Определение № 220 от 31.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1016/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „КИНО АРЕНА 2001“ ЕООД, С. С. М. и А. В. М. срещу определение № 512 от 22.02.2022г., постановено по възз.ч.т.д.№ 357/2022г. по описа на Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение № 265560/08.12.2021г., постановено по т.д.№ 2517/2020г. по описа на СГС, ТО, за спиране на производството по т.д.№ 2517/2020г. по описа на СГС, ТО, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т.д.№ 1212/2019г. по описа на СГС, ТО. Касаторите поддържат, че е допуснато съществено нарушение на съдо-производствените правила, а именно на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като въззивният съд неправилно е приел връзка на обусловеност между двете дела, предвид 1/различията в основанията: спряното дело, т.д.№ 2517/2020г., има за предмет вземане по запис на заповед, а съществуването или не на каузалното правоотношение е извън неговия предмет, още повече, че както в заповедното производство, така и в ИМ липсват твърдения на ищеца относно обезпечителния характер на записа на заповед, а такова твърдение е направено едва в ДИМ и е въпрос на доказване по т.д.№ 2517/2020г., а спорът по т.д.№ 1212/2019г. е относно съществуването на вземане по договор за кредит от 14.02.2007г. и в предмета му не са включени други обезпечения, извън договорът за ипотека; 2/предвид различните размери на главниците по двете дела:главницата по спряното дело е 12 771 374.89 евро, а по другото висящо дело – 4 924743.04 евро 3/ тъй като ответникът „Кино Арена 2021“ ЕООД би било обвързано от решението по т.д.№ 1212/2019г. само в качеството си на ипотекарен длъжник и то до цената на ипотекираните имоти, тъй като същото не е страна по каузалното правоотношение и 4/ предвид различието на страните, като, дори да бъдат уважени исковете по т.д.№ 1212/2019г., решението ще влезе в сила само между страните по него, за същото искане и на същото основание, съответно страните по спряното дело, т.д.№ 2517/2020г., няма да бъдат обвързани от субективните предели на силата на пресъдено нещо по другото висящо дело.Ето защо, в частната касационна жалба се поддържа, че установяване съществуването или не на вземането по договора за банков кредит от 14.02.2007г., обезпечен с ипотечен акт, е без правно значение за спряното дело, чийто предмет е вземането по запис на заповед, респективно са очевидно неправилни изводите на въззивния съд за частична идентичност и обуславящ характер (в частта, касаеща съществуването на каузалното отношение, неговото съдържание и дължимост на паричното вземане) на спора за установяването на съществуването на вземането по договор за кредит от 14.02.2007г., обезпечен с ипотечен акт, по отношение на спряното т.д.№ 2517/2020г.Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно определение е постановено в нарушение на даденото разрешение в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2017г. по тълк.д.№ 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и при неправилно приложение на т.5 на Тълкувателно решение № 7/31.07.2017г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№ 7/2014г., по въпроса кога е налице идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилното решение по см. на чл.303, ал.1, т.4 ГПК, във вр. чл.307, ал.4 ГПК. В частната касационна жалба се поддържа, че липсата на съвпадане на страните по двете съдебни производство отрича възможността за възникване на хипотеза за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 ГПК, каквато е неправилно приета от въззивния съд.Касаторите поддържат, че въззивният съд неправилно е приел да е без значение за поставения спор неучастието на ФЛ - жалбоподатели по обуславящото дело, тъй като те са само авалисти по менителничния ефект, както и, че дори само липсата на субективен идентитет води до извод за недопустимо приложение на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Искането в частната касационна жалба е за отмяна на обжалваното въззивно определение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.Формулиран е в изложението следният въпрос, който касаторите поддържат да е разрешен в обжалваното въззивно определение в противоречие с определение № 102/08.03.2010г., II ГО и определение № 611/03.11.2015г. по ч.гр.д.№ 4980/2015г. III ГО., постановени по чл.274, ал.3 ГПК:Налице ли е преюдициална връзка между делата в случай, че не е налице идентичност в страните по двете дела и какво представлява тя? В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор касационната жалба от „ЛЕТО ИНВЕСТМЪНТ“ АД, с който се оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, както и се оспорва частната касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, приема следното: Постъпилата частна касационна жалба е процесуално допустима, като подадена срещу подлежащо на касационно обжалване, съгласно чл.274, ал.4, във вр. чл.280, ал.3 ГПК, въззивно определение по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, от надлежни страни, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, редовна е по съдържание и приложения и е изпълнена процедурата по чл.261, т.1, във вр. с чл.275, ал.2 ГПК. В обжалваното въззивно определение е прието следното: Производството по т.д.№ 2517/2020г. (спряното дело), е образувано по искова молба/ИМ на „ЛЕТО ИНВЕСТМЪНТ“ АД против „КИНО АРЕНА 2001“ ЕООД, С. С. М. и А. В. М., с която е предявен за разглеждане иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.535 ТЗ, във вр. с чл. 485, ал.1 ТЗ, за приемане за установено, че ответниците дължат при условия на солидарна отговорност в полза на ищеца сума в размер на 200 000 евро, съставляваща част от общо вземане в размер на 12 771 374.89 евро, представляваща парична сума, поета за плащане по запис на заповед, издаден на 06.10.2009г. и авалиран от ответниците, ведно със законната лихва, считано от 12.04.2019г. до окончателното изплащане. Едно от възраженията в подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на ИМ от ответниците е за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на ищеца, който, въпреки знанието си за липса на парично вземане срещу „Кино Арена“ ЕООД за главница в размер на 12 771 374.89 евро, претендира дължимостта й в размер на част от тази главница по ценната книга срещу ответниците.. В ДИМ ищецът е въвел твърдение, че процесният запис на заповед има обезпечителна функция спрямо каузално отношение по договор за кредит от 14.02.2007г. и анекси към него, по които кредитополучател е „Кино Арена“ ЕООД. С решение № 9261398/12.10.2021г., постановено по т.д.№ 1212/2019г.(л.489-515 по т.д.№ 2517/2020г.), което няма данни да е стабилизирано, се признава за установено по предявения от „ЛЕТО ИНВЕСТМЪНТ“ АД против „КИНО АРЕНА“ ЕООД – в открито производство по несъстоятелност и „КИНО АРЕНА 2001“ ЕООД, иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.430, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, че „ЛЕТО ИНВЕСТМЪНТ“ АД има вземания спрямо „КИНО АРЕНА“ ЕООД в размер на сумата 1 000 000 евро, представляващо част от общо вземане за предсрочно изискуема главница в размер на 4 924 743.04 евро, ведно със законната лихва върху вземането/ 500 000 евро/, считано от 18.01.2019г. до окончателното му изплащане, респективно върху вземането/ 500 000 евро/, считано от 17.06.2019г. до окончателното му изплащане, съставляващо отпуснат, усвоен, обявен за предсрочно изискуем и непогасен остатък от банков кредит, произтичащ от договор за банков кредит от 14.02.2007г., изм. и доп. с анекси, което вземане е прехвърлено с договори за прехвърляне на вземания от 07.10.2011г. и 28.09.2018г. и също така е било обезпечено с договорна ипотека, учредена от „КИНО АРЕНА 2001“ ЕООД с нотариален акт за договорна ипотека рег.№ 6555, акт № 129, т.V,, д.№ 3779 на СВ. Споделени са и към тях въззивният съд изцяло се е присъединил крайните изводи на първоинстанционния съд за спиране на т.д.№ 2517/2020г. до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т.д.№ 1212/2019г.в хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като 1/и двете дела са висящи, 2/производството по едното обуславя или е част от състава на правоотношението по другото и 3/помежду им е налице връзка в предмета и страните (без да има пълен субективен идентитет), така, че страните по обусловеното дело да могат да се позоват на решението по обуславящото. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответниците „КИНО АРЕНА 2001“ ЕООД, С. С. М. и А. В. М., че предметът на производството по т.д.№ 2517/2020г. (спряното делото) се изчерпва със съществуване на вземането, основано на абстрактната сделка – записът на заповед, като неотговарящи на мотивите по т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и с оглед въведените първо от самите ответници възражения за наличие на каузалното правоотношение, а в последствие – са въведени и твърдения от ищеца относно обезпечителния характер на записа на заповед спрямо каузалната сделка, поради което е приел, че в предмета на изследване по т.д.№ 2517/2020г. се включва и каузалното правоотношение, респективно, че предметът на т..№ 1212/2019г. е частично идентичен с предмета на т.д.№ 2517/2020г. по описа на СГС( в частта досежно каузалното правоотношение по договора за кредит от 14.02.2007г. ), поради което с решението по т.д.№ 1212/2019г. ще бъдат признати или отречени права или факти относно съществуването или несъществуването на вземането на кредитора по каузалната сделка, които са релевантни и за субективното право по спряното дело.Прието е от въззивния съд, че, за да бъде зачетена силата на пресъдено нещо по обуславящия иск, е необходимо да има и субективен идентитет, но, чрез позоваване на т.5 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017г. по тълк.д.№ 7/2014г. ОСГТК на ВКС, е прието, че по отношение на частта от предмета на обуславящото дело, която се включва в предмета на спора по обусловеното/спряното дело, е налице и пълен субективен идентитет – противопоставените субекти по материалното правоотношение ищецът „Лето Инвестмънт“ АД и ответникът „Кино Арена 2001“ ЕООД.Въззивният съд е приел, че неучастието на ответниците С. С. М. и А. В. М. по обуславящото дело е без значение, доколкото същите са само авалисти по менителничния ефект, без да са страна по каузалното правоотношение, поради което не биха могли да правят възражения за несъществуването на задължението по каузалното правоотношение, но ще бъдат обвързани от разрешаването на въпроса относно дължимостта на задължението по каузалното правоотношение, а установяване недължимостта по каузалното правоотношение ще препятства събиране на същото вземане на основание абстрактната сделка. Ето защо, въззивният съд е приел, че, въпросът за съществуването на каузалното правоотношение и дължимостта на паричното вземане от длъжника по каузалното правоотношение е преюдициален за спряното дело, независимо от различието в предметите на двете дела, поради което разрешаването му със сила на пресъдено нещо е обуславящо за спряното дело. Въведеното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване предпоставя поставеният в изложението въпрос да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващите правни изводи (т.1 Тълкувателно решение № 1/2010г.ОСГТК). Независимо, че крайните изводи на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното определението за спиране са основани и на изводи за наличие на субективен идентитет между двете дела, се приема, че формулираният от касаторите въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като отговорът на поставения въпрос не е обуславящ за приложение на разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, с оглед задължителната практика на ВКС:мотивите на Тълкувателно решение № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014г., Тълкувателно решение № 8/07.05.2014г. по т.д. № 8/2013г. и Тълкувателно решение № 1/09.07.2017г. по тълк.д.№ 1/2017г., всички на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство, като обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения; връзката на обусловеност е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение, следователно, връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, търговска колегия, I отделение,