Определение № 607 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. С. Г., чрез адв. Х. Д., срещу въззивно решение № 267 от 19.07.2022 г. по в. гр. д. № 263/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 62 от 28.03.2022 г. по гр. д. № 1238/2021 г. на Районен съд – Велинград. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. С. Г. против ТП Държавно ловно стопанство „Чепино“ – Велинград искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ за признаване на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 18 от 06.10.2021 г., за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата от ищеца до уволнението длъжност „заместник директор“ в ТП Държавно ловно стопанство „Чепино“ – Велинград и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа в резултат от незаконното уволнение, в размер на 15 539,46 лв., за времето от 01.11.2021 г. до 01.05.2022 г. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Може ли да бъде прекратено трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 2 от Кодекса на труда, само поради сключване на договор за управление, без последният да съдържа бизнес задача с конкретни стопански резултати?“; 2/ „Когато към доказателствата по делото липсва поета бизнес задача с конкретни стопански резултати, може ли съдът да приеме, че е налице основанието по чл. 328, ал. 2 от Кодекса на труда само на основание представен Договор, именуван като „Договор за управление“?“. Касаторът цитира практика на ВКС по чл. 328, ал. 2 КТ, обективирана в решение № 144 от 04.07.2019 г. по гр. д. № 4350/2018 г. на IV г.о., решение № 108 от 27.06.2019 г. по гр. д. № 4168/2018 г. на III г.о. и решение № 78 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 2493/2018 г. на III г.о. Позовава се и бланкетно на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Жалбоподателят поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулираните въпроси с твърдения, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона, като произнасянето на Върховния касационен съд би уеднаквило практиката на съдилищата по поставените въпроси. Ответната страна ТП Държавно ловно стопанство „Чепино“, чрез юрк. М. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е установил, че са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Посочил е, че процесното трудово правоотношение е било прекратено на основание чл. 328, ал. 2 КТ – поради сключване на договор за управление. Съдът е съобразил, че фактическият състав на това основание включва следните елементи: 1/ сключване на нов договор за управление; 2/ уволненият служител да бъде от ръководството на предприятието; 3/ уволнението трябва да бъде извършено в 9-месечен срок от започване на изпълнението на договора за управление. Във връзка с първия елемент от фактическия състав на процесното основание за прекратяване, въззивният съд е посочил, че договорът за управление е по същността си граждански договор за поръчка със страни – собственикът на предприятието и лицето, което ще управлява предприятието. Съдържанието му се определя свободно от страните и с него управлението на предприятието се предава на определено лице, което се задължава срещу възнаграждение да постигне определен стопански резултат. Установил е, че с договора се поема задължението да се постигнат конкретни икономически цели и показатели по време на управлението, което дава право на новия управител да подбере екип от специалисти, заемащи съответни ръководни длъжности, с които да постигне възложения стопански резултат. Съдът е отчел, че поставянето на тези конкретни цели следва да бъде доказано, за да се приеме, че е възникнало правото на работодателя по чл. 328, ал. 2 КТ и именно за това съдебната практика приема, че съществен елемент на договора за управление е той да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, защото въз основа на бизнес задачата управителят следва в определен срок да разработи бизнес програма, която следва да изпълни по време на действието на договора. По отношение на бизнес задачата и бизнес програмата, въззивният съд е споделил основните разрешения в съдебната практика, че няма правно значение дали бизнес програмата е нова по съдържание, сходна или идентична с предходната; че бизнес задачата с конкретни икономически показатели може да се съдържа в договора за управление, но може да се съдържа и в друг отделен документ, който да има връзка с договора за управление; че в договора за управление може да се съдържа изрична клауза, с която да се възлага на управителя в определен срок да разработи и представи за утвърждаване бизнес план в отделен документ /позовал се е на практика на ВКС в този смисъл/. На второ място въззивният съд е изследвал същността на понятието „ръководство на предприятието“. Посочил е, че легално определение се съдържа в параграф 1, т. 3 от ДР на КТ, според който понятието включва ръководителя на предприятието, неговите заместници и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес. Констатирал е, че съгласно практиката на ВКС, когато се преценява дали на едно лице е възложено ръководството на предприятието, трябва да се изхожда от следните обективни критерии: задълженията на лицето по длъжностна характеристика – дали тези задължения включват пряко ръководство на трудовия процес; мястото на длъжността в общата структура на длъжностите в предприятието; йерархическата подчиненост на съответната длъжност на ръководителя на предприятието. Съдът е отчел също, че за да е законосъобразно уволнението на посоченото основание, то трябва да е извършено в 9-месечен срок от започване на изпълнението по договора за управление. При тези съображения, въззивната инстанция е обосновала извод, че въз основа на събраните по делото писмени доказателства е установено, че е осъществен фактическият състав на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ. За да обоснове решаващите си изводи, съдът е преценил законността на уволнението според основанията, които са посочени в исковата молба – уволнението е незаконно, тъй като ищецът не е служител от ръководството на предприятието и тъй като няма сключен нов договор за управление с директора на предприятието. По отношение на първото възражение за незаконност на уволнението е счел, че длъжността „заместник-директор“ в ответното предприятие е ръководна длъжност по смисъла на закона. Съдът е съобразил, че критерият, за да се определи една длъжност, като „ръководна“ е обстоятелството дали по длъжностна характеристика, длъжността съдържа ръководни функции в определен трудов процес. Отчел е, че видно от приетите писмени доказателства (трудов договор, длъжностна характеристика, структура на предприятието), ищецът е бил назначен на длъжност „заместник директор“, която съобразно закона и съобразно структурата на ответното предприятие, е от тези включени в „ръководството на предприятието“. От длъжностната характеристика на ищеца е установил, че мястото му в структурата на предприятието е на пряко подчинение на директора на стопанството, а на пряко подчинение на ищеца са останалите служители на предприятието. Посочил е, че от приетите доказателства се прави извод, че на ищеца са възложени ръководни функции, които имат пряко отношение към дейността на предприятието и към определените за постигане съответни цели. Въз основа на изложеното е заключил, че ищецът е лице от ръководството на предприятието по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ. По отношение спазване на деветмесечния срок по чл. 328, ал. 3 КТ, съдът е намерил, че срокът е спазен, дори да се приеме за основателно възражението на ищеца, че процесната заповед му е връчена лично на 01.11.2021 г., при дата на сключване на договора за управление – 29.07.2021 г. По второто възражение за незаконност на уволнението въззивният състав е посочил, че от доказателствата по делото е безспорно установено, че преди уволнението на ищеца има сключен нов договор за управление на ответното дружество - № 12/29.07.2021г., от който се установява А. П. А. е новият директор на ТП ДЛС Чепино. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която няма пречка когато отделен закон изрично съдържа уредба, (както е предвидено в ЗГ), да бъде сключен договор за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 от КТ за държавно или общинско предприятие, на което е предоставена държавна, респ. общинска собственост. Изрично въззивният съд се е позовал на чл. 172, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗГ и чл. 173, ал. 2 и 3 от ЗГ и други текстове от Закона за горите, съгласно които директорът на държавно предприятие сключва договорите за управление с директорите на териториалните поделения и утвърждава финансовите планове на териториалните поделения на държавното предприятие, както и, че териториалните поделения се ръководят от директори, с които директорът на държавното предприятие сключва договори за управление с 5 годишен срок. На основание тези норми, въззивният състав е счел за неоснователни възраженията на ищеца по отношение характера на сключения договор. Приел е за установено, че този договор е за възлагане на управлението, като видно от него (чл. 3, чл. 12, т. 1, т. 2, т. 9, т. 10, т. 12, т. 17, чл. 16 и чл. 17, чл. 21, т. 4, т. 5) директорът е задължен в определения срок и срещу възнаграждение да постигне на свой риск определен стопански резултат. Съобразил е, че задължението на директора на поделението за постигане задачите на финансовия план следва от закона – чл. 172, ал. 1, т. 6 от ЗГ, вр. чл. 175, ал. 3 от ЗГ, съгласно който всяко поделение на предприятие има финансов план и е без значение дали е изготвен преди или след възлагане на управлението, щом в договора в съответствие със закона е предвидено изготвяне на годишен финансов план на поделението и финансов отчет по него за всяко тримесечие от годината. Констатирал е също, че постигането на определени финансови резултати е изискване, което следва от закона, с оглед същността и структурата на управление на двустепенното държавно предприятие. Съдът е отбелязал още, че в Наредба № 22 от 14.12.2012 г. за условията и реда за определяне на средствата за работна заплата в държавните предприятия по чл. 163 от Закона за горите е предвидено, че средствата за работна заплата в централното управление на държавното предприятие, както и в териториалните поделения на държавното предприятие, се определят в зависимост от финансовия резултат и от изпълнението на дейностите в цялото предприятие, респ. в зависимост от финансовия резултат от дейността на държавното предприятие и от изпълнението на дейностите в съответното поделение. Това според въззивната инстанция води до извода, че директорът на поделението разполага с правото по чл. 328 ал.2 от КТ, с цел да сформира управленски екип. От приетия финансов план на ТП ДЛС „Чепино“ за 2021 г., утвърден от директора на ЮЦДП [населено място], въззивният състав е установил, че за ТП ДЛС „Чепино“ има изготвен финансов план, съобразно който по отделни дейности следва да се постигнат конкретни финансови резултати. От приложенията към него било видно, че по всяка от дейностите са заложени определени разходи и приходи, като в крайна сметка след изпълнението им следва да са постигнати финансови резултати за всяка от тях поотделно, към края на годината, за която е приет. Това според съда води до неоснователност на възраженията на ищеца, че в процесния договор за управление не е възложена бизнес цел и икономически показатели за постигане. Посочил е, че видно от чл. 11, т. 3 от договора за управление, директорът на предприятието утвърждава финансов план на териториалното поделение, а директорът на поделението изготвя и представя годишния финансов план на поделението, годишен доклад за дейността му и отчет, съгласно ЗСч, писмен доклад за дейността си и финансов отчет за дейността на всяко тримесечие (чл. 12, т. 9,10, т. 12 и т. 17 от договора за управление ). Изпълнението на годишния финансов план е отчетено именно като поставяне на бизнес задача пред новия управител (директор) на предприятието, като при липсата на друга уговорка, новият директор е ангажиран с постигането на икономическите показатели по приетия и действащ финансов план на държавното предприятие. Без правно значение е посочено обстоятелството по чие предложение е приет финансовия план и дали той се съдържа в самия договор или в други документи (в този смисъл съдът се е позовал на решение № 144 от 4.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4350/2018 г., IV г. о., ГК). Поради съвпадение във фактическите и правни изводи на двете инстанции, въззивният състав е потвърдил решението на районния съд като правилно и законосъобразно. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението два въпроса не отговарят на условието да съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, на което да се даде тълкуване от ВКС с акт по чл. 290 ГПК, тъй като не представляват правен въпрос, разрешен от въззивния съд, а съдържат изложение на фактите, осъществили се и установяващи противните на възприетите от съда изводи според собственото на касатора виждане за тяхната взаимовръзка и тълкуване. Питанията се припокриват по смисъл и съдържание, като същите са поставените на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че процесният договор за управление не съдържа бизнес задача, какъвто извод въззивният съд не е формирал. Напротив, с въззивното решение съдът е обсъдил приложените по делото писмени доказателства и по конкретно – договор за управление № 12/29.07.2021 г. и финансов план на ТП ДЛС „Чепино“ за 2021 г., и е приел, че процесният договор е за възлагане на управлението, като видно от самия него директорът е задължен в определения срок и срещу възнаграждение да постигне на свой риск определен стопански резултат. Намерил е също, че задължението на директора на поделението за постигане задачите на финансовия план следва от специалната уредба в Закона за горите, съгласно която всяко поделение на предприятие има финансов план и без значение е дали преди или след възлагане на управлението е изготвен такъв, щом в договора в съответствие със закона е предвидено изготвяне на годишен финансов план на поделението и финансов отчет по него за всяко тримесечие от годината. По изложените съображения, въззивният състав е стигнал до извода, че изпълнението на годишния финансов план е по естеството си поставяне на бизнес задача пред новия директор на предприятието, като при липсата на друга уговорка, новият директор е обвързан с постигането на икономическите показатели по приетия и действащ финансов план на държавното предприятие. С оглед изложеното, както се посочи по-горе, питанията на касатора не са правни, а фактически. Чрез навеждането им жалбоподателят на практика изразява несъгласието си с изводите на въззивния съд, че преди уволнението на ищеца има сключен договор за управление на ответното дружество. Несъгласието на касатора с изводите на съда представлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение – основание за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на решението до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Принципното разрешение във въззивното решение относно необходимото съдържание на договора за управление в хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ не е в противоречие с цитираните от касатора съдебни актове, а и с константната съдебна практика, известна на настоящия състав. Дали фактическите и правни изводи на въззивния съд, в случая, са обосновани и съобразени с материалния закон няма как да се провери в производството по селектиране на касационната жалба по чл. 288 ГПК. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил никакви доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, нито е посочил конкретни актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, с които смята, че обжалваното решение се намира в противоречие. По тази причина е невъзможно касационния съд да направи преценка дали е налице или не твърдяното основание за допускане на касационно обжалване с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Спрямо формулираните въпроси не е налице и поддържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят отново бланкетно се е позовал на това основание без да е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което отново е невъзможна преценката дали е налице или не с оглед принципа на диспозитивно начало. Не на последно място следва да се посочи, че по спорния в този процес въпрос, макар и такъв да не е формулиран от касатора - налице ли е сключен договор за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ с директор на поделение на държавно ловно стопанство; съставлява ли приетият годишен финансов план на поделението бизнес задача със стопански цели и необходимо ли е новият директор да приеме нов годишен финансов план или да измени настоящия, за да прекрати трудовото правоотношение със служител на ръководна длъжност, е налице формирана съдебна практика, обективирана в решение №114 от 04.07.2019г. по гр.д. №4350/2018г. на Четвърто гражданско отделение, която се споделя и от настоящия състав и на която въззивното решение не противоречи. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е поискала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,