Определение № 50039 от 02.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2883/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Д. П. срещу решение № 61 от 22.03.2022г., постановено по гр.д.№ 258/2021г. по описа на Окръжен съд – Ловеч. С обжалваното решение, след отмяна на решение № 260037/22.03.2021г., постановено по гр. д. № 262/2020 г. на Районен съд - Троян, е признато за установено по отношение на Д. В. Д., Р. Д. П. и В. Д. Д., че Ю. Ц. Ч., М. Т. К. и Е. Ц. Р. са собственици по наследство от общия им наследодател Т. Ц. Г., починал на 21.10.1989г., на общо 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ..........по КККР на [населено място], с площ от 2 130 кв. м., намиращ се в [населено място], Л. област в м. "К. лъка“ и е отменен на основание чл. 537, ал.2 от ГПК Нотариален акт № ..., т. .., рег. № ..., д. № ...от 11.07.2011г., на Нотариус с рег. № 337 в НК и район на действие РС-Т., с който са удостоверени права на изключителен собственик на М. Т. Д. върху целия имот, за разликата над притежаваната от нея 1/2 ид.ч.

Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, а по същество за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Приложимо ли е ТР № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2012г. в случай на упражняване на давностно владение от дарител въз основа на нотариален акт за дарение, по силата на който дареният е придобил целия имот и няма други приобретатели? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2012г. и с решение №2 от 11.05.2016 г. по гр.д. №3532/2015 г. на ВКС, II- ро г.о.

2. Допустимо ли е съдът да се произнася служебно, без направено възражение по чл.70 от ЗС относно знание у владелеца, че праводателят му не е собственик на имота, с който се е разпоредил ? Чия е доказателствената тежест за установяване знание у владелеца, че праводателят му не е бил собственик на имота?

3. Допустимо ли е възражение по чл.70, ал.1 ЗС, че владението не е добросъвестно, тъй като приобретателят е знаел, че праводателят не е собственик на имота, да се направи едва във въззивната жалба ? Сочи се произнасяне на съда в противоречие с решение № 211/15.01.2018г. по гр.д. № 481/2017г. на ВКС, I- во г.о.

4. При наличие на вписан нотариален акт за дарение, въз основа на който е упражнявано владението, необходими ли са действия от страна на дарения за демонстриране на намерение за своене на имота? Поддържа се противоречие на изводите на съда с решение № 223/05.04.2006г. по гр.д. № 14/2006г. на ВКС, I- во г.о.; решение № 239/29.05.1996г. по гр.д. № 91/1996г. на ВКС, I- во г.о.; решение № 872/13.02.2006г. по гр.д. № 259/2005г. на ВКС, I- во г.о.; решение № 262/29.11.2011г. по гр.д. № 342/2011г. на ВКС, II- ро г.о.; решение № 32/08.02.2016г. по гр.д. № 4591/2016г. на ВКС, I- во г.о.; решение № 3/16.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на ВКС, I- во г.о. и решение № 2/11.05.2016г. по гр.д. № 3532/2015г. на ВКС, II- ро г.о.

5. Приложима ли е нормата на чл. 69 от ЗС, когато се владее имот въз основа на сделка – дарение от единствения дарен? По този въпрос се поддържа противоречие с решение № 291/09.08.2010г. по гр.д. № 859/2009г. на ВКС, II- ро г.о.; решение № 115/28.10.2016г. по гр.д. № 977/2016г. на ВКС, II- ро г.о.; решение № 118/21.05.2013г. по гр.д. № 1535/2013г. на ВКС, II- ро г.о.; решение № 41/26.02.2016г. по гр.д. № 4951/2015г. на ВКС, I- во г.о.

Ответниците по касационната жалба Ю. Ц. Ч., М. Т. К. и Е. Ц. Р., чрез адв. Г. Г., с подадения отговор на жалбата, изразяват становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касация Д. В. Д. и В. Д. Д. не са изразили становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима- подадена е в срок, от страна по делото /ответник по иска/ срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановено по иск за собственост върху недвижим имот.

Неоснователен е доводът, че касационната жалба следва да бъде върната поради неотстраняване нередовностите й след изтичане на дадения от съда едноседмичен срок, защото указанията на съда са съобщени на пълномощника на касаторката на 26.05.2021г., а молбата за отстраняването им е предадена на куриер на 02.06.2022г., което се установява от приложената на лист 74 от касационното дело разписка, а не както се твърди от ответниците на 03.06.2022г.

В обжалваното решение въззивният съд е изложил изрични мотиви, че в хода на въззивното производство е установено, че ищецът Т. Ц. Ч. е починал на 25.03.2021 г., т. е. след постановяване на първоинстанционното решение, че съдът е издирил и конституирал като въззивници наследниците му - съпруга Е. Ч. и дъщеря М. К. и им е изпратил препис от първоинстанционното решение, с указания да заявят ще встъпят ли в процеса и поддържат ли въззивната жалба, подадена от пълномощника на починалия им наследодател. В хода на връчване на тези книжа е установено, че е починала и Е. Ч. и неин наследник е М. К.. Въззивният съд е посочил също, че М. К. не е заявила становище по подадената въззивна жалба и изцяло по спора, поради което и е изменил участието й от въззивник на въззиваем.

С диспозитива на обжалваното решение въззивният съд е отменил решението на районния съд и е уважил иска, като е признал за установено спрямо ответниците, че Ю. Ц. Ч., М. Т. К. и Е. Ц. Р. са собственици на общо 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № ..............

С оглед горното е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която на М. К. са признати права в притежавания от нея обем, съобразно ЗН- 1/6 върху спорния имот, поради съмнение за неговата допустимост.

По постъпилата жалба против решението в останалата му част, с която е уважен предявеният от Ю. Ц. Ч. и Е. Ц. Р. установителен иск за собственост, Върховният касационен съд, намира следното:

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи иска, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните имат общ наследодател- Т. Ц. Г., починал на 21.10.1989 г. Ищците са наследници на неговия син- Ц. Т. Ч., починал на 08.05.2002 г., а ответниците-на дъщеря му– М. Т. Д., починала на 17.06.2016 г.

С решение № 5788/01.11.1993 г. на ОСЗ - Т. на наследниците на Т. Ц. Г. е възстановено правото на собственост в съществуващи/възстановими/ стари реални граници, върху две ниви с площ съответно от 2 дка и от 1 дка, намиращи се в землището на [населено място], м. "К. лъка". С решение № 5788/10.08.1998 г. на ОСЗ-Т., на основание чл. 18ж, ал. 1 и ал. 4 от ППЗСПЗЗ тези две ниви са обединени в един имот- нива с площ от 2. 924 дка - ПИ с № ............по картата на землището.

С нотариален акт № ..../2011 г. наследодателката на ответниците М. Д. е призната за собственик по давностно владение на поземлен имот с идентификатор № ..........по КККР на [населено място], с площ от 2 924 кв. м, намиращ се в [населено място], който имот с нотариален акт № ...../2011 г. е дарила на дъщеря си – ответницата Р. П..

Въз основа показанията на свидетелите Н. и Н. съдът е приел за установено, че докато е бил жив бащата на ищците, спорният имот е бил нива. След това страните имали колебания какво да отглеждат, но решили да направят сливова градина. Съдът е приел също, че свидетелят Н. установява, че ищецът Ю. Ч. е ходил по няколко пъти в годината в имота, като е отсядал на гости при братовчедите си в [населено място] и е участвал в грижите за градината. През 2019 г. установил, че част от наследствените имоти са прехвърлени на други роднини.

От показанията на свидетелите П., В. и Г. е прието за установено, че имотът е работен от родителите на ответницата Р. П., а след това тя засадила нови дървета и до момента го стопанисва, поддържа, бере плодовете. Фиданките били заплатени от нея, като това е станало около 2001-2002 г. Р. П. не е споделяла да е имало спорове за имота, но според свидетеля В. е казвала, че нейни роднини са й дали имота да го стопанисва. Свидетелите не са виждали други хора да работят и да помагат в градината.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за основателност на иска. Изложени са мотиви, че от събраните доказателства се установява, че ответниците ползват целия имот, те са създали сливовата градина, те я обработват и извършват всички непосредствени грижи за нея. Съдът е посочил, че за да могат да се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност, ответниците следва да докажат на първо място продължителността на владението.

Въззивният съд е приел, че до смъртта си наследодателят на ищците Ц. Ч. е владял сънаследствения имот, упражнявал е активно правата си, възползвал се е от реколтата- действия, които явно и недвусмислено демонстрират собственическите му права върху припадащата му се 1/2 ид. ч. Той е починал на 08.05.2002 г. и следователно към 2011 г. М. Д. не е могла да придобие по давност частта на наследниците на брат й. След като не е притежавала идеалните части на останалите съсобственици, то тя и не е могла да дари на дъщеря си целия имот.

За неоснователно е счетено възражението на Р. П., че е придобила имота по силата на упражнявано добросъвестно давностно владение, защото събраните доказателства сочат за знание от страна на П. за сънаследствения статут на имота, за правата на наследниците на нейния чичо, което изключва добросъвестността й към учредяване на правата й през 2011 г. С оглед подаването на исковата молба през 2020 г. възможността й да се позове на дългата придобивна давност, е осуетена.

Изложени са и мотиви, че от действията на ответниците не може да се приеме, че са демонстрирали промяната в намерението си към собствеността на останалите сънаследници. В тази връзка съдът е приел, че от свидетелските показания се установява, че въпреки че не са се включвали в непосредственото стопанисване на градината, ищците са се интересували от имота-дори е имало спор какво да се отглежда. В решението на въззивния съд е прието също, че макар и не постоянно ответниците и в частност Ю. Ч. е посещавал имота всяко лято, дори и само, за да се възползва от реколтата, а това отново е проява на собственически права, като не е доказано, че ответниците са се възпротивили, попречили са да упражни правата си или да са му противопоставили права на изключителни собственици. За недоказано е прието обстоятелството, че ответниците са манифестирали намерението си за своене на целия имот и са отблъсквали правата на останалите сънаследници. Съдът е акцентирал, че завладяването частите на останалите и промяната поначало трябва да се обективира и заяви категорично, да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своята фактическа власт, а доказателства в тази насока не са ангажирани.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

По първия правен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска, защото същият не е във връзка с решаващите изводи на съда. Съдът не е приел, че е упражнявано давностно владение от дарител въз основа на нотариален акт за дарение. Относно дарителя съдът е приел, че е бил съсобственик на имота и не е доказано да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици. Мотиви, че въз основа на нотариалния акт за дарение дарителят е упражнявал владение върху дарения от него имот, не са излагани.

По втория и третия правен въпрос, свеждащи се до това дали е допустимо въззивният съд да приеме, че упражняваното владение е било недобросъвестно, въпреки че страната се позовава на добросъвестно владение, а насрещната страна не е направила възражение, че владението не е било добросъвестно, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК.

По тези два въпроса няма противоречие на изводите на съда с цитираната от касаторите практика на ВКС – решение № 211/15.01.2018г. по гр.д. № 481/2017г. на ВКС, I- во г.о. С това решение ВКС се е произнесъл по въпроса за срока, в който може да се направи възражение за придобивна давност, както и другите правоизключващи възражения, но не е прието, че съдът е обвързан от дадената от страната квалификация на владението като добросъвестно, освен ако насрещната страна не възрази и че има срок за такова възражение. Следва да се има предвид, че квалификацията на владението като добросъвестно или недобросъвестно е въпрос на приложение на материалния закон и е в правомощията на съда, а не съставлява възражение, което да трябва да се упражни от страната в срок.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като относно правомощията на съда във връзка с правната квалификация на исканията, възраженията и установените факти е налице практика на ВКС. В решение № 147 от 5.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2017 г., III г. о. е прието, че произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които тази страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. Достатъчно е страната да изложи фактите, на които основава възражението си, без да е длъжна да даде точната правна квалификация. Съдът е този, който квалифицира възражението и посочва правните последици от посочените от страната и установени по делото факти. Затова при наличие на фактите, на които страната се позовава, съдът не трябва да обсъжда погрешно дадената им от страната правна квалификация, а да се съобрази с действително приложимата правна норма. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил, който без да е обвързан от дадената от ответната страна квалификация на владението като добросъвестно е направил свои изводи въз основа на събраните доказателства и е приел, че същото е недобросъвестно, тъй като приобретателят е знаел, че придобива от несобственик. Правилността на тези изводи не подлежи на преценка в производството по допускане на касационно обжалване.

В т. 2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен и въпросът за доказателствената тежест за установяване знание у владелеца, че праводателят му не е бил собственик на имота. Няма спор в съдебната практика, че доказателствената тежест за оборване на установена в закона презумпция носи този, който иска да я опровергае. В изложението си касаторите не твърдят, че въззивният съд е направил изводи в противен смисъл, а че ищците не са ангажирали доказателства, от които да се направи извод за наличие на знание у ответницата, че придобива от несобственик. Т.е. поставя се въпрос по правилността на изводите на въззивния съд, че владението не е било добросъвестно, каквато проверка касационната инстанция не може да направи в производството по чл.288 ГПК.

По четвъртия правен въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Решаващите изводи на съда, за да уважи иска са, че ответницата не е собственик на целия имот, защото е придобила спорната 1/2 ид.ч. от него от несобственик, че не е придобила собствеността върху тази част и на основание изтекла придобивна давност, защото в случая е неприложима кратката петгодишна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, тъй като дареният е знаел, че придобива от несобственик, а от сключване на сделката до датата на предявяване на иска не е изтекъл срокът по чл. 79, ал.1 ЗС. Ето защо макар и в решението си съдът да е изложил и мотиви за липса на доказателства, че ответницата е извършила действия за демонстриране на намерение за своене на имота, то поставеният въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, като относими не към основните, решаващи мотиви на съда, а към допълнителните му съображения и в този смисъл не е от значение за крайния изход на спора при приетото, че от началото на установяване на владението до датата на предявяване на иска не е изтекъл изискуемият се от закона десетгодишен срок за придобиване по давност на имота.

Поради липсата на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се извършва преценка за наличие на сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280, ал..1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по петия правен въпрос, защото в решаващите си мотиви съдът не е приел, че в случая разпоредбата на чл. 69 ЗС е неприложима, а че не е осъществяваното владение от дарения в десетгодишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, тъй като владелецът не е бил добросъвестен. Тези изводи на съда са и в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, съгласно което в хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя, последният става съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец /добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя/ е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Т.е. за да се прецени дали приобретателят е придобил правото на собственост на основание давностно владение, съдът е длъжен да се произнесе дали осъществяваното от него владение е добросъвестно или не, което и е сторил въззивният съд.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани

Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1 000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение