Определение № 2645 от 15.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2712/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. И. Г. срещу решение № 238/09.08.2024 г. по в. т. д. № 497/2023 г. на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено решение № 299/29.06.2023 г. по т. д. № 259/2022 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Бор“ ЕООД иск с правно основание чл. 265, ал. 1, т. 2 ЗЗД и размер от 37 542, 95 лв. – разходи за отстраняване на недостатъци на договорени СМР за три апартамента и паркомясто в к.к. „Чайка“, район „Приморски“, [населено място]. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изводът на апелативния съд, че ищецът е бил поканен да подпише констативен протокол образец 15 е необоснован, тъй като според касатора не се подкрепя от писмените доказателства по делото. Съдът не е обсъдил събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на решението. Заявява се теза, че за спорния казус са приложими правилата на чл. 169-170 ЗУТ, а не общото правило на чл. 264 ЗЗД. Дори да се приеме приложение на ЗЗД, то изводът на апелативния съд, че срокът по чл. 265, ал. 3 ЗЗД тече от 07.03.2017 г. се явява необоснован, тъй като не се подкрепя от събраните писмени доказателства. Поддържа се становище, че срокът за заплащане на неизвършените и некачествето извършените СМР е започнал да тече не от 07.03.2017 г., а от 28.04.2017 г. /издаване на акт обр. 15/ при съобразяване на обстоятелството, че нотариална покана не е била връчена на ищеца и не е налице приемане на изработеното. Отделно, уговорката в договора, подписан между страните, е изработеното да бъде предадено с акт за въвеждане в експлоатация, а не след съставянето на акт образец 15. Навежда се оплакване, че въззивният съд не е тълкувал действителната обща воля на страните в предварителния договор и споразумението от 10.05.2013 г. съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД. С протоколно определение от 18.05.2024 г. незаконосъобразно е оставил без уважение искането на въззивника за допускане на допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практика на касационната инстанция, а именно: „След като при изпълнение на договор за изработка възложителят не е получил от изпълнителя реалната власт върху изработеното и то не е въведено в експлоатация съгласно договора, то налице ли е изпълнение на договора за изработка?“; „За началния момента на течението на погасителната давност по договор за изработка“; Следва ли съдът да тълкува договора за изработка съгласно правилата на чл. 20 ЗЗД и в смисъла, който произтича от целия договор като отчете и обстоятелствата и действията на страните, съпътстващи сключването му, след като възложителят не е приел извършените СМР поради многобройни забележки?“; „Как съдът следва да тълкува разпоредби на договора за изработка и може ли чрез тълкуване на спорната клауза на договора между страните и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменян чрез тълкуването?“; Кога СМР, извършени от изпълнителя въз основа на договор за изработка, се считат приети от възложителя и кога е осъществено приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД?“; „Считат ли се извършените по договор за изработка на СМР и одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден акт Акт обр. 15, въпреки, че същият не е подписан от възложителя и въпреки, че не е извършено реално предаване на фактическата власт върху обекта, липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя?“; „Следва ли да се приеме, че след като възложителят е бил поканен да подпише акт обр. 15, но не го е подписал, то работата следва да се счита за приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД?“; При осъществяване на приемането важат ли правилата по чл. 169 – 170 ЗУТ, или е приложимо общото правило на чл. 264 ЗЗД?“; „Подписването на акт обр. 15 от главния архитект вместо от възложителя може ли да се квалифицира като приемане на изработеното без забележки, ако не е било представено по делото пълномощно въз основа на което И. Г. има право да получава нотариални покани?“; „Има ли право главният архитект да подпише акт образ. 15, ако възложителите са направили множество забележки за неизвършени и некачествено извършени СМР, които обаче не са отразени в акта?“; Втората група въпроси са процесуалноправни: За задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените по делото факти и на закона; „Представлява ли процесуално нарушение, водещо до неизясняване на делото от фактическа страна неизпълнението на съда на задължението му да назначи експертиза и приеме заключение на вещо лице, свързано с обстоятелствата по делото, за които са необходими специални знания и е направено своевременно искане за това?“; За доказателствената стойност на акт обр. 15 като частен свидетелстващ документ. По първата група материалноправни въпроси касаторът твърди противоречие с решение № 231/2011 г. по т. д .№ 1056/2009 г. на II т.о., решение № 123/2019 г. по т. д. № 2682/2018 г. на I т.о., решение № 94/2012 г. по т. д .№ 133/2010 г. на II т.о., решение № 59/2017 г. по т. д. № 53622/2015 г. на I т.о., решение № 121/2013 г. по т. д .№ 621/2012 г. на I т.о., ВКС. По втората група въпроси релевира противоречие с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/2001 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 24/2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 422/2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на I г.о., решение № 149/2013 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г.о., решение № 68/2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. на II т.о., решение № 94/2012 г. по т. д .№ 133/2010 г. на II т.о., ВКС. При изложените твърдения жалбоподателят претендира за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено, а предявеният иск да бъде уважен с присъждане на разноски. Ответникът „Бор“ ЕООД оспорва наличието на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, евентуално оспорва основателността на жалбата. Счита, че постановеното от Апелативен съд Варна съдебно решение е законосъобразно Ответникът „Вида Груп“ ООД не ангажира отговор на касационата жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което се явява процесуално допустима. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ищеца Я. И. Г. иск с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за осъждане на ответника „Бор“ ЕООД да му заплати парична сума, представляваща стойността за отстраняване на недостатъци на изграденото (разходите за извършване на неизвършени договорени СМР и ремонтиране на некачествени СМР) в недвижими имоти, представляващи самостоятелни обекти в сграда, съответно апартамент № 19, апартамент № 44, апартамент № 45, както и за паркомясто 10. Ответникът оспорва да е поемал задължение да извърши претендираните довършителни работи, евентуално, че претенцията за изпълнение на тези СМР е погасена по давност като неупражнена в петгодишен срок от предаване на изработеното. Като безспорни по делото съдът е отграничил следните факти: възникване на правоотношението по възлагане извършването на СМР като насрещна престация, възмездяваща съсобственици на терена за учредено от тях в полза на строителен предприемач право на строеж; сключване на предварителен договор ПИ-199/11.04.2006г., с който съсобствениците И. Г. и Л. Г. /праводатели на ищеца/, П. Б. и Д., от една страна, и „Билдингс БГ“ ЕООД, от друга, са уговорили дружеството да поеме задължението да изгради за своя сметка и да им предаде с акт за въвеждане в експлоатация недвижими имоти във вид, уговорен в специално приложение; подписване на анекс от 03.10.2006 г. между собствениците на терена и свързано с първия търговец дружество - „Капитал инвест 2006“ ЕООД; придобиването на процесните апартаменти и паркомясто от страна на ищеца Я. И. Г. по силата на договор за дарение;подписване на споразумение от 2013 г., с което предприемачът е заместен от ответното дружество „Бор“ ЕООД; Съставът на Апелативен съд Варна е идентифицирал като спорен въпросът за началото на срока за упражняване правата ищеца. Съобразил е, че пред първата инстанция са били представени два констативни протокола от 07.03.2017 г. и от 08.03.2017 г. (л. 99-103 от делото на окръжния съд), в които нотариус е удостоверил изявления, извършени от името на ищеца чрез пълномощника му и негов баща И. Г. по повод отправени до съсобствениците покани за подписване на акт обр. 15. Сочените документи, както и пълномощно, издадено на 29.06.2015 г. в полза на И. Г. (л. 98 от делото) не са били оспорени. Отделно от това, е акцентирал върху обстоятелството, че именно И. Г. е бил лицето, което още от самото начало на договаряне на планираното строителство е бил натоварен от собствениците на терена да следи за интересите им, както и срещу заплащане да извършва инвеститорски контрол, предвид експертизата му на строителен инженер и в изпълнение на това е реализирал възложения му мандат. Сочените обстоятелства са мотивирали извод на въззивния съд, че ищецът е бил надлежно представляван от явилия се пред нотариуса негов довереник, който да получи изработеното и който е направил възражение за неизпълнение на договора, съответно е било отказано подписването на акт обр. 15. Във връзка с противопоставените възражения предприемачът е поискал административно съдействие за преодоляването им и с изявление на главния архитект на 18.04.2017 г. предложените актове обр. 15 за сградата и ВиК отклоненията са били издадени в цялост, като подписите на възразилите възложители са били заместени от административен орган, натоварен по чл. 170 ал. 2 ЗУТ с такива правомощия в обществен интерес. Позовавайки се на съдебна практика, въззивният съд е изяснил в мотивите си, че извършената от изпълнителя работа се счита приета не само, когато се одобри изрично или конклудентно, но и когато се заявят забележки срещу нейното качествено или количествено изпълнението. Доколкото всички недостатъци по технологичните процеси и неподходящо вложените материали са били ясно оповестени на изпълнителя като видими и налични при предложеното актуване на готовия строителен обект, то към датата на тяхното начално оповестяване на 07.03.2017 г., продължено до 14.03.2017 г., е възникнала и отговорността на ответното дружество за компенсиране на всички тези недостатъци, а при окончателно документирано на 18.04.2017 г. приемане на строежа се е породило и притезанието за парична компенсация по смисъла на чл. 265, ал. 1, т. 2 ЗЗД. Това свое право ищецът не е защитил в рамките на пет години, изтекли най-късно към 18.04.2022 г., поради което съдът е заключил, че той е пропуснал специалния давностен срок по чл. 265, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 114, ал. 1 ЗЗД - исковата молба е била предявена на 27.04.2022 г. Съдът е зачел и влязлото в сила съдебно решение, с което е приключило административно производство по обжалване на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа от страна на възложителите. Съдът е кредитирал заключението на изслушания по делото експерт с архитектурна специалност и е заключил, че всички, описани в исковата молба недостатъци, са незначителни и обектът е бил годен за въвеждане в експлоатация. Позоваването на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касационен контрол е изцяло неоснователно. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Въпросите, които касаят приложението на чл. 170 ЗУТ и необходимите условия за прилагането му не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена с цитираното в предходния абзац тълкувателно решение, тъй като въззивният съд е отказал да ги разглежда по същество, предвид постановеното и влязло в сила решение на административния съд относно законосъобразността на акта, с който е заместено съгласието на инвеститорите и издаден акт образец 15 за процесната сграда. Тези мотиви на съда кореспондират изцяло с правилото на чл. 17, ал. 2 ГПК и чл. 302 ГПК, според което гражданският съд се произнася инцидентно само по валидността на административните актове, но не и по тяхната законосъобразност, още повече, когато те са преминали съдебен контрол по смисъла на чл. 126 и сл. АПК и в производството са участвали страните, засегнати от този акт – неговият адресат и/или претендиращият издаването му. Влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. По отношение на въпросите, касаещи изпълнение на договора за изработка, неговото съдържание и задълженията на съда за тълкуването му, също отсъства характеристиката да са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, респективно да са годни да обосноват касационно обжалване. Съставът на Апелативен съд Варна не е съсредоточил анализа си върху конкретните договорки на страните, а, приемайки за отправна точка на съжденията си твърдението за неизпълнение на поетите от изпълнителя задължения, е изследвал въпроса кога ищецът е узнал за неизпълнението и в какъв срок е следвало да реагира с предявяване на иск, за да избегне възражение за погасителна давност. На този решаващ въпрос въззивният съд е дал отговор в съответствие с разпоредбите на чл. 114 ЗЗД и чл. 110 ЗЗД, както и практиката по приложението им - решение № 400/01.04.2016 г. по гр.д. № 7379/2014 г. на ВКС, IV г.о, решение № 103/14.07.2021 г. по гр.д. № 2187/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 177/11.08.2014 г. по т.д. № 66/2012 г. на ВКС, II т.о. и други. Давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск. Този момент е обусловен от вида на правоотношението, от характера на субективното право. При облигационните правоотношения правото на иск възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо. Когато то произтича от неизпълнение на договор, изискуемостта настъпва с нарушението. От този момент започва да тече и давностният срок. Въззивният съд е приел, че с изразяване на възражения срещу изпълнението на ответника, ищецът чрез неговия пълномощник е възприел твърдяното нарушение на задълженията от страна на дружеството. От този момент е започнал да тече давностният срок за предявяване на иска. Въпросът, касаещ задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл. 235 ГПК, е свързан с оплаквания за необсъждане в пълнота на заключенията, представени от вещите лица О. и Д., касаещи годността на изградения от ответника обект да получи акт образец 15. Доколкото този въпрос е разрешен от административния орган, чийто акт е потвърден от административния съд, то той не се явява от значение за решаване на спора. Същото се отнася и за другите два въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В своята практика касационната инстанция е разяснявала, че в приложение на принципа, прокламиран от чл. 6, ал. 2 ГПК, задължение на касатора е да посочи проявните форми на тежкия порок очевидна неправилност и да обоснове твърденията си. Съдът няма правомощие да извлича от заявените в касационната жалба или изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения и доводи обстоятелства, обосноваващи очевидна неправилност на въззивното решение. В случая касаторът Г. се е задоволил да прикрепи към оплакванията си за обикновена неправилност на въззивното твърдението, че е налице тежкият порок по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, но не е аргументирал нито една от проявните му форми. Изложеното мотивира съда да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол. С оглед горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС