Определение № 4875 от 13.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2297/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. И. П., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [жк], 115Л. вх. 4. ет. 5. ап. 8, чрез пълномощника му по делото адв. К. К., против Решение № 1579 от 10.03.2026г., постановено по в.гр.д. № 20251100504525 по описа на СГС, с което след отмяна на Решение № 21946/03.12.2024г., постановено по гр.д. № 68698/2023 г. по описа на СРС, 140 състав, е отхвърлен предявеният от ищеца О. И. П., ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл.439 ГПК, с който иска да бъде признато за установено спрямо ответниците М. В. С., ЕГН [ЕГН], Т. А. С., ЕГН [ЕГН] и И. А. С., ЕГН [ЕГН], че не дължи следните суми: на ответника М. В. С.- 9081,11 лв., на ответника Т. А. С.- 9081,11 лв., и на ответника И. А. С.- 9081,12 лв., представляващи остатъчно задължение за главница в общ размер от 27243,34 лв. по издаден изпълнителен лист от 17.05.2002г., по НОХД №1/2001г., по описа на ОС- Ловеч, поради настъпила погасителна давност. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея М. В. С., ЕГН [ЕГН], Т. А. С., ЕГН [ЕГН], и И. А. С., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им по делото адв. Н. Т., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че с Решение № 10/16.03.2001 г. по НОХД № 1/2001г. по описа на Окръжен съд- Ловеч ищецът О. И. П. е осъден да заплати на ответниците следните суми: на М. С.- 12 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди; на Т. С., чрез нейната майка М. В. С.- 15000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди; на И. С., чрез неговата майка М. В. С.- 15000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди; на М. В. С.- 1833 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от 17.05.2002г. Част от задължението по изпълнителния лист е било погасено от ЗД „В." АД на основание сключен от ищеца договор за гражданска отговорност, както следва: на М. В. С. е била изплатена сума в размер на 8700 лв.; на Т. А. С. е била изплатена сума в размер на 10650 лв; на И. А. С. е била изплатена сума в размер на 10 650 лв., като плащанията са били извършени в периода юли- август 2002г. Въз основа на издадения изпълнителен лист на 05.12.2002г. ответниците образували изп. дело №4849 по описа на СИС при Софийски районен съд. На 05.05.2016г. изпълнителното дело било прехвърлено за продължаване на изпълнението при ДСИ при СИС при Районен съд- Варна, като било образувано под номер 20163110404059. С молба 07.05.2016г. длъжникът О. И. П. е поискал от съдебния изпълнител да му бъде позволено да внася по 50 лева всеки месец. По и.д. 20163110404059, били извършени общо 76 доброволни частични плащания в общ размер на 6350 лв. от съпругата на ищеца Н. С. П. по сметка СИС при Районен съд Варна, като във всяко едно платежно нареждане като задължено лице е посочено името на О. П., а в основанието за плащане е посочен номера на изпълнителното дело. Плащанията са били извършвани както следва: през 2016 г. са извършени 8 месечни плащания, всяко едно в размер на 50 лв., в общ размер на 400 лв.; през 2017 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 50 лв., в общ размер на 600 лв.; през 2018 г. са извършени 12 плащания по 50 лева и 7 плащания по 100 лв. в общ размер на 950 лв.; през 2019 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 1200 лв.; през 2020 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв., в общ размер на 1200 лв.; през 2021 г. са извършени 12 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 1200 лв.; през 2022 г. са извършени 8 плащания, всяко едно в размер на 100 лв. в общ размер на 800 лв. С молба от 30.08.2016 г. длъжникът е поискал да бъде вдигнат запора на банковата му сметка и да бъде наложен запор върху трудовото му възнаграждение. С молба от 26.10.2016г. М. С. е поискала длъжникът по делото да внесе 30% от сумите по изпълнителния лист, за да бъде удовлетворена молбата му да бъде вдигнат запора върху банковите му сметки и вместо това да бъде наложен запор върху трудовото му възнаграждение. След 26.06.2015г. по изпълнително дело 4849/2002г. са били извършени следните изпълнителни действия: на 18.03.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „ ОББ“ АД; на 23.03.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „Юробанк България“ ЕАД; на 13.04.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „Търговска Банка Д“ АД. По молба на ответниците от 19.06.2023г., е било образувано изпълнително дело 20233110402100 по описа на ДСИ при РС – Варна, по което са извършени следните изпълнителни действия: на 04.08.2023г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, на 15.08.2023г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД, а на 16.08.2023г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД. Въз основа на така установените факти от правна страна при съобразяване на ППВС № 3/1980г., т.10 от ТР №2/2013 от 26.06.2015г. на ОСГТК, и ТР №3/2020 от 28.03.2023г. на ОСГТК съдът е приел, че до 26.06.2015г. погасителна давност за процесните вземания не е текла, а след тази дата същата е била прекъсвана на 18.03.2016г., 23.03.2016г. и 13.04.2016г. с налагане на запор върху банковите сметки на длъжника, откогато е започнал да тече нов срок на погасителна давност. Приел е и че давността е била прекъсната на основание чл.116, б.А от ЗЗД с извършените 76 частични плащания в периода 2016г.- 2022г., които представляват признание на дълга. Позовавайки се на формираната съдебна практика /Решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на II ТО на ВКС, Решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на I ТО на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС/ съдът е изложил съображения, че признанието на вземането е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, като изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. "а" ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който, и обстоятелствата, при които, е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Посочил е, че в случая е налице изрично обективирано от ищеца волеизявление, насочено към кредитора и получено от последния, с което категорично и недвусмислено се заявява съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към него, което волеизявление представлява признаване на вземането, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. "а" от ЗЗД. Приел е, че давността е била прекъсната на 07.05.2016г., когато длъжникът е поискал да внася ежемесечно по 50 лева по изпълнителното дело, а след това е била отново прекъсната многократно с всяко от осъществените от длъжника доброволни плащания по изпълнителното дело през периода от 17.05.2016г. до 05.07.2022г. Счел е за ирелевантно за този извод дали сумите се плащат по изпълнителното дело въз основа на наложен запор или доброволно от длъжника, както и дали постъпват от длъжника или от трето лице след като в платежния документ ясно е посочено, че се изплаща задължението на длъжника, защото за кредитора е без значение дали паричното му вземане се плаща от длъжника или от трето лице. Посочил е, че всяко плащане в рамките на изпълнителния процес се счита за резултат от изпълнителното производство, като постъпването на суми с доброволни вноски от длъжника е аналогично на провеждане на принудително изпълнение и при получаване на плащания кредиторът няма причина постоянно да иска нови изпълнителни действия, респ. извършените от длъжника доброволни плащания в хода на изпълнителното дело освобождават взискателя от задължението да поддържа висящността на производството чрез искания за извършване на изпълнителни действия, поради което не може да се обоснове извод, че взискателят е бездействал. Не са били споделени доводите на ищеца, че в случая давността не била прекъсната, тъй като липсвало споразумение между кредиторите и длъжника. В тази връзка съдът е посочил, че признанието на дълга представлява едностранно волеизявление на длъжника, а не договор, поради което съгласие на кредитора не е необходимо. По изложените съображения съдът е приел, че давността за процесните вземания е била прекъсната за последен път на 05.07.2022г. с последното от извършените частични плащания, откогато е започнала да тече нова петгодишна давност. След това давността е била прекъсната отново на 16.08.2023г., когато е бил наложен запор върху банковите сметки на длъжника в Банка „ДСК“ АД по изпълнително дело 20233110402100 и от този момент е започнала да тече нова петгодишна давност. Посочил е, че обстоятелството, че съдебният изпълнител неправилно е прекратил и.д. 20163110404059 поради настъпила перемпция е без правно значение, съгласно разясненията, дадени в ТР № 2/2023 г. на ОСГТК перемпция и давността са различни институти и погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. По изложените съображения съдът е отхвърлил предявените искове. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1. Следва ли да се приеме, че е налице признание на дълг по смисьла на чл. 116, б. „.А“ от ЗЗД и прекъсване на погасителната давност, когато частични плашания по изпълнително дело са извършени от трето незадължено лице, при липса на доказателства, че това лице действа от името на длъжника? 2. Прекъсва ли погасителната давност за целия дълг частично плащане или признанието (ако се приеме за налице) обхваща само размера на извършеното плащане? 3. Допустимо ли е признание на дълг да се извежда единствено от обстоятелството, че в платежните документи е посочен номер на изпълнително дело и името на длъжника, без изявление, изхождащо от самия длъжник? 4. Води ли до многократно прекъсване на погасителната давност за целия дълг извършването на поредица от частични плащания от трето лице при липса на данни за волеизявление на длъжника? 5. Извършени от длъжника или от трето лице доброволни плашания в рамките на изпьлнителния процес считат ли се за резултат от изпълнителното производство или от изпълнителен способ и освобождават ли тези плащания взискателя от задължението да поддьржа висящността на производството чрез искания за извършване на изпълнителни действия? Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Искането на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност е неоснователно. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението, мотивирани с формулираните от него въпроси, свързани с произнасянето на съда по правните последици на извършените по изпълнителното дело в периода 2016г.-2022г. общо 76 доброволни частични плащания в общ размер на 6350 лв. от съпругата на ищеца Н. С. П.. Изводите на съда, че подадената от ищеца молба до съдебния изпълнител, с която е поискал да му се разреши да прави ежемесечни частични вноски за погасяване на задължението си, и извършените след подаването й доброволни ежемесечни плащания са прекъснали погасителната давност, са в съответствие със закона и съдебната практика по прилагането му, което изключва наличието на сочените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в мотивите по т.3 на Тълкувателно решение №2/2023г. от 04.07.2024г. по т. д. №2/2023г. на ОСГТК на ВКС давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Съгласно приетото в цитираното от въззивния съд Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. а ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който, и обстоятелствата, при които, е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Решение № 557 от 10.09.2026г. по к.гр.д.№816/2023г., 4-то г.о., извършените от длъжника плащания по изпълнителното производство имат същите правни последици, както и извършените от съдебния изпълнител действия по принудително реализиране на вземането, поради което водят до прекъсване на погасителната давност по силата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД и т.10 от ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, като прекъсването на давността е по отношение на цялото вземане, а не само по отношение на заплатената част от него. Така формираната задължителна и казуална съдебна практика е била съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. По делото е установено, че с писмена молба до съдебния изпълнител длъжникът О. И. П. е поискал да заплаща всеки месец по изпълнителното дело сума от по 50 лв., след което в продължение на шест години по делото са внасяни доброволно ежемесечно суми за погасяване на задължението му с наредител неговата съпруга, които суми са били разпределяни и заплащани от съдебния изпълнител на взискателите. При тези факти изводите на съда, че така извършените в изпълнение на изрично обективираната воля на длъжника и за негова сметка плащания, които са достигнали до взискателите, са прекъснали погасителната давност за задължението, което е предмет на изпълнителното дело, са в съответствие с формираната съдебна практика. Същата не се нуждае от промяна или осъвременяване, нито е налице неяснота или непълнота в правните норми, което да налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Предвид горното няма основание да се допуска такова. При този изход на делото и предвид направеното от ответните страни искане касаторът следва да бъде осъден да им заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 евро. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,