Определение № 590 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1523/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение от 04.03.2020 г., постановено по гр.д.№ 8387/2019 г. от ІІ”б” състав на СГС. Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ГПК е основателен до размер на 10 000 лева, като е отменил решението на районен съд, с което е присъдена сума над посочената и е потвърдил в останалата част решението. Съдът е приел, че неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Посочено е, че при определяне на това заместващо обезщетение от обективна страна следва да се вземе предвид обстоятелството, че ищеца е бил незаконно обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, за което се предвижда тежко наказание – лишаване от свобода; бил е обвиняем, респ. подсъдим в един непродължителен период от време – около 5 години, като явяването му пред досъдебните органи и пред съда за осъществяване на съдопроизводствените действия го е ангажирало физически и емоционално. Посочено е, че фактът, че спрямо ищеца е извършено действие по полицейска регистрация обуславя определянето на по-висок размер. По идентичен начин съдът е преценил обстоятелствата, че към момента на образуване на наказателното производство ищецът е на възраст около 70 години, има завършено висше педагогическо образование и е упражнявал професията учител, като същевременно същият обитава малко населено място, в което както се установява, чрез показанията на свидетел са му били връчвани призовки и съобщения чрез кмета на селото, което от своя страна е довело до допълнителни тревоги и притеснения. Съдът е приел, че негативни изживявания несъмнено ищецът е изпитал и от обстоятелството, че производството е било образувано въз основа на сигнал от дъщерята на неговата съпруга. От друга страна съдът е приел като обуславящи по-нисък размер на обезщетение, съдът отчете липсата на други извършени ограничителни мерки спрямо ищеца, взета постоянна мярка за неотклонение „подписка“, която е лека по своя характер; липсата на други мерки с репресивен характер в хода на производството; сравнително разумния срок на проведеното производство /досъдебна и съдебна фаза/ при съобразяване, че ищецът е бил оправдан на първа инстанция. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат правни въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди противоречие с практиката на ВКС като касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпросите за приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди е налице трайна практика на ВКС, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят 800 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС