка - значително занижени обезщетения и неоправдано толериране на застрахователните дружества, с тенденциозно занижаване на дължимите обезщетения. В останалата си част въпросите се свеждат до различни аспекти от приложението на критерия за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД, в съответствие със задължителните указания в ППВС № 4 / 1968 г.и съобразяване лимитите на застрахователна отговорност, въведени с пар.27 от ПЗР на КЗ /отм./ като ориентир за обществено –икономическите условия с които следва да се съобрази присъжданото обезщетение, за да би имало своя адекватен репариращ ефект. Макар да удовлетворяват общия селективен критерий / освен тези, отнасящи се до съобразяване на въззивния съд с всички установени, релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства и доказателства, тъй като настоящият състав не констатира пропуск, а и конкретен такъв страните не са посочили /, въпросите не са обосновани с допълнителния селективен критерий. Въззивният съд изрично е основал решението си на установената от първоинстатнционният съд фактическа обстановка, но ревизирал размера на обезщетенията, предвид субективната му преценка за необективното му завишаване, съобразно тежестта на причинените увреждания, продължителността на последвалото лечение и пълното възстановяване на пострадалите, а и като се съобразят неустановени с доказателства проявления на увреждането и търпими до момента негативни последици, противно на твърденията в исковата молба. Лимитите на застрахователна отговорност са само ориентир за социално – икономическите условия към момента на увреждането, съобразими при определяне на обезщетението, но в съответствие със съдържанието на търпимите вреди, а не в абсолютни стойности.Икономическа неадекватност с тези лимити касаторите обосновават с решенията по аналогични, според тях, случаи - по т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о. и т.д. № 1948/2013г. на 2 т.о. ВКС, при лимити на застрахователна отговорност 5 – 10 пъти по-ниски / за периода 2004 – 2008 г. /. Дори да се приеме удовлетворен общия селективен критерий, по въпроса относно прилагане лимитите на застрахователна отговорност, съгласно пар.27 ал.2 от ПЗР на КЗ / отм./, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с посочените решения, тъй като не са постановени в аналогични случаи – решение по т.д.№ 1948/2013 г. на 2 т.о. на ВКС е постановено в хипотеза на претендирано обезщетение за неимуществени вреди от смърт на дете, а това по т.д.№ 457/2014 г. на 2 т.о. на ВКС – в хипотеза на претендирано обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родител. Общото позоваване на лимитите не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, след като не се въвежда специфичен аспект за преценка на субективната преценка на съда като неадекватна, с оглед икономическата конюнктура към момента на ПТП и съобразно съдържанието на причинените увреждания. Не се обосновава очевидна неправилност на въззивното решение. Такова би било решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта / обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон /. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, отменен закон, когато е формирал изводи в грубо противоречие с правилата на формалната логика, опитните и научните правила или съществено процесуално нарушение, установимо от мотивите. Всяка друга неправилност, предпоставена от проверка правилността на осъществените процесуални действия, годността и съдържанието на събраните доказателства и адекватността на възприетата фактическа обстановка, съставлява основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, преценимо в друга фаза на касационното производство. Всички касационни доводи в настоящия случай предпоставят именно такава проверка - неосъществима единствено въз основа мотивите на съдебния акт. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение