Определение № 4436 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3652/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. К. Г., подадена чрез процесуален представител чрез адв. М. К. против определение № 2120 от 30.07.2024г. постановено по ч.гр.д. № 2066/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. С обжалваното определение е потвърдено определение № 7048 от 09.06.2024г. постановено по гр.д. № 6758/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което на основание чл. 118, ал. 2 вр. чл. 119, ал. 3 от ГПК по възражение на ответника е прекратено производството, образувано по искова молба на Д. Г. срещу М. Г. Г. с правно основание чл. 127, ал. 2 от СК и делото е изпратено на местно компетентния да разгледа спора съд – Районен съд, гр. Кърджали. Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправя искане обжалваното определение да се отмени и делото да се върне на сезирания първоинстанционен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на касационно обжалване в специалната хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е очевидно неправилно като постановено на основание позоваване на друг съдебен акт, който с прекратяване на делото, по което е бил постановен, е отменен. Поддържа, че образуваното между страните предходно гр.д. № 356/2023г. по описа на РС – Кърджали, изпратено по подсъдност и образувано под № 10174/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив по предявен от М. Г. срещу Д. Г. иск с правно основание чл. 49, ал. 1 от СК, на определените привременни мерки по което въззивният съд е основал обжалваното определение е било прекратено поради заявен от ищцата отказ от иска на основание чл. 233 от ГПК. Именно по прекратеното дело с протоколно определение от 12.04.2023г. било одобрено постигнато между страните споразумение по привременни мерки по отношение на малолетното дете С. Д. Г., родено на 31.03.2020г. като упражняването на родителските права е предоставено на майката и е определено местоживеене на детето при нея на адрес: [населено място], [улица]; определен е режим на лични отношения на бащата с детето и дължимата издръжка, последните две изменени с протоколно определение от 18.10.2023г. по в.гр.д. № 174/2023г. по описа на ПРС считано от този момент. Поддържа, че с прекратяване на това дело с влязло в сила на 03.04.2024г. определение са обезсилени всички постановени до този момент мерки по отношение на родителските права и местоживеенето на детето. Твърди, че като се е позовал на един обезсилен съдебен акт, въззивният съд е постановил едно очевидно неправилно определение, което следва да се отмени. Сочи на следващо място, че от 06.04.2024г. детето С. фактически местопребивава в [населено място], а не в [населено място]. Така обосновава, че подсъдността по предявения иск е тази на Районен съд – Пловдив. Поддържа, че неправилно отразеният настоящ адрес на детето в [населено място] в регистрите на населението към настоящия момент е заличен по негова жалба, като детето има регистриран адрес на територията на [населено място]. В отговор на жалбата М. Г. оспорва доводите в нея. Поддържа, че обжалваното определение е правилно, съобразено с установеното по делото, че настоящият адрес на детето е в [населено място], където то е живяло с майка си преди бащата да го задържи в [населено място] против волята на майката и да ограничи контактите й с детето. Твърди, че заличаването на адресната регистрация на детето в [населено място], извършено със Заповед № 725/10.06.2024г. на Кмета на Община Кърджали по жалба на ищеца не е стабилизирано, доколкото е обжалвано пред АС – Кърджали и по образуваното дело не е налице окончателно произнасяне. Ето защо обосновава, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството пред сезирания Районен съд – Пловдив и да го изпрати по подсъдност на Районен съд – Кърджали, въззивният съд е съобразил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от Д. К. Г. против М. Г. Г., с която са предявени искове по чл. 127, ал. 2 от СК за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето С. Д. Г., родено на .........................г., както и свързаните с това местоживеене на детето, режим на лични отношения с другия родител и издръжката на детето. Приел за установено по делото, че с протоколно определение № 283/12.04.2023г. постановено по гр.д. № 356/2023г. по описа на Районен съд – Кърджали е одобрено споразумение между страните, съгласно което родителските права като привременна мярка са предоставени за упражняване на майката, като и местоживеенето на детето е определено на нейния адрес в [населено място], [улица], а на бащата е бил определен режим на лични контакти с детето. Приел, че фактическото местопребиваване на детето понастоящем е в [населено място]. Предвид нуждата от извършване на процесуални действия с участие на детето и органите по закрила обосновал, че местнокомпетентен съд, който да разгледа предявените от Д. Г. искове е именно съдът по местопребиваване на детето. Като ирелевантна за преценката на местната подсъдност отчел регистрирания настоящ адрес на детето, вписан в регистрите на населението, като посочил, че предприетите от родителите административни действия, с които те декларират един или друг настоящ адрес на детето, не могат да имат значение за определяне на компетентния съд. Позовавал се е на съдебна практика, съобразно която определящо е фактическото местопребиваване на детето, с оглед последващите процесуални действия при разглеждане на спора, които посочил, че следва да са щадящи за детето, което предполага то да е максимално близо до съда, където се разглежда делото. Изтъкнал, че това изискване обективно може да бъде съобразено, ако се изхожда от фактическото местонахождение на детето, а не от вписания в регистрите на населението настоящ адрес /определение от 01.03.2021г. по ч.гр.д. № 254/2021г. на ВКС/. Доводът на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е неоснователен. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017г./ не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 от ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното определение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие със закона на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Очевидната неправилност на обжалваното определение в случая е обоснована с твърдения, че е основано на „обезсилено“ предходно постановено от съд положение относно определено местоживеене на малолетното дете, което с прекратяване на това дело поради заявен от единия родител отказ от иска е без правно значение и въззивният съд не е можел да съобрази. Тази теза на частния жалбоподател не може да обоснове твърдяния порок очевидна неправилност на съдебното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК именно защото не е „очевиден“, а изисква допълнителна проверка и преценка. За да постанови определението си въззивният съд приел за установено, че преди образуване на настоящото производство, между страните е било образувано производство по предявен от М. Г. срещу Д. Г. иск с правно основание чл. 49, ал. 1 от СК. По това дело са постановени привременни мерки по отношение на малолетното им дете относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му. Поради заявен отказ от иска от ищцата, делото било прекратено на основание чл. 233 от ГПК. По настоящото дело не е възникнал спор, а и от твърденията на частния жалбоподател – ищец по делото следва, че до 06.04.2024г. детето С. е живеело в определеното по силата на одобрените от съд привременни мерки местоживеене при майка си в [населено място], където посещавала и детска ясла, а бащата, който живее и работи в [населено място] – упражнявал режим на лични отношения. Първото дело между страните е било прекратено на 03.04.2024г., а исковата молба инициирала настоящото производство е подадена в РС – Пловдив на 16.04.2024г. Последователно в практиката си ВКС приема, че за настоящ адрес на детето се приема неговото фактическо местопребиваване към момента на предявяването на исковете по чл. 127, ал. 2 от СК, а това е не просто мястото, в което се намира, а мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, за която се съобразяват, наред с други фактори, и продължителността, редовността, условията и причините за престоя, както и причините за преместването, а временното отсъствие на детето от това място, нито отвеждането му от обичайното местопребиваване от единия родител не означава смяна на пребиваването му и не може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където то инцидентно се намира или е отведено. Специалната местна подсъдност по тези искове е подчинена на закрилата интересите на детето, поради което нито фактическите, нито административните действия на родителите, с които те отвеждат или декларират един или друг настоящ адрес на детето, не могат да имат значение за определяне на компетентния съд, доколкото следва да се държи сметка за фактическото пребиваване на детето във връзка с последващите процесуални действия при разглеждане на спора. Фактическото пребиваване на детето е мястото, където е неговата обичайна среда на живот. В този смисъл са определения на ВКС постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК – определение № 4138 от 19.09.2024г. по ч.гр.д. № 3417/2024г., IV ГО; определение № 724/19.02.2024г. по ч.гр.д. № 469/2024г., III ГО; определение по ч.гр.д. № 254/2021г., III ГО и др. При липса на спор по делото, че от момента на фактическата раздяла на съпрузите от февруари 2023г. до прекратяване на първото образувано между тях дело на 03.04.2024г., детето е живяло при майка си в [населено място]; че извън времевите интервали на упражняван от ищеца режим на лични отношения с детето, осъществявани в [населено място] не са настъпили други факти, изменящи установеното местоживеене не детето, няма основание и към момента на предявяване на исковата молба на Д. Г. на 16.04.2024г. да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е било променено. Краткотрайното пребиваване на детето на адреса на бащата за осъществяване на режим на лични отношения или надхвърлящ същия, не променя установеното положение, нито възникналият административен спор между родителите и общината относно регистриран настоящ адрес на детето след предявяване на исковата молба има значение за определяне на подсъдността. Ето защо компетентен да разгледа предявените искове е съдът по местопребиваване на детето или Районен съд – Кърджали. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение