Определение № 4867 от 28.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2024 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на В. Й. М. чрез адвокат К. С. от АК-София срещу решение № 6655 от 21.12.2023г. по в.гр.д.№ 10037/2022г. на Софийски градски съд, с което се отменя решение от 13.12.2019г., поправено с решение от 08.04.2022г. по гр.д. № 46542/2019г. на Софийски районен съд и е отхвърлен иск по чл.439, ал.1 ГПК, предявен от В. Й. М. срещу „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, че не дължи поради изтекла погасителна давност сумата 10 680,81 лева - главница по договор за кредит от 04.09.2008г., ведно с лихва в размер на 538,18 лева, за периода от 25.09.2012г. до 08.05.2013г., сумата 535,29 лева – наказателна лихва и разноски от 720,18 лева, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 04.09.2013г. по ч.гр.д.№ 33500/2013г. на СРС, въз основа на които е образувано изпълнително дело № 20138400401113 по описа на ЧСИ М. Ц., с взискател „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. В касационната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност, искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнително производство?“, Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД,чрез юрисконсулт Н. А., е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационното обжалване и претендира юрисконсултско възнаграждение. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че изпълнително дело № 20138400401113 по описа на ЧСИ М. Ц. е образувано по искане на кредитора Райфайзенбанк (България) за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника В. Й. М.. Съдът е установил, че вземанията са били прехвърлени с договор за цесия от 10.09.2015г. на СВЕА Файнанс България ЕООД, а впоследствие на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД. Според въззивния съд, петгодишният давностен срок по чл.117, ал.2 ГПК е започнал да тече от влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение – на 28.10.2013г., след което са предприети изпълнителни действия с възлагане на частния съдебен изпълнител по чл.18, ал.1 ЗЧСИ да определи начина на изпълнение /27.11.2015 г./, искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника /10.03.2016г. и 08.02.2017г./, налагане на запор върху трудово възнаграждение /15.04.2016г. и 23.02.2017г./, искане за налагане на запор върху банковата сметка и трудовото възнаграждение /13.11.2018г./, искане за опис на движимо имущество и за налагане на запор /19.11.2018 г./, както и налагане на запор на 03.07.2019 г., поради което предявеният иск по чл.439, ал.1 ГПК е неоснователен. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Според ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК (чл.330, ал.1, б."д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Даденото задължително тълкуване на разпоредбите се доразвива в съдебната практика на ВКС, която приема, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемане на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС, т.е. до 26.06.2015г,, по отношение на които са приложими постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г. Висящността на изпълнителното производство прекъсва давността до 26.06.2015г., а за неприключилите производства към тази дата, 5-годишната погасителна давност започва да тече от 26.06.2015г. и се прекъсва многократно с предприемането на действия за принудително изпълнение чрез съответния изпълнителен способ по искане на взискателя. По отношение на изпълнителните дела, които вече са били прекратени към 26.06.2015г. в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД започва да тече от момента на прекратяването им, а не от последното предприето изпълнително действие, в съответствие с възприетото тълкуване в ТР № 3/28.03.2023г. по тълк.д.№ 3/2020г., ОСГТК на ВКС, в което се възприема извод, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на ТР № 2/26.06.2015г., ОСГТК на ВКС. В тази връзка е и даденият отговор на правния въпрос в т.3 на ТР № 2/04.07.2024г. по тълк.д.№ 2/2023г., ОСГТК на ВКС, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че отговор на поставения правен въпрос „Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност, искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК изпълнително производство?“ се дава в ТР № 2/04.07.2024г. по тълк.д.№ 2/2023г. ОСГТК на ВКС. Въпросът е обуславящ, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с цитираната практика на ВКС. Според мотивите на съда, висящността на изпълнително дело № 20138400401113 по описа на ЧСИ М. Ц. прекъсва давността до приемането на ТР № 2/26.06.2015г., ОСГТК на ВКС, а 5-годишната погасителна давност след тази дата се прекъсва от предприетите изпълнителни действия до подаване на исковата молба на 08.08.2019 г. по настоящото дело, с оглед на което искът по чл.439 ГПК е неоснователен. Изводи са изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД са поискани разноски, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.