Определение № 1750 от 05.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2335/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Р. България“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 231 от 10.06.2024 г. по в. т. д. № 636/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, потвърждаваща постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 260040 от 07.07.2023 г. по т. д. № 222/2021 г., с което е отхвърлен предявеният от “Р. България“ ЕООД, в качеството му на цесионер по договор за прехвърляне на вземане от 17.02.2021 г. с „А. - Ин“ ЕООД, срещу „С. и син - ДС“ ЕООД, [населено място] иск за заплащане на сумата 30 000 лв., част от сумата 52 303.87 лв. с ДДС, представляваща неплатен остатък за извършени от „А. - Ин“ ЕООД по договор от 11.03.2019г. строително-монтажни работи на обект: основно застрояване – хале за селскостопанска техника, сервиз за обслужване в УПИ 1005019-1 – склад за селскостопанска техника и продукция, находящ се в землището на [населено място], [община]. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав за недължимост на претендираната сума, представляваща част от възнаграждение за изпълнени СМР на процесния обект, тъй като липсват доказателства за приемане на работата. Счита същия за противоречащ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи еднозначно и непротиворечиво, че липсата на подписан акт обр. 19 е преодоляна, тъй като за обекта има съставени акт обр. 14 и акт обр.15, а освен това същият е във фактическа власт на възложителя и се ползва по предназначение. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и срещу преценката на въззивния съд, че изпълнителят по процесния договор е знаел за недостатъците в изпълнението на СМР и поради това не е било необходимо същият да бъде уведомяван за тях, т. е. че правата на възложителя по чл. 265 ЗЗД не са преклудирани. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, допускането на касационния контрол на въззивното решение е обосновано с твърдението, че същото е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и че е очевидно неправилно (чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК) поради явната необоснованост на извода, че изпълнителят е знаел за недостатъците в изпълнените СМР, които са въведени едва с отговора на исковата молба, без да е бил изрично уведомен за тях. Като значими за изхода на делото въпроси, по отношение на които е заявено първото от посочените основания, са поставени въпросите: „ 1. Липсата на двустранно подписан протокол акт обр. 19 от възложителя за приемане на работата може ли да бъде преодоляна с другите събрани доказателства по делото – експертизи, разпит на свидетели, протоколи акт обр. 14, акт обр. 15, като се приеме, че без изрично изявление на възложителя изработеното е прието от последния с конклудентни действия, придружаващи изработеното; 2. Липсата на уведомление до изпълнителя незабавно след откриване на появили се явни и/или скрити недостатъци, съгласно чл. 264, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, води ли до преклудиране правата на възложителя по чл. 265 ЗЗД; 3. В кой момент възложителят трябва да изпълни задължението за уведомяване, за да е валидно и да произведе правни последици; 4. Ако възражението по чл. 265, ал. 1 ЗЗД е допустимо и своевременно направено, това означава ли автоматично, че то е основателно или трябва съдът да изследва внимателно наличието/липсата на възражение, в което е обективирано волеизявление, че възложителят счита изработената работа за несъответстваща на договореното или обикновеното предназначение“. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е аргументирано с твърдението, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 250 от 11.01.2011 г. по т. д. № 535/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 97 от 22.12.2020 г. по т. д. № 1955/2019 г. на II т. о., решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на II т. о. и решение № 121 от 27.09.2013 г. по т. д. № 621/2012 г. на I т. о., а останалите три въпроса – в противоречие с решение № 1585 от 17.10.2002 г. по гр. д. № 113/2002г. на V г. о. и определение № 26 от 22.01.2020 г. по т. д. № 820/2009 г. на II т. о. Ответникът по касация – „С. и син - ДС“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 18.10.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че: Между ответника „С. и син - ДС“ ЕООД, като възложител, и третото за спора лице „А. - Ин“ ЕООД, като изпълнител, са постигнати уговорки за поетапно основно застрояване на хале за селско-стопанска техника и сервиз за обслужване; Първоначално страните са разменили работни проекти и оферта с КСС за част Конструктивна, а впоследствие и за част Архитектура, като са се съгласили за извършване на СМР, описани в приложените КСС за тези части; Междувременно, на 11.03.2019 г. е сключен писмен договор между тях, съгласно чл. 11 на който, измененията и допълненията към договора следва да стават само в писмена форма, както и всички приложения и други актове, изготвени при подписването и в хода на неговото изпълнение, са неразделна част от него. Решаващият състав е приел, че доколкото са изготвени в писмена форма, офертите с КСС за двете части са неразделна част от договора, но други възложени работи, по които да е постигнато съгласие по съществените елементи на договора, няма. Предвид липсата на данни за уговорено възнаграждение за допълнителните СМР, описани в протоколи обр. 19 № 1 и № 2 и с оглед обстоятелството, не същите не са уговорени съгласно изискването на чл. 11 от договора, е формирал извод, че за тях не е възникнало договорно правоотношение и не се дължи тяхното заплащане на договорно основание. За останалите СМР, които са предмет на двете оферти и съответно двата протокола обр. 19, въззивният съд е посочил, че протоколите носят подпис само на изпълнителя, но не са подписани от възложителя, тъй като страните са спорили относно количествата и качеството на изпълнените СМР, което обстоятелство се установява от събраните свидетелски показания, преценени поотделно и в тяхната съвкупност съгласно чл.172 от ГПК, вкл. и с констатациите от техническите експертизи. Приел е обаче, че макар за първия протокол обр. 19 (№ 1 от 2019 г.) да не са ангажирани доказателства за количеството скрити работи по т. 1- т. 15 (не е съставен акт обр. 12), предвид описанието на строежа към настоящия момент във втората техническа експертиза, е несъмнено, че тези работи са изпълнени и доколкото са част от сключения договор от 11.03.2019 г., офертата и КСС от 06.03.2019 г., за тях се дължи възнаграждение, което, определено по реда на чл. 162 ГПК, при отчитане на факта, че конструкцията е изпълнена, е в размер на 80 % от посочената от техническата експертиза обща стойност на СМР – 39 360.98 лв. и възлиза на сумата от 31 488.54 лв. За доказано съдебният състав е счел изпълнението на работите и по т. 16 и т. 17 от първия протокол, чиято стойност е 45 505.32 лв., или общо дължимото по първия протокол възнаграждение е в размер на 76 993.86 лв., респ. 92 392.63 лв., с ДДС. По отношение на работите по втория протокол обр. 19 (№ 2 от 2020 г.), възложени съгласно договора с офертата и КСС за част Архитектура, е прието, че изпълнението на същите е установено на място, като съобразно посочените във втората техническа експертиза количества и стойности по офертата, стойността им възлиза на 42 048.11 лв., с ДДС. Или, по двата протокола за изпълнените СМР възложителят дължи общо сумата 134 440.74 лв., с ДДС. Отчитайки заплатената от него на изпълнителя сума 118 800 лв., с ДДС, установена от заключението на счетоводната експертиза, решаващият състав е счел, че дължим остатък за договорените и изпълнени СМР остава сумата 15 640.74 лв., за която именно е основателен искът, като за разликата до претендирания размер 30 000 лв. същият е неоснователен. Независимо от извода, че е налице неизпълнено задължение на възложителя за част от възнаграждението за извършените СМР, претенцията е отхвърлена изцяло поради това, че въззивният съд е счел за основателно направеното от ответника възражение по чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за намаляване цената по договора със стойността на недостатъците в изпълнението, установени, конкретно посочени и остойностени от изслушаните по делото технически експертизи (същата възлиза на обща сума 22 049.70 лв. с ДДС, т. е. надвишава по размер дължимото възнаграждение). Решаващият състав не е споделил становището, че това възражение е преклудирано поради липсата на отправено до ищеца-изпълнител надлежно уведомление за недостатъци, като е приел, че такова не е било необходимо, защото изпълнителят е знаел за недостатъците и именно това е причината да не подпише актовете обр. 19, което знание се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос не отговаря на мотивите на въззивния акт. Съдът е направил извод, че не е налице приемане на работата по смисъла на чл.264, ал. 1 ЗЗД не защото липсва съставен акт обр. 19, а защото от събраните по делото доказателства се установява, че възложителят е възразил срещу качеството на изпълнените СМР поради констатираните недостатъци в изпълнението им. Отделно от това, не може да се счете, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в цитираните от касатора актове последователно се застъпва становището, че за да се счита приета, работата трябва не само да е предадена на възложителя фактически, но и той да не е направил възражение за недостатъци. В този смисъл именно е и становището на въззивния съд в обжалваното решение. Не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело и останалите три въпроса, касаещи възражението по чл. 265, ал. 1 ЗЗД и по-конкретно задължението на възложителя да уведоми изпълнителя за недостатъците на извършената работа и последиците от липсата на уведомление. Тези въпроси изобщо не са обсъждани в обжалваното решение, тъй като въззивният съд, с оглед събраните доказателства, е приел, че в случая не е било необходимо изрично уведомяване, доколкото изпълнителят е знаел за недостатъците (чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД). Що се отнася до правилността на извода, до който е достигнал, т. е. за наличието на знание за недостатъците, съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, същата е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. На последно място, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с твърдението, че изводът на съда за знание на изпълнителя за недостатъците в изпълнените СМР „не е логически издържано“, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК