Определение № 4276 от 28.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5361/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение от 03.07.2023г. по ч.гр.д.№314/2023г. на АС Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционно определение за определяне подсъдност на спора при условията на чл.113 ГПК. Частният жалбоподател – „НКС- Авто мечти“ ЕООД – Г. Д., чрез процесуалния си представител, поддържа че касационно обжалване на определението следва да се допусне по поставените в изложението въпроси и сочи доводи за неправилност на определението. Ответникът Д. М. Б., чрез процесуалния си представител поддържа в писмено становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение и излага съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С определение №135 от 17.01.2023г., постановено по гр.дело №2410/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив е прекратено производството по делото и същото е изпратено по подсъдност на Окръжен съд-Варна. Първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с искова молба от Д. М. срещу „НКС- Авто мечти“ ЕООД по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните чрез клона на ответното дружество в [населено място] договор за продажба на МПС на изплащане. С ъдът е приел, че предмет на делото е потребителски спор, породен от сключен договор между ищеца в качеството му на „потребител“ по смисъла на пар.13, т.1 Р на ЗЗП и ответното дружество в качеството му на „търговец“ по смисъла на пар.13, т.2 ДР на ЗЗП и съобразно правилото на чл.113 ГПК искът следва да се предяви пред съда, в чийто район се намира настоящия адрес на потребителя, а при липса на такъв – по постоянния, като, според извършената служебна справка, настоящият адресна ищеца по регистъра на населението е в [населено място], поради което и тъй като за спазването на тази подсъдност съдът, съгласно чл.119, ал.3 ГПК съдът е прекратил производството по делото и е изпратил същото по подсъдност на Окръжен съд Варна. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, като е приел, че с оглед характера на спора, е приложима специалната задължителна /след изменението ДВ, бр.65 от 07.08.2018г., в сила от 07.08.2018г., до което е била изборна/ местна подсъдност по чл.113 от ГПК, съобразно настоящия адрес на потребителя, за спазването на която съдът следи и служебно, съгласно чл.119, ал.3 ГПК, а не общата по чл.105 ГПК, на която настоява дружеството-жалбоподател, считайки за местно компетентен да разгледа спора Окръжен съд-Благоевград, в района на който е седалището му. Прието е, че първоинстанционният съд правилно е приел за приложима специалната подсъдност по чл.113 ГПК, съобразно която делото да не му е подсъдно, и е определил за местно компетентен, в съответствие с нея, Окръжен съд-Варна. В изложение по чл.274, ар.3, вр.чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, с определението е даден отговор на процесуалноправни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да прецени дали един договор е потребителски като съобрази характера на договора, целта му, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. Частният жалбоподател, чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика на ВКС-ТД№3/2019г. ОСГТК на ВКС и определения на състави на ВКС по приложението на чл.113 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставеният за разглеждане въпрос и на сочените основания. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 3/2019 г. от 23.02.2022 г. по т.д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в зависимост от качеството на лицата по правоотношението търговските сделки могат да бъдат едностранни и двустранни, като в чл.287 ТЗ е предвидена приложимост на разпоредбите на търговското законодателство и за търговски сделки, при които една от страните не е търговец и не следва друго от закона. В отношенията между търговци или когато едната страна е търговец, са приложими и уредените в ЗЗД договори, които са част от гражданското право. Делата с предмет притезания, произтичащи от търговски сделки, са търговски, но с изменението на ГПК със ЗИДГПК /обн., ДВ, бр. 65 от 07.08.2018г./ се предвиди, че исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. Целта на законодателя с посоченото изменение на разпоредбата на чл. 113 ГПК е да бъде осигурен възможно най-лесен и евтин достъп до правосъдие на икономически по-слабия субект в спорното правоотношение - потребителя, да бъде постигната равномерна натовареност на съдилищата в страната, оптимизиране на съдебната карта и по-бързо правораздаване. Разпоредбата на чл.113 ГПК визира потребители по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите - всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същият параграф съдържа и определенията на "стока" за целите на ЗЗП, като според т. 13 "стока" е движимата материална вещ. Според практиката на СЕС по приложение на разпоредбата на чл. 2, б. "б" от Директива 93/13/ЕИО, транспонирана в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, и на разпоредбата на чл. 2, б. "в" от Директивата, съгласно която "продавач или доставчик" означава всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст, качествата "продавач или доставчик" и "потребител" трябва да се преценяват във всеки отделен случай в зависимост от конкретно разглеждан договор, като се имат предвид естеството и целта на договора и обстоятелството, че Директивата има за цел да защитава потребителите, които обикновено са по-слабата страна. В практика на ВКС по приложението на чл.113 ГПК, обективирана и в посочените от самия жалбоподател определения, както и в постановеното по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК определение № 175 от 07.02.2011 г. по ч. т. д. № 918/2010 г. на ІІ т. о. на ВКС се приема, че местна подсъдност по чл.113 ГПК е приложима в случаите, когато ищецът има качеството „потребител” по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и търси защита на правата си в това качество въз основа на съответния специален закон, тъй като релевантно за определяне на местната подсъдност е качеството на ищеца на потребител на по смисъла на § 13, т.1 във вр. с т.4от ДР на ЗЗП, от което произтича правото на местна подсъдност по чл.113 ГПК. Поради това, за да определи спора като потребителски, съдът е задължен да извърши проверка на всички факти и обстоятелства, включително чрез тълкуване на клаузите на договора при приложение на критериите на чл. 20 ЗЗД, за да установи дали договорното правоотношение попада сред дейностите, извършвани от продавача по занятие, и дали по силата на договора физическото лице придобива стоки или ползва услуги, както и дали при сключване на конкретния договор физическото лице е действало извън рамките на евентуално осъществявана от него търговска или професионална дейност. В случая в съответствие с посочената практика съдът е приел, че предмет на делото е потребителски спор, породен от договор, сключен между ищеца в качеството му на „потребител“ по смисъла на пар.13, т.1 Р на ЗЗП и ответното дружество в качеството му на „търговец“ по смисъла на пар.13, т.2 ДР на ЗЗП. Установената подсъдност за потребителите има изричен и императивен характер – по настоящия адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния /в този смисъл и определение № 87 от 21.02.2020 г. по ч. т. д. № 2870/2019 г., І т. о. /. Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба сумата 1200 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения съдът: