Определение № 2468 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1051/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от В. А. В., чрез пълномощник М. А. (дъщеря), приподписана от адвокат М. Ц., срещу въззивното решение №6981/17.11.2025г. постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 8768/2025г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон и допуснат съществен формализъм при отказ от съдебен контрол. Насрещната страна „Е. Е. Е. Р. – 2“ ЕАД, [населено място], с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Н. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставеният въпрос е некоректно зададен, не поставя проблем на правоприлагането, а цели ревизия на фактически изводи на въззивния съд, което е недопустимо на касационен етап. Твърди още, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, нито за развитие на правото. Сочи още, че по приложението на разпоредбата на чл.71, ал.1 от КТ е налице трайно установена съдебна практика, която е съобразена при постановяване на въззивното решение. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което са отхвърлени предявените от В. А. В. срещу „Е. Е. Е. Р. 2“ ЕАД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ за отмяна на уволнението, извършено със Заповед № № 26/30.12.2024г. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяването му на заеманата до уволнението длъжност „Информатор приемна“ при „Е. Е. Е. Р. 2“ ЕАД. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: Страните са били в трудово правоотношение възникнало от сключения трудов договор № 35/30.10.2024 г., като ищецът заемал длъжността „Информатор приемна“ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1 417,56 лева. Посочил, че договорът съдържал клауза за изпитване и уговорен изпитателен срок в полза на работодателя до 30.04.2025 г. Със същия страните уговорили право на работодателя да прекрати правоотношението в срока за изпитване без предизвестие, както и възможност за прекратяване на договора от работника/служителя с предизвестие от три месеца, но не повече от остатъка от срока на договора. Съществувалото между страните трудово правоотношение било прекратено със заповед № 26/30.12.2024 г., в срока за изпитване, на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Въззивният съд развил принципните съображения, позовавайки се на трайно установената съдебна практика на ВКС по приложение на правилото на чл.71, ал.1 от КТ, че в срока за изпитване работодателят извършвал преценка за годността на служителя да изпълнява възложената му работа, която преценка не подлежала на съдебен контрол. Посочил, че когато този срок бил уговорен в полза на работодателя, до изтичането му, той разполагал с правото да прекрати трудовия договор без предизвестие, на основание чл.71, ал. 1 от КТ, във всеки момент от изпълнението му. За да настъпи прекратяване на правоотношението на това основание, било необходимо писменото изявление на работодателя да достигне до насрещната страна – работника, без да се посочват причините за прекратяване на договора. Въз основа на тези съображения и обстоятелството, че в сключения между страните трудов договор била уговорена действителна клауза за срок на изпитване в полза на работодателя, съдът направил извод, че за последния не е съществувало задължение за излага подробни мотиви за причините, поради които освобождава служителя на основание чл. 71, ал. 1 от КТ и преценката му не подлежи на съдебен контрол. Намерил за ирелеватни наведените от ищеца твърдения за наличие на скрити мотиви за уволнението, свързани с личните конфликти между него и част от колегите му; изразеното от него несъгласие с практиките при работодателя, както и за обстоятелствата довели до сключване на процесния договор (знанията и уменията му за изпълнение на възложените трудови функции и прекратяването на предходното му правоотношение с друг работодател). За неотносим към предмета на производството съдът намерил и довода за наличие на връзка между прекратяването на трудовото правоотношение и отправеното до работодателя искане за предоставяне на препис от длъжностната характеристика. Развил съображения, че това възражение било въведено за първи път пред въззивната инстанция, поради което било и преклудирано. Изложеното обосновало крайния извод на въззивния съд за законосъобразност на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение, съответно за неоснователност на предявения иск за признаване на уволнението за незаконно и за неговата отмяна. Неоснователността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ обусловила изводите на съда за неоснователност и на съединения с него иск за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следния правен въпрос: Подлежи ли на съдебен контрол упражняването на правото на работодателя по чл.71, ал.1 от КТ, когато по делото са въведени конкретни твърдения и доказателства за злоупотреба с право, или съдът може изцяло да откаже разглеждане на тези твърдения, абсолютизирайки немотивирания характер на прекратяването, без да съобрази принципите за добросъвестност и ефективна съдебна защита. Навел довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като: засяга границите на съдебния контрол при упражняване на потестативни права, съотношението между специалната разпоредба на чл.71 от КТ и общия принцип за злоупотреба с право, задължението на съда да осигури ефективна съдебна защита. Твърди още, че отказът на съда да разгледа въведените в производството твърдения за наличие на писмен сигнал за вътрешни нарушения и за последващо прекратяване на трудовото правоотношение, без да извърши проверка за връзката между тези обстоятелства, представлява формализъм, който лишава страната от ефективна правна защита и поставя въпроса за съответствие с правото на достъп до съд по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Въпросът, макар некоректно зададен и обоснован с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд, е свързан с приложението на разпоредбата на чл.71, ал.1 от КТ и необходимостта за мотивиране на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, когато същата е издадена на това основание. По него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, част от която е решение № 11/24.01.2012 г. по гр.д.№1783/2010г. ІV. Съгласно дадените в нея разяснения, когато уволнението е по чл. 71, ал.1 от КТ и срокът за изпитване е уговорен в полза на работодателя, той не е длъжен да посочва мотиви, доколкото това не е елемент от фактическия състав на уволнението. Същият има право да прекрати трудовия договор, в рамките на този срок, без да е необходимо да изпълнява други условия, каквито не са предвидени в закона. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. От друга страна, предметните предели на предявените исковете за отмяна на уволнението и за възстановяване на заеманата длъжност, се определят от приложеното от работодателя основание за прекратяване на трудовия договор и от въведените с исковата молба възражения срещу издадената заповед, в рамките на които сезираните съдилища дължат произнасяне. В конкретния случай, ищецът е навел няколко довода за незаконосъобразност за оспорената заповед, като издадена без знанието на изпълнителния директор на дружеството и от некомпетентен орган, без работодателска власт, и относно основанията за прекратяване на правоотношението от личностен характер, без връзка с изпълнение на възложените задължения или несправяне с работата. Същият не е твърдял злоупотреба с право от страна на работодателя при прекратяване на трудовото му правоотношение. От тези възражения пред въззивния съд касаторът/въззивник пренесъл единствено оплакването за незаконосъобразност на основанието за издаване на заповедта, но не и относно законосъобразността на самото ѝ издаване ( стр.1 от въззивната жалба). С оглед на изложеното, поставеният въпрос, в частта относно твърденията за злоупотреба с права при прекратяване на трудовия договор, е неотносим към произнасянето на съда в обжалваното решение. При постановяването му въззивният съд е разгледал спора в рамките на определените от ищеца предметни предели по своевременно наведените възражения. С извършената преценка за допустимост и относимост на въведените от страната доводи към предмета на производството, съдът не е нарушил правото на ищеца за достъп до съд по смисъла на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС. Напротив, изпълнил е вменените му с посочената разпоредба и правилата на националния закон задължения за осигуряване на справедлив съдебен процес в пълнотата на това понятие – безпристрастен съд (равно отдалечен от страните), състезателно начало, равенство на процесуалните възможности на страните и приложение на процесуалния закон. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.71, ал.1 от КТ. Наличието на установена съдебна практика по поставения въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод и за липса на предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание за допускане на обжалването. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.8 от ГПК и направеното искане касаторът В. А. В. следва да бъде осъден да заплати на „Е. Е. Е. Р. – 2“ ЕАД, [населено място] разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: разпоредбата на чл.37 от ЗПрП, липсата на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор, в който е изразено становище по допустимостта на касационното обжалване и по същество на спора), начина на протичане на касационното производство и тежестта на закритото заседание по допускане на обжалването, като определя същото в размер на 50 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,