Определение № 1177 от 30.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 89/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ срещу решение № 2432 от 13.09.2022 г. по в. гр. д. № 810/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 20166595 от 2.08.2021 г. по гр. д. № 50300/2019 г. на Софийски районен съд, 57 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Б. С. С. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на травматични увреждания, причинени при ПТП, настъпило на 15.03.2018 г. в [населено място] поради виновно поведение на водача на лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № МКК 577 С, чиято отговорност е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност“ в чуждестранна застрахователна компания в ЕС без кореспондент на територията на Р България, за разликата над 2 500 лв. до 11 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 7. 11. 2018 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател оспорва извода на съда, че всички увреждания, които се твърдят по исковата молба, са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Излага оплаквания за неправилност на извода на съда, че не е провел пълно и главно доказване на възражението, че пострадалият има принос за настъпване на вредоносния резултат, тъй като не е бил с поставен обезопасителен колан в съответствие с изискванията на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Сочи, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди – 11 000 лв. не съответства на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Касаторът моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?; 2. Дадени от вещо лице в открито съдебно заседание разяснения част ли са от заключението и следва ли да бъдат обсъдени от съда?; 3. Може ли въззивният съд да не възприеме заключение на експертиза, без да се мотивира защо и в коя част не я възприема в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК и следва ли да изложи мотиви, обосноваващи преценката му?; 4. С оглед приложението на разпоредбата на чл. 202 ГПК при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по един и същ въпрос, съдът дължи ли да изложи аргументи защо възприема едното от тях и следва ли да обсъди останалите заключения?; 5. При вътрешно противоречие на мотивите на решението, съдебният акт порочен ли е, съответно в какво се изразява порокът?; 6. Какво е съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД? Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд да вземе предвид и да изложи мотиви досежно обективни икономически показатели и социално-икономическата конюнктура в страната като цяло? Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД? Твърди, че въпросите по т. 1, 3, 4 и 6 от изложението са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава по въпроса по т. 1 – на противоречие с решение № 134/2013 г. по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., ІІ т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., ІІ т. о., решение № 161/4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., ІІ т. о., решение № 202/25.01.2018 г. по т.д. № 1826/2016 г., І т. о., по въпроса по т. 3 – на противоречие с решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/13 г., I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г.о., решение № 348/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/15 г., III г.о., решение № 57/08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/13 г., I г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о., т. 19 ТР 1/04.01.2001 на ОСГК на ВКС, по въпроса по т. 4 – на противоречие с решение № 107/27.07.2015г. по т. д. № 4680/2013, I т.о., решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г., I г. о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о., решение № 762/20. 07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г., I г. о., решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г., II т. о., по въпросите по т. 6 от изложението – на противоречие с решение № 196/2021 г. по гр. д. № 925/20 г., IV г.о., решение №129/2020 г. по гр. д. № 516/20 г., III г.о., решение № 24/2017 г. по т.д. 60047/16 г., III г.о. и др. По отношение на останалите въпроси касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съответно е налице основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че въззивният акт е очевидно неправилен, без да аргументира това основание за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация Б. С. е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото липсва спор и се установява от събраните доказателства, че на 15. 03. 2018 г. е настъпило ПТП в [населено място], около 2, 30 ч. между лек автомобил Ауди А6 с рег. № МКК 577 С /по отношение на този автомобил е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“, към която е издадена Зелена карта, отразена в протокола за ПТП/, управляван от И. П. и лек автомобил БМВ 525 с рег. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца Б. С., като причината за ПТП е поведението на П., който при наличието на пътен знак Б1 не е пропуснал движещия се срещу пътния знак лек автомобил БМВ 525. В решението е прието, че към момента на ПТП пострадалият ищец е бил без поставен предпазен колан, но въззивният съд е преценил възражението на ответника за принос на увреденото лице за настъпване на вредоносния резултат за неоснователно, тъй като по делото липсват категорични доказателства за причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия /неспазване на изискването на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП/ и този резултат и изводът за съпричиняване би бил основан на предположение. По спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за неимуществените вреди на ищеца възлиза на 11 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът по т. 1 от изложението на основанията за достъп до касация се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си доводите на страните и всички доказателства по делото. Този въпрос е значим за изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въпроса. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и ги е подвел под релевантните за спора правни норми. Неоснователни са доводите на касатора, във връзка с които е поставен въпросът, за необсъждане на събрани по делото доказателства относно причинната връзка между ПТП и уврежданията на ищеца по исковата молба. За да приеме, че по делото е доказано, че вследствие процесното ПТП ищецът е получил „Комоцио церебри. Контузио капитис. Травма на нервни коренчета в шиен отдел“ съдът е обсъдил писмените доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза, приети по делото. Кредитирал е като обоснован експертния извод на вещото лице по посочената експертиза, че не е доказано наличието на усложнение на неврологичния статус на ищеца след инцидента, тъй като в представения амбулаторен лист от 18. 09. 2018 г. за преглед при невролог с описано главоболие и загуба на ориентация няма данни за проведени изследвания за установяване на причините за тези оплаквания и проведено лечение. Изводите на въззивния съд досежно размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди и за неоснователност на защитното възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия също са базирани на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател втори въпрос е обуславящ за изхода на спора и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. На формулирания от касатора въпрос по т. 2 от изложението е даден отговор с постановеното по реда на чл. 290 ГПК от ВКС решение № 59 от 24. 04. 2020 г. по гр. д. № 3624/2019 г., ІV г. о. В него е изяснено, че приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, като страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание. Дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице и съдът е длъжен, при обсъждането на заключението, да вземе предвид и да обсъди както писменото заключение, така и дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото лице и неговите отговори на поставените от страните въпроси. В случая изводите на решаващия състав на въззивния съд за неоснователност на възражението за съпричиняване са основани както на писмените заключения на съдебномедицинската и автотехническата експертиза, така и на дадените от експертите обяснения при приемане на заключенията им в съдебно заседание, които са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалвания акт. П. по посочения начин, въззивният съд се е съобразил с формираната практика на ВКС по поставения въпрос, която се споделя от настоящия състав и не се нуждае от промяна или осъвременяване. Поради това не са налице предпоставките, формиращи общото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият и четвъртият въпрос на касатора не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело. Въззивният съд е кредитирал изцяло експертните заключения и обясненията на вещите лица по съдебномедицинската и автотехническата експертиза, поставени в основата на изводите му във връзка с възражението за съпричиняване. Не съответства на мотивите на въззивното решение твърдението на касатора, включено в четвъртия въпрос, за противоположни по смисъл заключения на експертите. Решаващият състав е възприел като компетентни и обосновани експертните заключения на автотехническата и съдебномедицинската експертиза. Изтъкнал е, че според вещите лица обезопасителните колани са най-ефективни при удар в предната част на автомобила, а в случая се установява неколкократно обръщане на автомобила, управляван от ищеца през таван, при което тялото му се е премествало нагоре-надолу и наляво-надясно. Отразил е становището на вещите лица, че в случая е налице вероятност уврежданията на ищеца да бъдат с по-лека степен при поставен предпазен колан. При съобразяване на тези експертни становища съдът е достигнал до извод, че е налице само вероятност за по-лека степен на нараняване на пострадалия при поставен обезопасителен колан, като е изтъкнал, че заключението за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения. С оглед изложеното съдът се е придържал и към постоянната практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на чл. 202 ГПК /решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 57 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на ВКС, ГК, ІI г. о. и др./, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Поради това не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Дали заключенията са съдържали противоречиви становища, в какъвто смисъл са доводите на касатора, и съответно налице ли е невъзприемане на част от експертните изводи от страна на решаващия състав на СГС, касае правилността на въззивния акт, която може да се провери едва след допускането на касационното обжалване. Петият въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, поради което касационното обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато. Въпросът включва твърдение за вътрешна противоречивост на мотивите на решението на съда и се отнася до порока на такова решение. Ето защо същият следва да бъде отнесен към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Последната група въпроси следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй атакуваният съдебен акт съответства на задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС по обобщения въпрос. В ППВС № 4/1968 г. и последователната практика на ВКС са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е обсъдил във връзка със значението им за размера на обезщетението. В решението са отчетени видът и тежестта на уврежданията на ищеца – контузия на главата, сътресение на мозъка, травма на нервни коренчета в шиен отдел, продължителността на възстановителния период /30 дни/, болките и страданията му, липсата на данни за усложнения в неврологичния му статус, възрастта на ищеца към момента на събитието - 45 години, както и социално-икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждането. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не обосновава съществуването на нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, а се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК само бланкетно. Последното изключва възможността за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като очевидната неправилност следва да бъде надлежно обоснована. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част. При този изход на производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. Б. Николова – Т., пълномощник на ответника по касация, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение с ДДС в размер на 1380 лв. за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение