Определение № 261 от 27.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2223/2016 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 т.1 ГПК Образувано е по частна жалба на С. М. Т. чрез пълномощник адв. А. А. срещу определение №1666 от 07.03.2016г по ч. гр.дело № 104/2016г на Варненски апелативен съд ,с което е оставена без уважение частна жалба на настоящата жалбоподател срещу определение от 21.12.2015 за прекратяване на образуваното гр.д. 515/2015г на Варненски окръжен съд поради недопустимост на иска, предявен от жалбоподателя на основание 106, ал.1 т.1 СК ,във вр с чл.89,ал. 1 т.2 СК за унищожаване на допуснатото с решение №130/27.08.2014г на Варненски апелативен съд пълно осиновяване на детето М., от А. Д., негова баба по майчина линия,без съгласие на родител. Качеството си на родител на детето М., необходимо за да се легитимира по иска, ищецът не е в състояние да удостовери към момента на предявяването му, тъй като в съставения съгласно чл.72, ал.2 ЗГР акт за раждане на детето (въз основа на акт, съставен в Р. Полша), като баща е посочено друго лице. Обстоятелството, че такова лице не съществува, а вписването на несъществуващо лице в акта като баща на детето е нарушение, препятстващо вече заявеното през 2014г от С. М. Т. припознаване на детето с декларация, се твърди в отделно производство, образувано по заведен от С. М. Т. иск на основание чл.537 ал.2 ГПК. Производството по този иск е висящо (гр.д № 2231/2015г на РС- Добрич), поради което още при завеждане на иска по чл.106 ,ал.1 т.1 СК, предприето за да бъде спазен преклузивния едногодишен срок по чл. 106 ал.2 СК, ищецът е заявил искане за спиране на делото, на основание чл.299 ал.1 т.4 ГПК. Въззивният съд на свой ред е приел ,че спирането на съдебното производство на посоченото основание предпостява то да е допустимо, да съществува правото на иск и същото да е надлежно упражнено. Изтъкнато е ,че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви иска в качеството си на родител, който не е дал съгласие (чл. 89 ал.1 т.2 СК), щом до датата на допусне на осиновяването и към момента на предявяване на иска не е бил съставен акт за раждане, установяващ произхода на детето от него като баща. Поради това Варненски апелативен съд е приел ,че производството по гр.д № 2231/2015г на РС- Добрич няма преюдициално значение по смисъла на чл.299 ал.1 т.4 ГПК. В изложението по допускане на касационно обжалване се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по процесуалноправен въпрос, свеждащ се до прилагането на чл. 299 ал.1 т.4 ГПК в конкретния случай: процесуалната си легитимация да предяви иск за унищожаемост на осиновяването ищецът може да установи само с акт за раждане, който го сочи като родител, срокът за предявяване на този иск е пределно едногодишен и поради това искът се преявява преди да е приключило исковото производство по чл.573, ал.2ГПК чието успешно провеждане ще доведе до вписване името на припозналия като баща и съответно наличие на процесуална легитимация за иска по 106 ,ал.1 т.1 СК ,във вр с чл.89,ал. 1 т.2 СК.Формулиран е въпрос за допустимостта от спиране на делото, вместо прекратяване поради липса на процесуална дееспособност. Формалният резултат от процеса по обуславящото дело ще е отмяна на акта за раждане в частта, в която за баща е вписано несъществуващо лице, съответно ще бъде вписано «баща неизвестен» ,но ищецът вече е заявил по съответния ред припознаване на детето ,което е малолетно, а майката е починала. Според защитата на касатора, изтъкнатата липса на процесуална легитимация за иска е порочност, поправима с обратна сила и ако липсващата процесуална предпоставка възникне, порочно образуваният процес се счита за редовно възникнал. Затова съдът е следвало да тълкува фактите и обстоятелствата във взаимна връзка и да съобрази последиците, които са взаимосвързани и ще доведат до липсващата легитимация. Следвало е да не прекратява делото, а да го спре. Процедурата по припознаване е предприета преди тази за пълното осиновяване на детето М., но това е пренебрегнато от съда, допуснал пълното осиновяване без съгласието на родителя на основание чл.100, ал.3 предл. първо от СК във вр чл. 101 и чл. 93 ал.1 СК – поради неполагане на грижи от бащата по акта, т.е от лице, което не съществува. Спорното тълкуване на чл. 93 ал.1 СК е основание за спиране на делото, предвид образуваното ТР№ 1/2015г ОСГК. Отговор е постъпил от А. Д. Д., лично и като майка и законен представител на вече пълно осиновеното дете М.. След като ищецът не е бил вписан в акта за разжане, няма правен интерес да иска унищожаване. По административен ред е отказано вписването му като баща въз основа на неговата декларация за припознаване, каквото не може да се прави при вписан в акта за раждане баща. Ищецът се позовава на бъдещи несигурни събития ,той не е баща на детето. Частната жалба е депозирана в срок ,по отношение на нея следва да бъде допуснато касационно обжалване по формулирания въпрос ,по който Върховен касационен съд ІІІ г.о, намира следното: Въпросът дали съда, пред който е предявен иск за унищожаемост на пълно осиновяване от лице, което не е посочено в съставения и наличен акт за раждане като баща на детето, следва да изчака решението на друг съд, пред който е висящо исково производство по чл. 537 ал.2 ГПК за отмяна на акта за раждане в тази част, иницирано от същото лице с оглед вече заявено от него припознаване (при действието на чл. 64 ал.1, чл. 65 и сл. от СК, ДВ бр. 47/2009г), следва да намери положителен отговор. Като ищец по иска на основание чл. 106 ал.1 т.1 СК, родителят следва да удостовери с официален документ произход като условие за процесуалната си легитимация, като за упражняване правото му на иск има законов пределен едногодишен срок. Произтичащо от чл. 7 ГПК е задължението на съда във всички случаи да даде подходящ според обстоятелствата срок ,в който ищецът да удостовери качеството си, но при упражняването на потестативно право на иск, предоставено единствено на лице в състояние да удостовери свързано с произход качество, спорът относно удостоверителната сила на акта за гражданско състояние, неговата отмяна или изменение, е и обуславящ въпрос. Върховен касационен съд е утвърждавал в практиката си разбирането, че при спиране на дело най-напред следва да бъдат налице предпоставките за допустимост на иска, но без да изключва основанието по чл. 229, ал.1 т.4 ГПК при наличие на висящ спор относно верността на акт, удостоверяващ произход, или спор за установяване на произход ,тъй като решението по този въпрос следва да бъде зачетено от съда, който ще преценява допустимостта с оглед изискуемото качество, в случая на родител. Отнапред се преценява допустимостта на процеса, а след това налице ли е основание за спирането му ,но това разрешение не е безусловно и се отнася за случаи, при което обусловеността се проявява при материалноправните предпоставки за уважаване на иска, без да засяга процесуалните, за предявяването му. Спирането на производството по чл.229,ал.1,т.4 ГПК се разглежда в теорията като процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск, от същото разбиране изхожда и Върховен касационен съд в мотивите на Тълкувателно решение №8 /07.05.2014г по т.д №8/2013г ОСГТК. Задължението на съд да спре делото на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК в случай, че обуславящ въпрос е предмет на друго висящо дело ,намира проявление от момента на образуването му и не е в противоречие със задължението на съда да следи служебно за процесуалната дееспособност, като предпоставка за допустимостта на иска По някои обуславящи допустимостта на процеса въпроси съдът се произнася неотлагаемо ,по други не. Упражняването на служебното правомощие по чл. 7 ГПК като основно начало в процеса винаги съчетава дължимата от съда защита и съдействие на правата, чрез задължението да се даде подходящ срок на заявилия правата си за удостоверяване на съответните обстоятелства, щом се касае за самоличност, или дееспособност и особено когато от съда се иска упражняването на конститутивни правомощия, свързани с лични права и засягащи интереса на дете.Проивното би довело до накърняване на залегналия в чл. 1 ГПК основен принцип на процеса чрез неправомерен отказ от идентификация на субектите, носители на права и задължения. Обусловеност, съответно основание за спиране няма да е налице, когато по изключение законът допуска прякото произнасяне на въпроса по спора да се основава на косвена преценка относно валидността на определена категория актове ,в някои случаи и по законосъобразността им ( т. нар. косвен съдебен контрол ,чл. 17 ГПК), която уредба обаче не се отнася до охранителни актове, съставени по реда на Закона за гражданската регистрация и удостоверяващи произход. При така дадения отговор на въпроса, частната касационна жалба е основателна. Въззивното определение е неправилно. С прекратяване на делото поради невъзможността за ищеца да се легитимира като родител по иска на основание чл. 106 ,ал.1 т.1 СК и нарушаване на 89, ал.1 т.2 СК при завеждането му, е нарушен общия принцип на чл. 7 ГПК, тъй като в случая съдът е следвало да прецени основанията за спиране на делото, предвид висящия исков процес за оспорване на отразеното в акта за раждане по реда на чл.537, ал.2 ГПК, но не и предвид образуваното ТР№ 1/2015г ОСГК на ВКС, както жалбоподателят поддържа. Мотивиран от изложеното,Върховен касационен съд,състав на ІІІ г.о